крал. Много от тези са негови хора.
— Кой е онзи под знамето на Саладор? — попита Пъг. — Не е лорд Керъс.
Вандрос се изплю на земята.
— Това е Ричард, бившият барон Долтски, настоящ херцог Саладорски. Кралят обеси Керъс и цялата му фамилия избяга в Кеш. Сега Ричард управлява третото по сила херцогство на Изтока. Той е един от фаворитите на Ги.
Когато благородниците се събраха пред краля, Ричард Саладорски, едър като мечка мъж с червендалесто лице, обяви:
— Ваше величество, всички сме събрани. Къде ще лагеруваме?
— Да лагерувате? Никакво лагеруване, милорд. Тръгваме! — Той се обърна към Брукал. — Поведете армиите на Запада, Брукал.
Херцогът даде знак и глашатаите се затичаха из лагера и закрещяха заповеди. Бойните барабани и тръби заехтяха над лагера.
Вандрос ги остави, за да се присъедини към войската си, и скоро зрителите наоколо оредяха. Кълган, Пъг и останалите се отместиха настрани, за да не влизат в полезрението на краля.
Кралят се обърна към струпалите се благородници.
— Девет години търпяхме кротостта на западното командване. Лично ще поведа атаката, която ще прогони врага от земите ни. — Обърна се към Брукал. — С цялата ми почит към напредналите ви години, скъпи ми херцоже, поверявам командването на пехотата на херцог Ричард. Вие ще останете тук.
Старият херцог на Ябон, който тъкмо бе започнал да облича бронята си, го изгледа като ужилен, но отвърна само: „Да, ваше величество“, хладно и много напрегнато, обърна се вдървено и влезе в командната шатра.
Доведоха коня на краля и Родрик го яхна. Един от пажовете поднесе коронования му шлем и кралят го намести на главата си.
— Пехотата да ни последва колкото може по-бързо! Да тръгваме!
Кралят пришпори коня си надолу по хълма, следван от събралите се благородници. Когато се скриха от погледите им, Кълган се обърна към останалите и каза:
— Остава ни само да чакаме.
Денят се проточи безкрайно. Всеки отминал час бе като бавно изтичащ ден. Седяха в палатката на Пъг, без да знаят какво става на запад. Армията бе тръгнала в настъпление под знамето на краля, с екота на барабани и тръби. Над десет хиляди конници и двадесет хиляди пехотинци напредваха срещу цураните. Едва неколцина войници бяха останали в лагера освен ранените и най-старите ветерани. Тишината отвън действаше изнервящо след почти несекващия лагерен шум от предния ден.
Уилям се беше разлудувал и Катала го изведе да си поиграе. Фантус с охота се възползва от възможността да си отдъхне, несмущаван от неуморния си приятел.
Кълган седеше тихо и пуфтеше с лулата си. Двамата с Пъг убиваха времето, споделяйки си от време на време разни чародейски работи, но предимно мълчаха.
Лаури пръв наруши настъпилото напрежение. Стана и заяви:
— Това чакане повече не мога да го понасям. Според мен трябва да отидем при лорд Луам и да му помогнем да вземе решение какво трябва да се направи, когато кралят се върне.
Кълган му махна с ръка да си седне на мястото.
— Луам няма да направи нищо, защото е син на баща си, и няма да вдигне гражданска война, не и тук.
Пъг си седеше и разсеяно въртеше една кама между пръстите си.
— След като армиите на Изтока са в лагера, Луам си дава сметка, че едно стълкновение би предало Запада в ръцете на цураните, а короната — на Ги дьо Батира. Той по-скоро ще се качи на бесилката и сам ще сложи клупа на врата си, отколкото да приеме това.
— Това е най-голямата глупост — обади се Лаури.
