сме убедени в това.
Хейс се намръщи.
— По-добре започни отначало. И по-подробно.
Кенеди заразказва, но първо предупреди президента, че сведенията й не са пълни. Каза му какво са научили от германските си колеги. Хейс прояви специален интерес към описанието на субекта, отвлякъл таксиметровия шофьор и пътувал с него до Фрайбург. През повечето време президентът остана спокоен.
Когато тя свърши, Хейс попита:
— Защо не разпитахте останалите двама участници?
Кенеди се поколеба, преди да му отговори. Едно от задълженията й, както тя го схващаше, беше да отсява за президента подобни бъркотии. Някоя правдоподобна лъжа щеше да свърши работа. Решението да му каже истината обаче беше породено от страх. Не знаеше кой стои зад смъртта на Дженсънови.
— Изпратихме екип да прибере Дженсънови от Колорадо. Хората ни тъкмо се готвели да установят с тях контакт, когато забелязали втори екип… за който не знаем за нищо. Те ликвидирали и двамата Дженсън. Нашият екип наблюдавал от разстояние, докато онези скрили труповете и почистили мястото.
— Нищо не разбирам!
— И ние, сър.
— Кой би искал да ги убие? Защо?
— Работим по това, сър.
— Може ли германците да са действали толкова бързо и да са ги разкрили?
— Съмнявам се, сър.
— Ами ако е било нещо, което няма никаква връзка със случая? Възможно ли е да е било свързано с някаква друга тяхна афера? — Президентът се хващаше за всяка друга причина, но не и за тази, в която не му се искаше да повярва. Че са били предадени, че е имало изтичане на информация някъде по веригата.
— Всичко е възможно, но не ми харесва съвпадението във времето.
— Ами Мич? Какво предприемаме, за да го върнем?
— Нищо.
— Моля?
— Сър, Мич е най-добър именно в това. Обучен е да изчезва, да се изпарява. Ако започнем да го търсим, нещата само ще се влошат.
Ала на Хейс идеята не му хареса.
— Трябва да направим нещо!
Кенеди поклати глава.
— Директорът Стансфийлд е съгласен с мен.
— Тогава какъв е планът ни за действие?
— Неизвестният екип, който е ударил Дженсънови… в процес сме на издирването им.
Президентът се облегна назад и погледна през прозореца. Не каза нищо в продължение на минута. Умът му разглеждаше всички възможности, никоя от които не му хареса много. Щеше да го приеме някак, ако тези Дженсън бяха убити от бивш служител на ЦРУ, но Кенеди беше права. Едва ли случаят беше такъв. За операция, която трябваше да се пази в пълна тайна от всички, нещата не изглеждаха много добре.
Накрая Хейс се обърна отново към Кенеди:
— Открий кой е премахнал двамата Дженсън. И то възможно най-бързо и тихо.
— Обещавам, сър.
— Сега за срещата с германския посланик. Трябва да съгласуваме легендата.
В осем часа и единайсет минути президентът Хейс, доктор Кенеди и съветникът на президента по националната сигурност Майкъл Хейк влязоха в Овалния кабинет през личния президентски кабинет. На двете дълги канапета пред камината седяха някои от най-големите клечки в администрацията. Робърт Ксавиер Хейс не беше станал президент на Съединените щати, без да използва политическото шоу и показност. Имаше план как в общи линии ще протече срещата и списъкът на участниците беше част от него.
Всички станаха, когато Хейс влезе. Президентът се приближи до немския посланик Густав Кох и се здрависа с него. После взе единия от двата стола пред камината и седна. Майкъл Хейк взе другия, а Кенеди седна на канапето до генерал Флъд, председателят на Обединеното командване. До генерал Флъд беше седнал неговият шеф, министърът на отбраната Рик Кълбъртсън. Точно срещу тях седяха външен министър Мидълтън и посланик Кох.
Хейс се облегна назад и кръстоса крака. Погледна към посланик Кох със загрижен вид. Вътре в себе си се опитваше да отгатне какво мислят в момента държавният секретар и посланикът. Срещата беше свикана по тяхно желание. Най-малкото, беше необичайно да се настоява на подобна среща да присъстват председателят на Обединеното командване и министърът на отбраната, когато подобни мероприятия са в прерогативите на Мъглявото дъно, както беше известно Външно министерство.
Присъстващите бяха представени на посланика. Хейс плесна с ръце.
— Какво мога да направя за вас, господин посланик? — запита любезно.
Кох се изкашля и стрелна с поглед Мидълтън. После се обърна към президента:
— Канцлерът Фогт ме помоли да говоря с вас по много сериозен въпрос. — Кох владееше английски до съвършенство. Дипломат от кариерата през трийсет и една от шейсетте си години, той разбираше значението на присъстващите двама от Пентагона. Затова и веднага намеси името на германския държавен глава.
Що се касаеше до Хейс, той не мислеше лесно да се дава на посланика и на държавния секретар. Не показа с нищо, че знае за какво ще стане дума. Кох се почувства неловко сред настъпилото мълчание и погледна към държавния секретар за помощ.
Накрая Мидълтън каза:
— Сър, предполагам, вече са ви информирали за случилото се в Германия през уикенда. — Мидълтън потърси потвърждение върху лицето на Хейс. Изразът на президента на казваше нищо. — Сър, става въпрос за убийството на граф Хагенмилер и за пожара, унищожил един от най-изящните домове в Европа и… — Мидълтън добави с мъка: — безценна колекция от произведения на изкуството.
Хейс кимна.
— Запознат съм със ситуацията. — Никакви думи на съчувствие.
— Сър — продължи министър Мидълтън. — Посланик Кох беше близък познат на граф Хагенмилер, както и канцлерът Фогт.
Хейс кимна хладно.
Кох беше объркан от липсата на емоции у президента, но тъй като рядко му се беше налагало да говори с него, пренебрегна странността в поведението му и продължи:
— Канцлерът Фогт е дълбоко загрижен, че убийството на граф Хагенмилер може да е извършено от чуждестранна разузнавателна служба.
— Така ли? И защо мисли така? — Президентът закова погледа си върху посланика.
— Имаме достъп до определена информация, която ни навежда на този извод.
— И каква е тази информация?
Посланик Кох се надигна.
— Осведомиха ни, че графът е бил под наблюдение в дните преди смъртта си.
— Наблюдение от кого?
Кох хвърли поглед към Айрини Кенеди.
— От ЦРУ.
— И?
— Можете ли да потвърдите или да отречете, че ЦРУ е следяло граф Хагенмилер?
— Потвърждавам, че ЦРУ е следяло графа преди смъртта му.
Посланикът беше доволен от честния отговор. Обаче не беше във възторг от посоката, в която трябваше да поведе разговора. Подбра внимателно думите си:
