— Всички се отдалечете на петдесет ярда! — извика Спър. — Имам намерение да възпламеня още една бомба.
Той дочу отдалечаващите се стъпки на мъжете, но все още не бе видял сенатора.
— Отдалечихте ли се всички? — провикна се той. — Залегнете.
Приведе се, запали фитила и се отдалечи.
— Сложил съм фитил, дълъг два фута, така че ако има някой наблизо, има две минути да се отдалечи от бента.
Самият той тичешком се отдалечи на петдесет ярда и зачака.
Този път експлозията беше по-слаба, тъй като бомбата беше по-малка, а и енергията й бе изразходвана само да събори дървесните стволове, изтръгвайки ги от земята.
След взрива Спър провери какъв е резултатът. Половината от бента беше съборен, а дърветата бяха разпръснати от двете страни на реката. Той направи още две бомби, отдалечи хората си, а като резултат от взрива навред можеха да се видят разчупени и разпръснати стволове и горящи отломки.
За миг застана така, като наблюдаваше как водата отново изпълва четирифутовия праг и потича в старото си корито. Сенатор Уолингтън се приближи и застана до него.
— Свърши добра работа, Спър Маккой. Надявам се и с команчите да се оправиш така.
— Аз също, сенаторе. Но успехът ми зависи от това, дали ще имат желание да приемат откуп и дали върви успешно летният лов. Надявам се да са попаднали на голямо стадо бизони.
През това време другите бяха отишли да доведат конете си. Без кон каубоят се чувства така, като че ли е без дрехи, затова конете не бяха оставени много далеч.
Спър им каза през останалата част от нощта да почиват спокойно. Беше три часът сутринта, а Спър искаше спокойно да изследва останките от бента на дневна светлина. Може би щеше да се наложи да сложи още една или две бомби, за да е сигурен, че хората от „Съркъл Джей“ няма да построят бента отново.
До сутринта Спър направи още три взрива и чак когато стана съвсем светло можа да види къде трябваше да се сложат зарядите, така че да се изтръгнат от земята останалите дървесни стволове, както и да се разделят хоризонталните, които ги свързваха.
След като всичко това бе направено, можеше да се види, че дърветата се бяха пръснали и в двете посоки — и горе, и надолу по течението. Спър накара няколко каубои да завържат с въжета стволовете, които бяха в реката, и да ги издърпат с конете на брега.
Спър изследва канала, който хората от „Съркъл Джей“ бяха изкопали, за да отклонят водата в другата долина. Каналът не беше особено широк. Той заложи четири бомби, от по два фишека на петдесет фута разстояние и след като и четирите избухнаха, каналът се запълни с пръст.
До осем часа работата бе свършена и всички се отправиха към ранчото.
След като потеглиха, сенатор Уолингтън се изравни със Спър и продължи да язди редом с него.
— Свърши добра работа, Спър Маккой. Ще докладвам на президента за това. — Той се намръщи. — А сега, нека поговорим за другата ти задача. Все още ли си на мнение, че най-добрият начин е да се опитаме да откупим Пени? Просто да я разменим за коне?
— За тези воини конете са най-ценното нещо на този свят. Те живеят, за да крадат коне, като или се радват на богатството си, или разменят коне за неща, от които имат належаща нужда. Да, мисля, че директната размяна е най-доброто решение.
— Искрено се надявам да е така, Маккой. Господи, така се надявам да си прав. Пени е единственото ми дете, единственият близък човек, когото имам. Трябва да ми я върнеш здрава и читава.
Глава седма
Този ден каубоите започнаха да подбират конете за размяната. Оказа се обаче, че добрите коне не достигат. Петдесетте коня, които индианците бяха откраднали, бяха едни от най-хубавите коне в ранчото и няколко човека бяха изпратени да обуздаят още коне и да ги подготвят за подбирането им през есента.
