— Велики, току-що се получи вест, че на Имперските игри се е случило нещо ужасно. Подозирам, че внезапната ви поява тук има нещо общо с това съобщение. Трябва бързо да си тръгнете, защото в лагера има хора на Властелина и ако те стигнат до същото заключение, трудно е да се прецени какво може да направят.
Миламбер взе Уилям, докато Катала се качваше на седлото с помощта на Хокану, после й подаде сина им и яхна коня си.
— Хокану, преди малко се видях с баща ти. Върни се при него: той има нужда от теб.
— Ще се върна в бащиното си имение, велики. — Младият цуранин се поколеба и добави: — Ако срещнете брат ми, предайте му, че съм жив, защото той не знае.
Миламбер му обеща, обърна се към Катала и хвана юздите на коня й.
— Дръж се здраво за седлото, обич моя. Аз ще нося Уилям.
Скоро оставиха лагера зад гърба си. На няколко пъти ги спираха постове, но Черният халат им заповядваше да ги пропуснат. Яздиха с часове под лунната светлина. Катала понесе всичко това като воините, чиято потомка беше, и Миламбер й се възхити. Никога не беше яздила кон, но го изтърпя, без да се оплаче. Да я поведат от дома й и да я захвърлят изведнъж сред един непознат, тъмен свят, сигурно беше ужасно изпитание, но тя го издържаше с твърдост.
След безкрайна езда някъде пред тях от мрака прозвуча мъжки глас и сред дърветата се раздвижиха тъмни фигури.
— Стой! Кой е там?
Гласът говореше на речта на Кралството. Миламбер дръпна юздите на коня си и извика с облекчение:
— Пъг от Крудий!
Глава 30
Бедствие
Кълган седеше смълчан.
Радостта от срещата беше помрачена от тъга. Пъг стоеше край постелята на лорд Боррик и не можеше да скрие мъката си. Умиращият херцог му се усмихваше немощно. Луам, Брукал и Мийчъм чакаха малко настрани и си говореха тихо, а Катала се мъчеше да отвлече вниманието на разстроения Уилям, докато херцогът и Пъг си говореха.
Гласът на Боррик се лееше тихо, отслабнал от болестта, и лицето му се свиваше от болка, щом си поемеше дъх.
— Радвам се, че… се върна при нас, Пъг. И двойно повече се радвам, че виждам жена ти и детето ти. — Той се закашля и на ъгълчето на устата му се появи кървава пяна.
Катала се бе просълзила: нескритата обич на съпруга й кьм този човек я бе трогнала. Боррик кимна към Кълган и магьосникът пристъпи до бившия си ученик.
— Да, ваша светлост.
Боррик зашепна и Кълган се обърна към Мийчъм.
— Би ли завел Катала и момчето в шатрата ни? Лаури и Касуми чакат там.
Катала погледна питащо Пъг и той й кимна. Мийчъм вече бе вдигнал момчето, което го изгледа малко подозрително. Когато излязоха, Боррик понечи да седне и Кълган му помогна, като постави възглавници зад гърба му. Херцогът се закашля силно и продължително и стисна очи от болка.
Когато най-сетне успя да вдиша отново, той въздъхна и бавно заговори:
— Пъг, помниш ли, когато те възнаградих за това, че спаси Карлайн от тролите? — Пъг кимна, без да може да проговори, заради мъката, която го изпълваше. Боррик продължи: — Помниш ли обещанието ми за още един дар? — Пъг кимна отново. — Жалко, че Тъли не е тук, за да ти го даде веднага, но ще ти кажа накратко. Отдавна съм си мислил, че Кралството прахосва един от най-големите си ресурси с това, че се отнася към магьосниците като към хора, отхвърлени от обществото и просяци. Вярната служба на Кълган през годините ми показа, че съм прав. Сега ти се върна и макар да разбрах съвсем малко от това, което ми разказа, виждам, че си станал майстор във вашето изкуство. Надявах се, че ще станеш, защото хранех една мечта.
— Оставих значителна сума в злато, която да ти се повери в деня, когато станеш майстор чародей — продължи херцогът. — С нея бих искал двамата с Кълган и с други магьосници да създадете център за учение, където всички да могат да идват и да споделят знанията си. Тъли ще ти предаде документите с моите указания, в които замисълът ми е описан подробно. Но засега мога само да те попитам: би ли поел тази отговорност? Би ли се заел да построите академия за изучаване на магията и на други знания?
Пъг кимна. Кълган стоеше зяпнал до него, без да може да повярва на ушите си. Най-съкровеното му желание, амбицията на живота му, споделяна с херцога в часове на отдих, когато хората изричат своите несбъднати мечти над чаша вино, се сбъдваше.
Боррик се закашля отново и после, когато пристъпът отмина, каза:
— Имам права на владение над един остров в средата на Великото звездно езеро, недалече от Шамата. Когато тази война най-после свърши, отидете там и постройте своята академия. Може би един ден тя ще се превърне в най-големия център на знания в Кралството.
Херцогът отново се закашля и този път пристъпът беше още по-силен. Когато успя да си поеме дъх, Боррик махна на Луам да се приближи и му посочи Пъг.
— Кажи му.
Луам, който едва сдържаше сълзите си, каза:
— Когато цураните те плениха, татко пожела да остане някакъв спомен за теб. Прецени кое ще е най- подходящо, защото ти бе проявил смелост на три пъти, спасявайки два пъти живота на Кълган и освен това на сестра ми. Реши, че единственото, което ти липсва, е името, тъй като никой не знаеше кои са родителите ти. Затова нареди да се напише документ и да се изпрати в Кралските архиви, с който името ти се вписва в регистрите на фамилията Кондуин, и те осиновява в нашия дом. — Луам се усмихна измъчено. — Жалко, че ти го казвам в такъв тъжен момент.
Развълнуван, Пъг падна на колене до постелята на херцога, хвана ръката му и мълчаливо целуна златния пръстен с печата. Боррик тихо промълви:
— Едва ли щях да се гордея с теб повече дори да ми беше роден син. Носи името ми с чест.
Пъг стисна яката преди време, а сега немощно отпусната десница. Очите на Боррик започнаха да се затварят и той задиша с усилие. Пъг пусна ръката му и херцогът махна на всички в стаята да се приближат. Дори коравият Брукал се бе просълзил, докато чакаха последните мигове от живота на херцога.
— Ти си свидетел, стари ми съратнико — прошепна херцогът на Брукал.
Херцогът на Ябон повдигна вежди и погледна питащо към Кълган.
— За какво става дума?
— Иска да свидетелствате предсмъртното му откровение — отвърна Кълган. — Това е негово право.
Боррик погледна Кълган и отрони:
— Грижи се за всичките ми синове, приятелю. Нека истината да се узнае.
Луам се обърна към Кълган и попита:
— Защо казва „всички синове“? Каква истина?
Кълган се взря в Боррик, който кимна немощно, и тихо каза:
— Баща ви признава най-големия си син, Мартин.
Очите на Луам се разшириха.
— Мартин?
Ръката на Боррик се изпъна с внезапен прилив на сила и стисна ръкава на Луам. Придърпа го към себе си и прошепна:
— Мартин е твой брат. Сгреших пред него, Луам. Той е добър човек и го обичам. — Към Брукал успя да изхърка само една дума: — Свидетелствай!
Брукал кимна. Сълзи потекоха по белите му мустаци и той се закле:
— Аз, Брукал, херцогът на Ябон, съм свидетел.
Изведнъж очите на Боррик се замъглиха, последният му дъх излезе от гърдите му и той се отпусна.
