— Колко хора имате във и извън къщата?
— Още двама.
— Знам, че ме лъжеш, и започва да ми писва! — Рап извърна глава към Коулман. — Да го очистим. Не ни трябва повече.
— Още четирима са!
— По-добре не ме лъжи, защото ще те избавя от нещастието ти още сега.
— Кълна се, че казвам истината! Само не ме убивайте!
Рап изгледа мъжа с проницателния си поглед. Чувстваше, че му казва истината, но човек никога не може да бъде сто процента сигурен. Обърна се към Коулман:
— Доведи момчетата. Имам идея.
39.
— Не знам, Мич. Мисля, че е по-разумно да оставим ГСО да се заемат.
Стояха до микробуса. Пленникът им беше вътре, вързан на пода, а Дюмонд го наглеждаше. Дан Стробъл и Кевин Хакет слушаха разговора на бившия си командир и Мич Рап.
— Не. — Рап поклати глава. — Те очакват този да се върне всяка минута. Не можем да се бавим.
— Вярно. Нека поискаме времето на полета на ГСО дотук и тогава ще решим.
— Забрави. — Рап махна с ръка. — Сам ще се оправя. — Тръгна към микробуса. Не блъфираше. Беше абсолютно искрен в намерението си и съзнаваше напълно кое кара Скот Коулман да се колебае.
— Почакай! — сграбчи го за ръката бившият тюлен.
— Нямаме никакво време, Скот. — Рап отскубна ръката си. — Какво става? Да не би да се размекна? Мислиш ли, че Групата за специални операции от Ленгли ще свърши по-добра работа от нас? Те са професионалисти, но сред тях няма нито един стрелец, който да превъзхожда твоите момчета. Отивам, с тях или без тях. — Рап разбираше много добре психиката на тюлените. Той притежаваше същите качества. Упорит, изключително уверен, решен да победи на почти всяка цена и никога не изпитващ страх да приеме предизвикателството.
— Какъв е планът? — попита го Коулман.
— Ще оборудвам оня дръвник с камера и микрофон и първо ще изпратя него.
— Откъде си сигурен, че няма да те издаде?
— Имам нещо наум. — Рап посочи Хакет. — Ти поемаш човека на задната веранда, а ние тримата влизаме през предната врата. Съгласни ли сте да участвате, момчета?
Хакет кимна, а Стробъл и Коулман мълчаливо се примириха.
— Добре. Вземете си експлозивите.
Мъжът стоеше до микробуса със свалени до глезените панталони. Дюмонд се занимаваше вътре със сакото му, като монтираше микрофона и фиброоптичната камера. Стробъл държеше едната ръка на пленника, а Хакет — другата. Рап се изправи пред него:
— Как се казваш?
— Дейв.
— Добре, Дейв, ето каква е сделката. Не ми харесваш. Ти отвлече приятелката ми и сега другарчетата ти седят в къщата ми. На теб ще ти хареса ли, ако отвлека някого, когото обичаш, и се самопоканя в дома ти? — Дейв поклати глава. — И аз така си мислех. Приятелите ми биха предпочели да ти вкарам куршум в главата и да те хвърля в оня боклукчийски камион ето там, но аз няма да го направя. Поне не засега. Ще ти дам възможност да останеш жив, но ако я оплескаш, дори и най-малко, с теб е свършено. Ясен ли съм?
— Да.
— Добре. Ще те изпратим в къщата, сякаш нищо не се е случило, с едно изключение. Ще имаш прикрепена към слабините лента с експлозив С 4, а детонаторът ще е у мен. Ако в някой момент реша, че си ни предал, ще ти пръсна топките и ти ще пукнеш на пода, след като кръвта ти изтече. Въпроси?
Мъжът преглътна тежко и поклати глава.
— Добре. — Рап се обърна към Коулман. — Сложи експлозива в гащите му и го закрепи здраво. Маркъс, сакото готово ли е?