Сега те трябваше да изведат конете, като отделят най-добрите. Сенаторът ръководеше работата и вървеше по петите на каубоите през целия ден, но накрая стана ясно, че този ден не биха могли да съберат исканите от Спър петдесет коня.
Спър каза на сенатора, че има да свърши някои неща в града и около три часа потегли към Суийт Спрингс. Отиде в хотела, поръча да му донесат чисти дрехи и реши, че не е лошо да се изкъпе. След като се изкъпа и смени дрехите си, Спър слезе в трапезарията и макар че бе още рано, си поръча вечеря, тъй като не бързаше за никъде.
Беше почти привършил с вечерята, когато вдигна поглед и видя Тори Рот да се приближава към масата му. Стана и й предложи стол. Тя прие поканата и си поръча кафе. Наблюдаваше го мълчаливо, докато той свърши вечерята си. Каза му, че вече е вечеряла. Когато бе привършил, тя му хвърли настойчив поглед над ръба на чашката си и се намръщи.
— Спър Маккой, имам нужда от помощта ти по един много сериозен въпрос.
Спър вдигна поглед, изненадан от тона й.
— Разбира се, че ще направя каквото мога. Наистина имам да свърша една работа, която ще ми отнеме няколко дни, но след това…
— О, скъпи, мислех, че ще стане по-скоро. — Ръката и намери коляното му под масата и започна бавно да се движи нагоре. — Слушай, една много специална част от тялото ми е влажна и мокра и иска единствено теб. — Тя се усмихна, а кестенявите и къдрици съблазнително се полюляваха около красивото й лице. Ръката й се придвижи още по-нагоре и достигна чатала му, а очите и заблестяха със странен блясък. Никой друг не можеше да види как го опипваше без капка свян. Спър седеше и я гледаше. Ръката и леко го притисна, търсейки доказателството за възбудата му, но не намери такова.
— Мислиш ли, че проблемът ти може да почака до по-късно тази вечер? Да кажем в осем часа в моята стая?
— Мисля, че може — като въздъхна леко, тя отмести ръката си и се изправи. — Благодаря за кафето, мистър Маккой. Оценявам жеста.
Тя се обърна и излезе. Спър гледаше как малките и стегнати гърди се вълнуваха под роклята в такт с крачките й. Спър продължи да я наблюдава, докато тя се изгуби от поглед, и си поръча още една чаша кафе. След като свърши, плати сметката си и излезе.
Отправи се към офиса на шерифа. Беше малко след седем и трийсет и шерифът Бен Джонсън все още работеше на бюрото си.
— Имаш ли време за една бира? — попита направо Спър в момента, в който влезе в офиса. Бен се извърна, потърка очи и кимна.
— По дяволите, звучи примамливо. Цял ден ме боли глава. Работата с тези книжа става все повече и повече. Спомням си времето, когато книжата ни служеха за подпалки.
Спър се усмихна. Трябваше да направи нещо да прикрива изненадата си всеки път, когато видеше Бен. Пред очите му той винаги изникваше такъв, какъвто беше някога. Бен се изправи и погледна към колана с револвера, закачен на вратата. Сви рамене и го откачи от куката.
— Не го вземай, Бен — каза Спър. — Това е дяволски удобен начин да те убият.
— Вероятно, но няма по-добър начин да прогониш призраци от миналото. По дяволите, остарявам, Маккой.
Спър сви рамене.
— По този въпрос няма спор. Вечерял ли си?
— Вече не ям толкова много. Просто нямам апетит. Закусвам, а след обед хапвам сандвич или нещо друго. — Бен вървеше леко прегърбен; с рязко движение се изправи, изпъна тялото си и погледна към Спър.
— Опитваш се да ми бъдеш бавачка, така ли, момко?
Спър се засмя.
— Веднъж се оставих на грижите на една бавачка. Тя не беше нищо особено, но млякото, което ми даваше, беше най-вкусното, което съм пил някога.
— Ти си невъзможен, Маккой. Хайде да изпием по една бира и да си поприказваме за Колорадо.
