— Значи си говорила с него пак.
Райли погледна през предното стъкло, докато колата влизаше в пътния поток.
— Не… не точно. — Не знаеше какво да разкрие и какво не на приятелката си. — В момента пътувам, за да се срещна с него.
— Това хубаво ли е?
— Да, ще ти се обадя утре сутринта.
— Добре. Кажи ми, ако имаш нужда от нещо.
— Непременно, Лиз, и… благодаря ти за всичко. Извини ме пред Майкъл, моля те.
— Не се притеснявай. Няма за какво да се извиняваш. Достатъчно му е, че отново ще спи в леглото ни.
Анна се засмя.
— Лиз, супер си. Обичам те.
32.
Бяха му били последната инжекция с морфин някъде между пет и шест часа следобед. Сега, близо три часа по-късно, болката го нападаше на вълни — прорязваше го като нож дълбоко в стомаха. Томас Стансфийлд искаше да е с бистър ум за тази среща. Сигурно за последен път щеше да види президента. Не искаше да бъде запомнен като пристрастен към морфина наркоман с изцъклени очи. Но по-важното беше, че иска да разполага с трезво съзнание.
Мнозина биха казали, че мисленето на Стансфийлд е старомодно, но то му беше служило добре през годините му във Вашингтон. Имаше дълг първо към страната си и после към президента. Не всички президенти бяха добри, а и Стансфийлд беше полагал големи усилия да ограничи щетите, които те можеха да нанесат на любимото му Управление чрез техните странни или недостатъчно обмислени предложения. Президентът Хейс беше по-различен от тях. Не беше най-умният обитател на Овалния кабинет, но в очите на Стансфийлд беше най-добрият. За разлика от някои от предшествениците си Хейс мразеше рейтингите на политиците. Вместо това избра да се обгради от талантливи хора. Допитваше се за мнението и съветите им и когато се наложеше, действаше решително.
Стансфийлд позволи на бодигарда си да му помогне да излезе от лимузината. Щяха да му трябват всичките му сили, за да успее да стигне сам до Оперативната зала. Беше облечен, както винаги, в костюм и вратовръзка. Никога не беше ходил в Белия дом без официално облекло. За Томас Стансфийлд нямаше случайни дни.
Наближаваше девет вечерта и Западното крило беше сравнително празно. Президентът все още работеше в Овалния кабинет. Чакаше гостът му да пристигне. Това означаваше, че Тайните служби бяха в пълен състав, но по-голямата част от помощния персонал си беше тръгнала. Стансфийлд се подпираше с бастун. Изглеждаше така, сякаш се беше състарил с десет години през последния месец. Влязоха в сградата през входа на приземния етаж на Уест Екзекютив Авеню. Стансфийлд беше ескортиран до подсигурената срещу подслушване зала.
Беше малко изненадан да види, че президентът го чака. Хейс седеше на обичайното си място на масата и четеше някакъв доклад. Сакото му беше окачено на облегалката на стола, а вратовръзката му беше разхлабена.
Хейс стана и свали очилата за четене от носа си. Първото, което забеляза у Стансфийлд, беше колко е отслабнал. Протегна ръка:
— Благодаря ти, че дойде, Томас. Искаше ми се да ми беше позволил аз да дойда при теб.
— Няма нищо, сър. Трябваше да изляза малко от къщата. Освен това, аз съм този, който ви служи.
Хейс тихо се засмя.
— Понякога не съм сигурен дали е така. — Президентът издърпа стол за госта си. — Сядай.
Стансфийлд се намести удобно в кожения стол.
— Да ти донеса ли нещо? — попита Хейс.
— Не, благодаря, сър.
Щом президентът също седна, бодигардът на Стансфийлд се оттегли и затвори вратата. В мъртвата тишина на залата Хейс огледа Стансфийлд и внимателно попита:
— Как си?
— Честно ли? — Президентът кимна. — Няма да изкарам дълго.
— Какво ти казват лекарите?
— Нищо хубаво. Спрях да говоря с тях.
Хейс се обърка.
— Защо?
— На осемдесет години съм, сър. Живях дълъг живот. Не виждам смисъл да се измъчвам с още шест месеца живот под въпрос.
Президентът многократно беше карал Стансфийлд да се обръща към него на малко име, когато са сами, но директорът на ЦРУ не искаше и да чува.
— Липсва ли ти жена ти? — Съпругата на Стансфийлд беше починала само преди няколко години.
— Постоянно, сър.
Президентът се усмихна тъжно и каза:
— Уважавам решението ти, Томас. Ти си живял невероятен живот и си дал неимоверно много за страната си.
— Вие го казвате, сър.
Хейс сплете ръце и продължи:
— Чух, че Айрини е имала неприятности на Хълма тази сутрин?
— Откъде го чухте? — Стансфийлд винаги искаше да знае откъде хората черпят информация, преди да отговори.
— Обади ми се един от членовете на комисията.
— Председателят Ръдин ли?
— Не. — Президентът се засмя. — Председателят Ръдин и аз не можем да намерим общ език.
— Ако позволите, сър, ще ви попитам защо не накарате ръководството на партията да се заеме с него?
Президентът Хейс се замисли.
— Председателят Ръдин е странна птица — продължи след малко. — Между нас да си остане, никога не съм го харесвал. Той е изпълнен със сляпа омраза, която влияе на преценките му. Но си има място в партията. — Хейс поклати глава. — За мое и твое нещастие партията го сложи там, където смяташе, че ще нанесе най-малко вреда. Сигурно бих могъл да се обадя на няколко души, но това може да го вбеси още повече.
— Е, постъпете, както сметнете за добре. Аз мога да ви помогна, но истинската ми загриженост е откъде той получава информация.
— Може само да прави догадки.
— Възможно е, но като се има предвид фактът, че мисията на Мич беше провалена, склонен съм да мисля, че имаме изтичане.
Президентът Хейс не хареса чутото. Бавно и болезнено издиша.
— В какво се забърках, Томас? — Опря лакти на масата и зарови лицето си в шепи.
— Какво имате предвид, сър?
— Ако се разбере, че аз съм заповядал убийството на знатен гражданин на Германия, ще бъда съсипан.
— Сър, имате три варианта за действие срещу растящата заплаха от тероризма. Първият — дипломацията — досега е давал много слаби резултати. Вторият — военната акция — е неподходящ за борба с малобройна сила, както в нашия случай. Третият, сър, е този, който избрахте. Той е най-добрият. Влизаме в схватка на тяхна територия с малки, тайни отряди. Взехте вярно решение, сър.
— Ако това нещо ми се стовари върху главата, ще излезе, че изобщо не е било вярното решение.
— Няма да позволя да се случи, сър.
