ще мога доста да ви приближа до желаната цел.
Рап и Коулман се спогледаха.
— Как? — попита Рап.
— Щом разбера коя е компанията — доставчик на мобилни услуги, ще вляза в техните бази данни и ще проследя неговия ретранслатор.
— Какъв ретранслатор?
— Разговорите му се приемат от ретранслатор на сигнала и се препредават. Ще проследим ретранслаторите, които използва неговият телефон.
— Колко можеш да ни доближиш до него?
— В рамките на един-два квартала.
— Можеш ли да го локализираш по-точно? — попита Коулман.
— Да, но ще ми трябва един от онези специални микробуси на Управлението, а вие ще трябва да го държите на телефона.
— Колко дълго? — попита Рап.
— Ако имаме късмет да сме наблизо, докато говори по телефона, можем да го открием с точност до сградата, в която се намира, в рамките на една-две минути. Ако ли не, може да ни отнеме няколко телефонни обаждания.
— Ами ако е в движение?
Дюмонд поклати глава.
— Няма да е добре за нас.
— Защо не можеш да проследиш по същия начин Вийом?
— Първо трябва да имам номера му. Той ни се обажда и остава на телефона само минута-две. Времето не е достатъчно да го открия.
— Но Професора би могъл, така ли?
— Бих могъл.
Рап се почеса по брадичката и се замисли дали наистина да не се обади.
— И как предлагаш да постъпим?
— Според мен трябва да наберем номера и да видим какво ще успеем да открием. — Дюмонд изглеждаше нетърпелив.
— Има ли възможност разговорът да бъде проследен от другата страна и да ни открият?
Дюмонд се намръщи.
— Не и с моята апаратура. Това бебче прехвърля връзката си през шест различни спътника и два пъти повече наземни станции.
— А АНС не може ли да те хване?
— Големият брат — Дюмонд сви рамене. — Трудно е да се каже. Понякога си мисля, че знаят всичко, а понякога — нищо. Винаги препоръчвам да се говори кратко и да не се изпада в подробности.
Рап и Коулман кимнаха. Те се бяха придържали към същата философия в продължение на години. Рап хвърли поглед към бившия тюлен.
— Ти какво мислиш?
Коулман погледна към бележника и се замисли за мъжа, когото беше видял в Колорадо. Мъжа, когото сега познаваха като Професора. Не изглеждаше като убиец. Нито като водач. Работеше за някого и ако Коулман трябваше да гадае, този някой беше голяма клечка.
Скот метна бележника обратно на бюрото.
— Трябва ни поддръжка. Всъщност бих препоръчал да преместим цялата операция в някоя безопасна къща.
— Според Маркъс това място е идеално. Какво те притеснява?
— Този Професор работи за някого. И който и да е този някой, неговите възможности и влияние са му помогнали да разбере за онази операция, която си провеждал в Германия. — Коулман вдигна вежда. — Ето това ме притеснява.
Рап не беше мислил по този въпрос. Беше го оставил на Кенеди и Коулман. По физиономията на Коулман би казал, че той подозира някого от АНС. Би могъл и да е прав, но последното нещо, което им трябваше сега, беше да позволят на страха да повлияе негативно на действията им.
— Доверявам се на Маркъс за това място. Щом казва, че не могат да ни проследят, значи е така.
Коулман погледна Дюмонд.
— Не е време за хвалби. Кажи ми ясно: може ли Големият брат да проследи разговора, или не?
Дюмонд помисли малко. Накрая отвърна:
— Според мен не могат, но за да сме напълно сигурни, няма да говорим повече от две минути.
— Сигурен ли си?
— За две минути или по-малко съм напълно убеден.
— Доволен ли си? — обърна се Рап към Коулман.
Коулман кимна бавно.
— Да, но мисля, че ще е добре да поканим повече хора на партито.
— Кого имаш предвид?
— Двама от моите хора. Работил си с тях преди.
— Добре.
— За какво си говорите там? — викна Дюмонд.
— Ще докараме още няколко дула, за всеки случай — отговори Рап.
Лицето на Дюмонд веднага издаде, че идеята не му се нрави особено.
— Успокой се, Маркъс. За твое добро е. — Рап посочи към компютрите. — Приготвил ли си всичко, за да проведем разговора?
— Дай ми още една минута.
— Добре. — Рап се обърна към Коулман. — Какво те тревожи?
— Не знам дали е добре още сега да му подсказваме, че сме тръгнали след него. Ще ми се да имахме малко повечко информация.
— Искам да го подплаша, за да направи глупав ход. Освен това има вероятност да го познавам. Свържи се с твоите момчета и се уговори с тях. После ще проведем разговора.
29.
Питър Камерън седеше в малкия си кабинет в университета „Джордж Вашингтон“ и четеше курсова работа на един от студентите си. Камерън преподаваше специален курс за ЦРУ към Висшето училище по международни отношения към университета. Курсът не беше кой знае какво, по-скоро обикновен поглед към начина, по който функционира бюрокрацията в ЦРУ, и взаимоотношенията на Управлението с другите сродни служби от Разузнавателната общност. Едната група имаше по един час лекции в понеделник, сряда и четвъртък в единайсет сутринта, а другата — по два часа в шест часа вечерта в понеделник и четвъртък. Дневната група се състоеше от четиринайсет студенти, които си мислеха, че са по-умни от всички, включително и от преподавателя си. Вечерната група беше много по-интересна. Поне половината от студентите бяха офицери от армията или служители от разузнаването, които имаха по-вярна представа за реалността и за практическата страна на нещата. Студентите от вечерната му група бяха склонни да го слушат с по-голямо внимание и да му противоречат по-малко, от което той беше доволен.
Камерън често се отвличаше, докато четеше. И сега си мислеше защо не се е захванал с преподавателска работа по-рано. Работеше средно по десет часа на седмица, имаше достатъчно време за почивка през ваканцията и получаваше четирийсет хиляди долара годишно. Длъжността беше много благодатна. Невероятно с какво уважение го обсипваха, когато разберяха, че е преподавател от университета „Джордж Вашингтон“. А и можеше да говори за работата си. Когато беше в Ленгли, можеше да казва само, че работи там. Беше решил, че спокойно ще може да преподава и след като навърши седемдесет години. Ще бъде в идеална позиция, когато президентът Кларк го повика да му помогне с формирането на новата администрация.
Остави курсовата работа на бюрото и се втренчи безцелно в стената. Дали съветник по националната
