— От дълго време сме много добри съюзници, господин президент. Канцлерът Фогт е дълбоко загрижен, че взаимоотношенията ни могат да бъдат изложени на риск от инцидента.
— И защо? — Хейс разбра за какво намеква посланикът, но искаше да го чуе от него.
Кох сведе очи и стрелна изпод вежди Кенеди.
— Канцлерът се тревожи, че… ЦРУ… може да е действало без ваше разрешение и е извършило нещо, което би накарало да размислят и най-големите привърженици на Америка в моята страна.
В известна степен на Хейс му стана жал за посланика. Много вероятно беше нарочно да не са му казали за последните сделки на граф Хагенмилер. Кенеди предполагаше, че и германският канцлер също е в неведение. Само това караше президента да се въздържа да не избухне.
— Господин посланик, аз също ценя приятелството ни. Германия е един от нашите най-големи съюзници. — Той се наведе напред и потърка длани. — Колко добре познавате граф Хагенмилер? Искам да кажа — познавахте?
— Доста добре. Семейството му е много уважавано, занимава се с изкуство и благотворителна дейност.
— Знаехте ли, че той е продавал стратегическо оборудване на Саддам Хюсеин? Оборудване, което се използва за производството на компоненти за ядрени оръжия?
Бомбата беше хвърлена. Държавният секретар Мидълтън се завъртя неудобно, а лицето му придоби пепеляв оттенък. Посланик Кох трябваше да се убеждава още.
— Намирам това трудно за вярване, господин президент.
— Така ли? — Хейс протегна ръка и Кенеди му подаде папка. Президентът я отвори и извади от нея една снимка. — Мъжът отляво, сигурен съм, ви е познат. Знаете ли кой е другият?
Кох поклати глава. Имаше ужасното предчувствие, че не иска и да знае.
— Абдула Хатами. Името говори ли ви нещо?
— Не.
— Хатами е генерал от иракската армия. — В гласа на Хейс зазвучаха метални нотки. — Отговаря за възобновяването на ядрената програма на Саддам. Това, което виждате тук — президентът приближи фотографията до лицето на Кох, — е как граф Хагенмилер получава куфарче с милиони от Хатами.
— Познавах добре граф Хагенмилер — изрече хладно посланикът. — Той не беше способен на такова нещо. На него не му трябваха пари. Беше много богат. Сигурни ли сте, че тези пари не са били за някое произведение на изкуството? Графът беше страстен колекционер.
Държавният секретар Мидълтън успя да преодолее объркването си дотолкова, че да кимне за подкрепа.
Хейс се ядоса още повече.
— Граф Хагенмилер изобщо не е бил толкова богат, колкото си мислите! — повиши глас той. — Знаете ли, че в последната нощ — същата, в която е бил убит — са разбили склада на „Хагенмилер Инженеринг“ в Хановер?
— В Хамбург, сър — обади се Кенеди.
— В Хамбург, благодаря. Този обир е бил част от сложен план на графа и Хатами да доставят необходимия товар на Саддам. — Хейс сви юмрук. — Преди да обвинявате мен и хората ми в убийство, трябва да потърсите отговорите на някои въпроси във вашето собствено правителство. И докато проверявате, попитайте иракчаните какво са целели със снощната постъпка. — Президентът стана. — Сега, извинете ме, господин посланик, но имам много натоварен график за днес и трябва да се захващам за работа.
Посланикът се изправи бавно. Избягваше погледа на Хейс.
— Моите извинения, сър, ако съм ви обидил. На моя пост не винаги получавам пълната картина за случилото се.
— Знам, че е така, Густав. Не се обвинявай за нищо. Но ми направи една услуга — кажи на дипломатите в Берлин да проверяват фактите заедно с БКР, преди да те пращат да ми хвърляш гневни обвинения в лицето.
— Така и ще постъпя, господин президент.
