имаше дарбата да „заковава“ гостите си и да ги кара да заемат отбранителна позиция. На пода до Кларк лежаха Цезар и Брут, двата му златисти ретривъра. През годините не един и двама негови колеги доста се изненадваха, когато чуеха как е кръстил домашните си любимци. Кларк, разбира се, харесваше тези имена. Убиецът и убитият. Кучетата всекидневно му напомняха колко е важно да разграничаваш точно враговете от приятелите.
Кабинетът на Кларк беше пълен със скъпи произведения на изкуството и с антики. Над камината беше окачена пушка „Уинчестър“ 45-и калибър от 1886 г. По нея нямаше нито една драскотина или петънце. Беше дадена на президента Гроувър Кливланд като сватбен подарък. Върху полицата над камината стояха две скулптури на Фредерик Ремингтън. „Ловецът на мустанги“ в единия край и „Бизон“ в другия. А над тях бе окачена една от великолепните оригинални картини на Албърт Биърстад — група индианци, яздещи коне в прерията. От другата страна на стаята, на най-горната полица на библиотеката бяха подредени първите издания на всички романи на Ърнест Хемингуей, като всяка от книгите носеше автограф от автора. Кларк се възхищаваше от Хемингуей. Писателят бе имал тежък живот. Беше видял и вършил неща, за които мнозина биха могли само да мечтаят. Вместо да живее безлично като някаква сянка, той беше избрал да премине изпитанията. Целият му живот беше пълноценен и смислен.
Кабинетът беше любимото помещение на Кларк в къщата. Тук той идваше в края на деня, за да се разтовари. На третата му съпруга беше забранено да влиза, преди да почука, но дори и в този случай не беше желателно да остава вътре дълго. Кларк обожаваше да колекционира красиви предмети. Беше израснал в каравана и спал в едно легло с брат си, докато не замина за колежа. Никой вече не можеше да му отнеме лукса.
Когато започна уводната мелодия към „Хардбол“, на външната врата се звънна. Цезар и Брут дори не отвориха очи. През годините кучетата се бяха разглезили и вече не обръщаха внимание кой влиза в замъка. За разлика от Кларк. Той намали звука на телевизора и нахлузи обувките си. Посетителят беше важен за него. С усилие вдигна сто и двайсет килограмовото си тяло от стола. Другото, което Кларк много обичаше, беше хубавата храна. Трябваше да иде на вилата си на Бахамските острови и да прекара седмица там, като се храни само с плодове и риба. Трябваше да прави продължителни разходки, да плува в чистата синя вода и да се занимава с подводен риболов, също като Папа Хемингуей. С малко късмет можеше да свали някой и друг килограм.
Вратата на кабинета се отвори и икономът въведе Питър Камерън. Сенаторът пристъпи по лъскавия паркет и протегна ръка.
— Добър вечер, Професоре. Да ти налея ли нещо за пиене?
— Да, моля.
Кларк се обърна към бара. Каза си, че Камерън е трябвало да обръсне смешната си брада. Правеше го да изглежда занемарен.
Камерън се приближи до камината и погледът му беше привлечен от уинчестъра. Винаги когато идваше тук, първо поглеждаше към пушката. Оръжието беше красиво. Истински образец на занаятчийско изкуство, за времето си — последна дума на техниката.
Сенаторът се върна с две чаши.
— Ето.
— Благодаря. — Камерън взе своята.
— Очаквах да ми се обадиш сутринта. Какво се случи?
— Имахме някои проблеми. — Камерън отпи от изстудената водка.
— Сериозни ли?
— Можеха да са много сериозни, но аз се погрижих.
— Подробности, ако обичаш. — Сенаторът се подпря с длан на камината.
— Двамата Дженсън оплескаха всичко. Те пропуснаха да убият Рап. Изглежда, в момента той е жив и предполагам, че търси начин да се върне в Щатите.
— Не разбирам. Съобщението, което получих в събота, гласеше, че всичко е станало по план.
— И аз така мислех. Те ми казаха същото, когато се видях с тях на самолетната писта в Германия, но не бяха прави. Не знам как е оживял Рап, но е факт.
Кларк се ядоса, но не възнамеряваше да го показва пред Камерън. След като отпи глътка, каза:
— Дженсънови са слабото ни място.
— Вече не. Последните няколко дни се погрижих за това. Взех Вийом и няколко от неговите хора и заминах за Колорадо, където живеят Дженсънови… или по-скоро където живееха.
Сенаторът кимна.
— Подробности, моля.
— Всичко мина много гладко. Вкарах по един куршум в главите и на двамата, докато се канеха да напуснат къщата си в неделя сутринта. Никакви свидетели. Претърсих цялата къща и проверих дали не е останало нещо, което да ги уличава във връзка с мен. Не намерих нищо. Ще минат седмици, преди ченгетата да заподозрат нещо.
— Ти си стрелял? — изненада се сенаторът.
— Да. Аз забърках кашата и трябваше аз да я оправя. — Камерън беше много горд със себе си.
— Взе ли парите от хонорара им?
В интерес на истината Камерън беше прибрал петдесетте хиляди долара. Надяваше се сенаторът да не го пита, но нямаше късмет. Ханк Кларк не беше човек, когото можеш да излъжеш.
— Да, взех ги.
— Хубаво. Използвай ги, за да покриеш допълнителните разходи, а остатъкът е за теб.
— Да, сър. — Камерън беше доволен.
— Какво направи с телата им?
— Взех ги на самолета и ги докарах до острова. После ги натоварих на яхтата, замъкнах ги на петнайсет мили навътре в океана и ги хвърлих на акулите. — Кларк притежаваше малка къща на остров Уилямс, част от Бахамите, със собствена лагуна и личен пристан за яхти.
— Някой видя ли те на острова?
— Да, но бях опаковал труповете в две големи платнени чанти. Проверих вашият прислужник да не е наблизо, когато ги качих на яхтата. Излязох в океана рано тази сутрин, сякаш отивах за риба. Върнах се пет часа по-късно и казах, че съм ловил рибата за удоволствие и съм я пускал обратно във водата. Никой не се усъмни в това.
— Ами пилотите?
— Сам качих товара. Те не видяха нищо.
Кларк премисли чутото. Излиза, че Професора е почистил сам след себе си. Въпросът за Айрини Кенеди и нейната все още неопетнена репутация оставаше обаче висящ. Може би по-сериозният проблем беше изпускането на Мич Рап.
— Има ли някаква вероятност Кенеди или Рап да свържат името ти с двамата Дженсън?
Камерън поклати глава.
— Не.
— Питър, знаеш ли, че повечето престъпници се мислят за неуловими до момента, в който ги спипат?
Думата „престъпник“ не се хареса на Камерън, но той се постара да не го покаже.
— Какво искате да направя, сър?
— Искам да приключиш с проблема „Рап“. Доколкото съм чувал, той не е от тези, които могат да се пренебрегнат. Бих предпочел да изчезне завинаги.
— Ще се погрижа за него — отвърна уверено Камерън.
— А Вийом и неговите хора?
— Да?
Сенаторът погледна Камерън в очите.
— Те знаят твърде много.
Професора кимна.
— Добре, но ще ми трябват пари.
— Кажи ми колко и ще ти пратя.
