Спомняш ли си Колорадо? По дяволите, беше страхотно място през шейсетте години. В повечето от селищата изобщо не се мяркаше никакъв шериф. Тогава изпълнявах тази длъжност в три града едновременно. Постоянно ходех ту в един, ту в друг.
Продължиха да вървят, смеейки се, когато пристигнаха пред първата попаднала им кръчма, „Хагмънс Руст“. Заведението беше малко по-добро от един долнопробен бар. Имаше дървен под, тезгях и една дузина маси за игра на карти. Отстрани бяха построени малки ниши, където пиячите биха могли поне отчасти да се прикрият. Заведението, изглежда, не печелеше нищо от игрите на карти, затова собственикът държеше две проститутки, които всеки пет минути досаждаха на играчите да им купуват нещо за пиене.
Спър отиде до тезгяха, купи две бири, след което той и Бен заеха една отдалечена маса, така че да могат да наблюдават какво става. Продължиха разговора си за Колорадо, където Бен бе упражнявал длъжността си на шериф, когато в кръчмата влезе един млад човек и изрева нещо, колкото му глас държи.
Всички разговори секнаха. Младежът не бе на повече от двайсет и две или двайсет и три години, помисли си Спър. Като повечето тексасци той бе слаб, висок шест фута, имаше дълги ръце, сякаш изкуствено закачени на раменете му, и носеше чисто нова, бяла каубойска шапка. Спър веднага разбра, че появяването на младока означава неприятности.
— Хей, смотаняци такива, да не би всички да сте оглушали или никой в тази дупка не разбира английски? Попитах дали шерифът Джонсън е тук.
Спър стана и с бавни крачки се отправи към хлапака. Той носеше кобур, ниско на бедрото си, а от него се подаваше дръжката на револвер.
— Попитах дали проклетият шериф Джонсън е тук?
— И кой, по дяволите, пита? — отвърна Спър на въпроса с въпрос, гласът му бе не по-малко силен от този на младока, но в него се долавяха заплашителни нотки, което доведе до незабавна реакция от страна на непознатия.
— Аз попитах, Сони Буун, по-добре запомни това име, ако, разбира се, живееш достатъчно дълго. Ти ли си шериф Джонсън?
— Такова нещо не съм казвал. С отрепки като теб обикновено чистя тоалетните. Защо искаш да видиш шерифа?
— Имам да оправям някои сметки с него. Всъщност той би трябвало да е мъртъв. Ти ли си шериф Бен Джонсън?
— Аз съм шерифът Бен Джонсън, синко — каза Бен, като се приближи до Спър. — Майка ти знае ли, че носиш опасно оръжие? В този град на малките момчета не е разрешено да носят пищови. Каза, че искаш да ме видиш?
Тонът, с който Бен изговори тези думи, бе по-студен и от лед, по-вледеняващ и от гмуркане във високопланински, подхранван от ледник извор. Този, който се нарече Буун, отстъпи крачка назад. Самодоволното му изражение изчезна, когато погледна Бен, и зяпна от изненада. Бе невъзможно да се опише втрещеният израз на лицето му. Той се намръщи, след това потърка лице с голямата си ръка.
— Вие ли сте…? — Той се запъна. — Вие ли сте същият Бен Джонсън, който преди две години победи Малкия Бил Елиът в Сейдж?
— Да, работил съм в Сейдж, но не се старая да помня нещо или някого, с когото отдавна съм си разчистил сметките. Защо питаш? — и тези думи бяха изговорени със същия смразяващ тон. Твърдият му поглед се спря на Буун, който в един миг се поколеба. Точно този миг бе очаквал Бен. Следващите му думи дойдоха като удар, като внезапно нападение на гърмяща змия, изненадала нищо неподозиращ плъх. — Синко, ако нямаш работа в тази кръчма или в Суийт Спрингс, моят съвет е веднага да се качваш на коня и да изчезнеш по най-бързия начин. В този град не се церемоним много-много с хора, готови да извадят оръжие заради всяка дреболия.
Сони Буун преглътна мъчително. Отстъпи още една крачка назад, после кимна.