Двамата си стиснаха ръцете и германският посланик се запъти към вратата. Държавният секретар Мидълтън стана да го последва, но Хейс се обади:
— Господин посланик, ще задържа за няколко минути секретарят Мидълтън. Бихте ли го изчакали отвън? — Посланикът излезе, а Хейс се обърна към Мидълтън: — Седни.
Мидълтън неохотно се върна на мястото си. Президентът свали сакото си и го метна на стола, на който беше седял. Изгледа изпитателно държавния секретар. Познаваше Мидълтън още от Сената. Харесваше го, но не той беше най-подходящият човек за поста външен министър. В интерес на истината, президентът го намираше за сноб-елитарист. Нещо повече, напоследък бяха огласени редица изявления на външнополитическия апарат, които се разминаваха с официалното становище на Белия дом.
— Чък, на коя страна си? — Нарочно го нарече Чък, а не Чарлз.
Мидълтън изкриви очи.
— Не бих удостоил този въпрос с отговор.
— Моля те — продължи президентът, — принизи се до моето ниво.
Мидълтън понесе обидата.
— Граф Хагенмилер беше добър човек. Не вярвам на тази история, скалъпена от ЦРУ. Моите хора в Берлин ми казват, че така изглеждаме доста зле в очите на германците.
— Скалъпена! — извика Хейс. — Ти не си видял и една десета от материала, който тя има за него! — Президентът посочи към Кенеди.
— Защо ЦРУ го е следяло? — попита Мидълтън.
Хейс скръсти ръце на гърдите си. Имаше избухлив нрав, но рядко го демонстрираше пред другите. Ако имаше проблем с някого, обикновено го викаше насаме и изясняваше ситуацията. Но сега случаят беше по- сериозен. Нахалството на Мидълтън беше станало нетърпимо. Хейс си помисли, че на Мидълтън не може да му уври главата, че вече не са съмишленици. Хейс беше по-младши от него в Сената, а сега, когато Чарлз беше получил бляскавия пост в администрацията, се смяташе за недосегаем. Президентът го изгледа изучаващо. „Ти оспори властта ми пред трима членове на кабинета. Не ми остави избор“, помисли си.
— Чък, нека ти разясня някои неща. Първо, не ти влиза в шибаната работа защо ЦРУ е следило Хагенмилер. Нещо повече — искам да знам откъде си разбрал за това!
Мидълтън се поколеба. Никога не беше виждал Хейс толкова ядосан. Явно нямаше да може да се измъкне. Погледна към генерал Флъд и министър Кълбъртсън. Никой от тях не показваше с нищо, че би се намесил на негова страна.
— Джонатан Браун ми каза, но всичко си беше напълно законно. Говорих с него в събота сутринта, когато разбрах, че графът е бил убит.
Джонатан Браун беше заместник-директорът на Централното разузнавателно управление, вторият човек след Томас Стансфийлд. Хейс хвърли поглед към Кенеди и отново се обърна към Мидълтън:
— Нека се изясним, Чък. В бъдеще, ако искаш да получаваш информация от Ленгли, ще трябва да минеш през ето този човек. — Хейс посочи Майкъл Хейк. — Като съветник по националната сигурност, това е негова работа. И още нещо, следващия път, когато решиш да споделиш секретна информация с чуждестранен дипломат… първо ме попитай!
16.
Голямата, подобна на замък къща се намираше в престижния квартал „Уесли Хайтс“, встрани от Фоксхол Роуд. Цялата предна част на къщата беше покрита с бръшлян, с изключение на прозорците и входната врата. Над керемидения покрив стърчаха четири комина. Имението беше разположено на шест декара площ и беше оградено с висока два и половина метра ограда от ковано желязо.
В кабинета, намиращ се в южното крило на сградата, в кожено кресло си почиваше сенаторът Ханк Кларк. Беше свалил обувките и разхлабил вратовръзката си, а в ръката си държеше чаша. В другата ръка стискаше дистанционното на телевизора. Беше осем вечерта и предаването „Хардбол“ с Крис Матюс щеше да започне всеки момент. Кларк обичаше да гледа как русият ирландец приказва безспир. Журналистът
