докажат, че убитият от тях човек е бил гъст със Саддам.
— Да… Май си прав.
— Който и да е бил, е искал да ме ликвидира, за да не се изправи после пред лично отмъщение.
— Как може да си сигурен? Ти си участвал в някои доста сериозни бъркотии през годините. Със сигурност няма да започнеш да броиш враговете, които си си спечелил.
— Не, няма, но изпускаш основния момент. Някой е имал властта да се намеси в операцията в Германия. Това не е много лесно. Със сигурност е много влиятелна личност с достъп до секретната информация. Ако аз бях целта, защо ще ме затриват в Германия? Защо не накараха Дженсънови да ме убият направо тук, в града, в къщата ми? Защо не накараха този Професор да вкара куршум в главата ми от двеста метра, както е направил с тях?
Коулман кимна бавно. Рап беше прав. Нямаше смисъл.
— Значи, ако ти не си бил крайната цел, кой тогава?
— Не знам, но ако намерението им е било да ме открият на местопрестъплението и да удостоверят самоличността ми… — Рап направи пауза и се замисли. — Това е щяло да донесе неприятности на много хора.
— Най-вече на президента.
— Да, и на Управлението.
— Това обаче не изключва чуждо правителство.
— Не, но интуицията ми подсказва, че е някой в този град.
Дюмонд ги повика от трапезарията.
— Намерих информация за твоя човек. — Посочи ухилен средния монитор. — Мобилният му телефон е регистриран към „Спринт“ под името Том Джоунс. Купен е в „Рейдио Шак“ в Александрия преди пет месеца. Изглежда, е платил едногодишен абонамент предварително.
— Каква кредитна карта е използвал?
— „Мастъркард“. Вече проверих сметката на картата. Била е закрита месец след откриването. Адресът е на апартамент във Фолс Чърч. Можем да го потърсим, но според мен е само заблуда.
Рап се съгласи.
— Какво друго имаш?
— Нещо, което ще ти се стори интересно. — Дюмонд посочи монитора вляво. — Това е карта на централната част на града от Капитолийския хълм до река Потомак. Всички тези червени точици, които виждаш, са ретранслаторните кули, които са собственост на „Спринт“. А това е списък на всички обаждания до въпросния номер през последните трийсет дни.
Рап погледна списъка.
— Ами номерата, на които той се е обаждал?
— Няма такива. Хитър е. Знае, че някой може да го проследи като мен в момента. Следата свършва дотук.
— Мамка му!
— Не се разстройвай още. Имам една информация, която може да бъде полезна. — Дюмонд се върна на картата на града. — Почти половината от разговорите, които е приел, са били прехвърлени от една кула ето тук. — Той посочи петно от четири пресечки западно от Белия дом. — Има и една друга кула в Джорджтаун и още една на Капитолия. Останалите са по-нарядко.
Рап се взря в екрана.
— Можеш ли да подредиш разговорите по времето от деня, в което са били проведени?
— Вече го правя. Ще вляза в базата данни на телекомуникационната компания и ще ги разпечатам по кули, дни от седмицата и време на деня.
— Кога ще си готов?
— След час или два. Ще имам доста точна информация.
— Добра работа, Маркъс. — Рап се обърна към Коулман и посочи екрана. — Виж какво се намира на две пресечки от тази кула.
Коулман присви очи.
— Университетът „Джордж Вашингтон“.
— Не. — Рап премести пръста си няколко сантиметра по-надолу. — Държавният департамент. — Той потупа мястото и добави: — Главата си режа, ако онзи не работи там.
Коулман се намръщи.
— Защо Държавният департамент? По същия начин би могъл да работи и в Белия дом или… — Коулман огледа другите сгради. — В Световната банка или във федералния резерв. По дяволите, и ООН има офис там!
— Държавният департамент е. Знам го. Помниш ли, когато Айрини каза, че държавният секретар Мидълтън й се е обадил в събота сутринта, за да разбере дали ЦРУ има нещо общо със смъртта на Хагенмилер?
Коулман се замисли.
Вярно е, че беше подозрително как толкова бързо се е осведомил Мидълтън. Почувства нещо да го стяга в гърдите. Ако тази работа беше свързана с Държавния департамент, нещата щяха да загрубеят. Много.
— Мисля, че трябва да говорим с Айрини незабавно. — После добави: — Според мен не е добра идея да й се обаждаме по телефона.
Сенатор Кларк беше събрал всичките си играчи. Намираха се в една от звуконепроницаемите зали на Сенатската комисия по разузнаването, разположени в Харт Билдинг. Кларк седеше на челно място на дългата черна маса с чаша уиски в ръката. Оставаха няколко минути до пет следобед. Обикновено чакаше да стане доста по-късно, за да си сипе алкохол, но днес беше направил изключение. Опитваше са да ги накара да се отпуснат, особено конгресмен Ръдин. Той седеше отляво на Кларк и както винаги, бе в свадливо настроение. До него се бе разположил Мидълтън, а срещу тях двамата, от другата страна на масата — техният почетен гост Джонатан Браун, заместник-директорът на Централното разузнавателно управление.
Конгресмен Ръдин беше настоявал да се направи нещо. Безочливите лъжи на Кенеди пред неговата комисия не биваше да останат безнаказани. Кларк, който обичаше да играе човека, винаги разрешаващ проблемите, им предложи да се съберат на много дискретна среща. На Ръдин идеята му хареса. В състоянието, в което се намираше, всичко, различно от бездействието, му се струваше уместно. Кларк беше провел телефонните разговори с тях лично. Първо се обади на ЗДЦР Браун и го попита дали има възможност да дойде в Капитолия на неофициално посещение. „Неофициално“ означаваше „без да се записва разговорът“. Браун, винаги готов да угоди на председателя на Сенатската комисия по разузнаването, охотно се съгласи да присъства на срещата. Той пристигна с немаркирана кола и влезе в сградата през подземния гараж. Държавният секретар Мидълтън беше направил същото. Не беше подходящо да парадира из града в бронираната си лимузина, затова дойде със скромен служебен седан с тъмни стъкла.
Сенатор Кларк се облегна в стола си и кръстоса дългите си крака. Погледна към човека номер две в ЦРУ и каза:
— Джонатан, колегата ми от Конгреса е малко загрижен за това — кой води шоуто при вас.
— Не малко, а много съм загрижен — обади се Ръдин. — Направо съм бесен. Толкова съм бесен, че мисля да обявя официално слушане пред комисията.
Кларк се протегна и побутна костеливата ръка на Ръдин. „Не още, приятелю — каза си той. — Ще ти кажа, когато му дойде времето.“
— Нека опитаме да се държим цивилизовано. Не мисля, че в основата на проблема стои Джонатан.
— Ами ще ви кажа къде е проблемът. В онази кучка Айрини Кенеди.
Мидълтън се навъси.
— Не мисля, че трябва да прибягваме до подобен език.
Ръдин, когото никога не го беше грижа за официалните ритуали и благоприличие, реагира остро на забележката му:
— Я слез на земята, Чарлз! Не е време сега да се тревожиш за етикета. Нещата са сериозни. Мисля, че