— Да, сър, мистър Джонсън. Наистина мисля да направя точно това. Просто минавах оттук. Ще остана през нощта, а утре си тръгвам преди изгрев-слънце.
— Добре. Специално ще проверя. По-добре изчезвай оттук, Буун, и престани да безпокоиш посетителите.
Буун не отвърна нищо, поклати глава, отстъпи още две крачки назад, след това се обърна и бързо излезе. Когато вратата се хлопна след него, отвътре се разнесе радостно възклицание, последвано от одобрителни викове. Бен се върна на масата и отново се зае с бирата си. Но преди още да посегне към нея, барманът дотича с две нови бири за него и приятеля му.
— Благодаря, Бен, че ни отърва от този боклук — каза барманът. — Поздравления от цялото заведение.
Той забърза отново към другата част на кръчмата. Всички говореха единствено за това, как. Бен хладнокръвно бе обърнал в бягство младия побойник.
Бен отпиваше от бирата си и клатеше глава.
— Случва ми се за трети път това лято, Спър. Не знам още колко време ще мога да отблъсквам тези младоци. Все някой ден ще се намери един, на който няма да му мигне окото. И ще продължава да се перчи дотогава, докато аз не извадя оръжие.
— Спри да носиш револвера — каза Спър.
Бен се намръщи.
— Спър, знаеш, че не мога да направя това. Хората в града ще започнат да говорят, а след това вестта ще се разнесе навред по-бързо, отколкото можеш да си представиш. Само след седмица ще се появят поне десет човека, които ще искат да ме застрелят.
— Може би, а може би не. Винаги можеш да дойдеш в Чикаго.
Те привършиха бирите си и точно като по часовник барманът изникна с още две питиета. Спър му плати, като му подхвърли двайсет цента. Когато барманът се отдалечи с празните чаши, Спър поклати глава.
— Дяволски скъп град е този, шерифе. Откога бирата се вдигна от пет над десет цента?
— От деня, в който постъпих като шериф. От такива увеличения получавам заплатата си.
Посмяха се над шегата още известно време, след което отново се върнаха на темата за Колорадо, където очевидно Бен бе прекарал най-хубавите години от живота си.
В осем и трийсет Спър каза, че трябва да става рано на другата сутрин, и се сбогува с шерифа.
— Все още си мисля, че щеше да постъпиш по-добре, ако беше обесил онзи нехранимайко в килера и да забравиш за него — каза Спър.
— По дяволите, бих могъл и да си променя името. Кой би ме познал? Видях колко беше изненадан, когато дойде първия ден в офиса ми и аз се обърнах с лице към теб. — Бен въздъхна. — Дяволите да го вземат, изчезвай оттук, върви и си намери някоя добра жена и се ожени за нея, върни си значката и си намери някоя почтена работа, например да ринеш тор от конюшните. Върши нещо, с което да помагаш на хората.
Спър протегна ръка, стисна треперещите пръсти на шерифа и излезе от кръчмата със свито сърце. Имаше чувството, че Бен нарочно искаше да предизвика някой младок с разгорещена кръв, който да го застреля и да си създаде име с точната си стрелба.
Спър се върна в хотела и се отправи към стаята си на втория етаж. Не си направи труда да чука. Знаеше, че вратата ще е отключена и че Тори е вътре. Застана от едната страна на вратата, както винаги беше правил, и натисна бравата. Отключено беше. Блъсна я силно, така че вратата се удари в стената. Спря на прага, огледа се и се ухили.
— Беше време да се върнеш — усмихна му се Тори.
Спър влезе и затвори вратата.
— Исках сам да се уверя — каза той.
Тя седна на леглото му. Носеше светлочервена рокля, от което цветът на косите й изглеждаше по-мек и съблазнителен. Роклята повдигаше гърдите й, а тя я разкопча достатъчно, че да може да се види съблазнителната им мекота. Спър седна до нея, а тя го погали по бедрото.
— Изглеждаш угрижен, Маккой.
— Така е. Познаваш ли шерифа?
— Разбира се — Бен Джонсън. Той е прочут стрелец. Прочистил е половината градове на запад.
