ЦРУ е убило граф Хагенмилер и че онази кучка Айрини Кенеди излъга за това тази сутрин пред комисията ми.
Лицето на Джонатан Браун беше бледо като на смъртник, а Мидълтън цупеше устни и клатеше глава от отвращение. Кларк седеше удобно и се наслаждаваше на гледката. Браун заговори пръв.
— Мога да ви уверя, че ЦРУ не е предприемало подобни действия. — Гласът му трепереше.
— Можете ли? — Гласът на Ръдин беше изпълнен със съмнение. — Сигурно няма да ви хареса, господин Браун, но мисля, че си нямате и най-беглата представа какво върши Томас Стансфийлд и какво не. Той ръководи службата като диктатор.
Браун зае отбранителна позиция:
— Според мен директорът Стансфийлд е честен и искрен човек.
— Защото не сте се ровили около него!
— Чуйте. — Браун вдигна ръце, искаше да накара Ръдин да спре. — Ако имате доказателства за подобна незаконна дейност, извършена от директора Стансфийлд или от доктор Кенеди, дайте ми ги и аз ще се погрижа да има обяснения.
— Да ви ги дам! Да не мислите, че съм идиот? Ако имах доказателства, щях да извикам задниците пред моята комисия и да насъскам Министерството на правосъдието срещу тях.
Кларк виждаше, че Браун ще избухне всеки момент. Като бивш федерален съдия той не беше свикнал така да разговарят с него. Отново сграбчи Ръдин за ръката.
— Успокой се, Албърт.
— Да, ако обичаш — обади се Мидълтън. — Поведението ти е обезпокояващо.
— О, не ми пробутвай тези лайна, Чарлз. — Ръдин се извъртя и застана лице в лице с държавния секретар. — Ти си като всички нас. Само защото вече не си в Капитолия, не означава, че си нещо повече от нас.
Сега вече Ръдин прекрачваше границата. Не можеше току-така да се качваш на главата на външния министър!
— Винаги съм бил нещо повече от теб, дребен свадлив мухльо — изсъска Мидълтън, — и винаги ще съм нещо повече от теб! А сега предлагам да си мериш думите или ще уредя среща с ръководството на партията и ще настоявам да те свалят от жалкия ти пост!
Прекалено хубаво, за да е истина, помисли Кларк. Само ако можеха да видят колегите му! Време беше да се успокои топката и да се върнат към плана. Кларк стисна Ръдин за рамото с огромната си ръка и го отдръпна от Мидълтън, преди да е направил нещо неразумно.
— Албърт, успокой се и си затваряй устата.
Ръдин понечи да каже нещо, но Кларк го спря.
— Като добър приятел ти го казвам: затвори си устата. Разбирам защо си разстроен. Чарлз и Джонатан също се ядосват, но ти няма да помогнеш много, ако си го изкарваш на нас.
Ръдин отново отвори уста, но Кларк му направи знак с пръст да мълчи.
— Ако си прав за Кенеди и Стансфийлд, в което не съм сигурен, тогава трябва да действаме заедно с Джонатан и да се опитаме да стигнем до дъното на аферата. Не бива да го критикуваме за нещо, което не е под негов контрол.
— Ако мога да вметна — намеси се Мидълтън. — Съзирам потенциални конфликти при разделението на прерогативите.
— Чуй ме. — Кларк въздъхна, сякаш всичко му беше безразлично. — Позицията ми по този въпрос винаги е била ясна. Мисля, че ЦРУ е много важна част от системата на националната сигурност. С приятеля ми имаме разногласие. — Кларк посочи към Ръдин. — Последното нещо, което искам да видя, е отслабено от слушания ЦРУ. — Той погледна Мидълтън в очите и се приготви да изрази истинската си загриженост. — Харесвам президента Хейс. Той е добър човек. Нямам нищо против неговата администрация и мисля, че го знаеш, Чарлз. С теб седим на противоположните банки в Конгреса от години. Някога виждал ли си ме да сложа партийната политика над националната сигурност?
Мидълтън поклати глава.
— Не. Винаги си бил много честен, Ханк.
— Благодаря ти. И ти също, Чарлз. — Кларк отпи от уискито и превключи на по-висока скорост. — Едва ли ще можем да променим миналото, господа. Трябва да гледаме в бъдещето. Директорът Стансфийлд умира. Чух, че му остават още около шест месеца. — Присъстващите кимнаха. — Нашата работа, според мен, е да помогнем на президента да избере човек, който да ръководи Управлението в началото на новия век. Някой, който ще уважава мнението на Конгреса.
Докато гледаше към тях, той не можеше да не отбележи чувството си за удовлетворение, че перфектно беше подредил всички парчета от мозайката на местата им. Тъкмо се канеше да сложи още едно много важно парче, когато телефонът до него иззвъня.
Кларк грабна слушалката.
— Ало.
— Сър, трябва да говоря с вас веднага.
Беше Питър Камерън. Кларк запази спокойствие, макар че моментът беше изключително неподходящ.
— Сега съм зает.
— Много е важно. В стаята за събрания от другата страна на коридора съм.
Кларк помисли за секунда. Камерън звучеше много угрижен.
— Сега идвам.
31.
Камерън почеса брадата си. Опитваше се да измисли какво да предприеме. Беше застанал върху рампата на паркинга в университета „Джордж Вашингтон“. След като приключи телефонният разговор с Рап, трябваше да вземе решение: да използва собствената си кола или да намери друг транспорт. Докато се криеше зад бетонния стълб на рампата, си припомни разговора, за да разбере как го е открил Рап. Нещо му хрумна. Рап не го назова с истинското му име. Само го нарече Професора. Опита се да се постави на негово място. Ако беше Рап, Камерън щеше да използва истинското име на човека, а не псевдонима му. Дори нямаше да се обажда по телефона, а щеше направо да цъфне на вратата и със сила да го принуди да каже истината.
Камерън реши, че е бил Вийом. Тази хлъзгава малка жаба се беше свързала с Рап и му беше дала номера му. Това беше единствената логична версия. Иначе Рап досега да го е хванал. Камерън провери колата за проследяващи устройства и потегли от паркинга. Насочи се към Капитолия. Обикновено десетминутният маршрут му отне четирийсет и пет минути, защото заобиколи отдалеч. Когато накрая спря в подземния гараж на Харт Билдинг, беше убеден, че никой не го е проследил.
Сенатор Кларк влезе в малката стая и затвори херметичната и звукоизолирана врата след себе си. Беше облечен в светлосиня риза с бяла яка и скъпа златиста копринена вратовръзка. Беше оставил сакото си в по-голямата конферентна зала. Никак не се радваше, че са го прекъснали, но не го показа.
Остана прав.
— Какво има, Питър?
— Нищо, с което да не можем да се справим — отвърна Камерън не много уверено.
Сенаторът внимателно го изгледа.
— Подробности, ако обичаш.
— Тази сутрин по телефона ми се обади Мич Рап.
Кларк се ококори.
— Сериозно ли?
— Да, но не искам да ви тревожа прекалено много. Името ми не му е известно.
Кларк не знаеше дали да вярва на Камерън.
— Как те е открил?
— Вийом ме е издал. — Камерън пропусна да каже на Кларк, че това беше само негова догадка.
Сенаторът си пое дълбоко дъх и се втренчи в бялата стена.