— Не — отвърна Кълган. — Не е глупост, трубадуре, а въпрос на чест. Луам, също като баща му преди него, вярва, че знатното съсловие е длъжно да посвети усилията си, и живота си, ако трябва, на Кралството. След като Боррик и Ерланд са мъртви, Луам е следващият по родословие претендент за трона. Но наследството му не е сигурно, тъй като Родрик не е провъзгласил наследник. Луам не би могъл да понесе тежестта на короната, ако помислят, че е узурпатор. Арута е друго нещо, защото той просто ще направи каквото се очаква: ще вземе трона — въпреки че не го желае — и ще се притеснява за това, което ще се говори за него, едва след като то се изговори.
Пъг кимна.
— Мисля, че Кълган е прав. Не познавам братята толкова добре като него, но ми се струва, че щеше да е по-добре, ако се бяха родили в обратен ред. От Луам може да излезе добър крал, но Арута щеше да стане велик крал. Хората биха следвали Арута до смърт, но по-младият син би използвал своята проницателност и ум, за да опази живота им.
— Вярна преценка — съгласи се Кълган. — Ако има някой, който би могъл да намери изход от тази бъркотия, то това е Арута. Той притежава храбростта на баща си, но в същото време умът му е бърз като на Батира. И може и да устои на дворцовите интриги, макар че ги мрази. — Кълган се усмихна. — Когато бяха момчета, наричахме Арута „Буреносното облаче“, защото ядосаше ли се, цял се превръщаше в мрачни погледи и ръмжене, докато Луам ще се ядоса бързо, бързо ще скочи да се сбие и бързо ще забрави.
Спомените на Кълган бяха прекъснати от викове. Скочиха и изтичаха извън шатрата.
Окървавен ездач в табарда на Ламът профуча край тях и те се затичаха след него. Стигнаха до командната шатра точно когато лорд Брукал излезе и извика:
— Каква вест носиш?
— Граф Вандрос ви изпраща вест. Победа! — Чу се тропот и от други конници, наближаващи лагера. — Препуснахме срещу тях като буен вятър. Източният им фланг поддаде и се разцепи. Прекършихме ги, изолирахме онези, които се оказаха в издадената напред част на предната им линия, после завихме на запад и нападнахме онези, които се притичваха да ги подкрепят. Пехотата сега държи здраво, а конницата изтласква цураните в Северния проход. Отстъпват безредно! Денят е наш!
Подадоха на ездача мях с вино, той извърна лице нагоре и жадно почна да пие. Виното потече по брадичката му и се сля с по-тъмночервените петна по табарда му.
— Има и още — докладва вестоносецът, когато утоли жаждата си. — Ричард Саладорски загина в боя, както и графът на Силдън. А кралят е ранен.
На лицето на Брукал се изписа загриженост.
— Тежко ли?
— Страхувам се, че много — отвърна ездачът, едва сдържайки танца на изнервения си кон. — Шлемът му бе посечен от меч, след като поразиха коня му. Стотина души загинаха, за да го защитят, тъй като цураните напираха като побеснели. Ето го, идва.
И наистина, приближаваше се група конници. Отпред яздеше кралски гвардеец и държеше пред себе си краля. Лицето на монарха беше покрито с кръв и той бе стиснал седлото с десницата си, а другата му ръка висеше отпусната отстрани. Спряха се пред шатрата и няколко войници помогнаха на краля да се смъкне от коня. Понечиха да го внесат вътре, но той ги спря с немощен глас:
— Не. Не ме лишавайте от слънцето. Донесете стол.
Докато изнасяха кресло за краля, се събраха десетки благородници. Поставиха го внимателно да седне и той се облегна, а главата му се люшна наляво. Лицето му беше цялото окървавено, а под раната на черепа се виждаше бялата оголена кост.
Кълган пристъпи към Родрик.
— Кралю, позволете да се погрижа за вас.
Кралят се извърна с усилие, за да види кой говори. Очите му като че ли се замъглиха за миг, после отново се проясниха.
— Кой говори? Магьосникът? Да, магьосникът на Боррик. Помогни ми. Боли ме.
Кълган притвори очи, съсредоточавайки вътрешната си сила, за да облекчи страданието на краля, докосна рамото на Родрик и всички видяха как кралят се отпусна.