— Секунда само.
Рап погледна Дейв в очите:
— Давам ти честната си дума. Ако ни сътрудничиш, ще пощадя живота ти.
На Коулман му отне малко повече от минута да закрепи лентата с пластичния експлозив. Рап успя за по-кратко време да опише на Дейв разположението на стаите в къщата и да го инструктира подробно как ще процедират по-нататък. След бърза проверка на връзката те се натъпкаха в колата на заложника си и потеглиха. Рап, Коулман и Стробъл седяха отзад, а Хакет — отпред. Микробусът ги следваше на дискретно разстояние. Коулман и хората му носеха картечни пистолети MP 5 със заглушители. Рап разполагаше само със своя сигурен „Берета 92 F“ с три резервни пълнителя с по петнайсет патрона. По пътя си към къщата изслушаха доклад за обстановката от хеликоптера. Всичко беше, както очакваха. Един човек стоеше на пост на предната веранда, втори — отзад, а други двама бяха вътре, по всяка вероятност в кухнята, до масата.
Когато отбиха към улицата, водеща до къщата, Рап нареди на Дейв да загаси фаровете и да спре. Обърна се към Стробъл:
— Щом свие по автомобилната алея, наведи се ниско, за да не те видят. Ще ти кажа кога да тръгнеш. — Потупа шофьора по рамото със заглушителя. — Ако те попитат защо си се забавил толкова много, кажи им, че готовото кафе се е свършило и е трябвало да приготвят прясно. Веднага след това ги питай къде е момичето.
Рап кимна на Коулман да излезе от колата. Щом той затвори вратата, Дейв попита:
— Със стрелба ли смятате да влезете?
— Ако се пресегнат за оръжията си, по-добре да са мъртви. Зависи от тях. Само залегни на пода, когато започне пукотевицата. Така няма да ти се случи нищо. — Пленникът поклати глава. — Какво има?
— Със сигурност ще се пресегнат за оръжията си.
— Тогава са мъртви.
Рап излезе от колата и заедно с Коулман и Хакет затича по пътя. Рап водеше. Парцелите в квартала си приличаха. Бяха тесни, с 30 до 60 метра брегова ивица, и продължаваха на дължина към сушата до около 150 метра. Деляха ги ивици дървета и храсти. Когато стигна втората къща преди неговата, Рап сви от пътя и тръгна през двора на съседа си. Луната се бе скрила, цареше виолетов мрак. Щом стигнаха до дърветата, Рап откри малка пътечка и мина по нея в следващия двор. Движеха се приведени. При следващата ивица дървета приклекнаха. Рап доближи микрофона до устата си и поиска доклад за обстановката от хеликоптера. Оттам казаха, че нищо не се е променило.
Рап грабна Хакет за врата и го доближи до себе си. Посочи му към водата и прошепна в ухото му:
— На около шест метра от скалата има пътека, която води от двора на Хари в моя.
— Кой е Хари?
— Съседът ми. Не се притеснявай за него. Той е на осемдесет и една и е глух като тъпан. Слушай сега. Двамата, които стоят на пост, са мъртъвци. Няма да имаме време да се церемоним с тях. Не разполагаме с белезници, нито пък с достатъчно хора да ни прикриват. Когато дам сигнал, искам да застреляш твоя човек в главата. Някакви проблеми?
Хакет не се развълнува особено. Нямаше да му е за пръв път.
— Не — отвърна, без да се замисля.
— Добре. — Рап го потупа по ръката. — Тръгвай.
Хакет се отдалечи тихо в мрака. Рап повика Стробъл по радиостанцията.
— Дан, кажи му да тръгва. — Почака секунда и каза: — Маркъс, искам постоянно наблюдение, щом влезе в къщата.
По телевизията течеше шоуто на Конан О’Браян. Джеф Дюзър протегна ръце над главата си и се прозя бавно и продължително. Напоследък сънят не му достигаше. Твърде много работа!
