вестта в Свещения град, на императора, че принц Луам ще приеме мира. Ще го направите ли?
Командирът се замисли.
— Ако това, което казвате, е вярно, тогава ще е глупаво от моя страна да жертвам хората си. Какви гаранции ще ми дадете?
— Давам ви своята дума на Велик — ако това все още значи нещо за вас, — че всичко, което ви казвам, е вярно. Също така ви обещавам, че за хората ви ще се осигури свободен коридор назад до долината, срещу обещанието, че ще се върнат в Империята за срок от една година. И лично ще дойда до входа на долината, до вашата линия като заложник. Това достатъчно ли е?
Командирът се замисли и огледа уморените си, жадни и прегладнели бойци.
— Ще приема, велики. Ако самата Светлина небесна желае край на тази война, кой съм аз, че да я удължавам?
— Оаксатукан от стари времена са прочути със своята храброст. Вече може да се каже, че заслужават почест и заради своята мъдрост.
Командирът се поклони, след което се обърна към войниците си.
— Предайте заповедта. Връщаме се… у дома.
Вестта, че императорът ще се съгласи на мир, стигна до лагера четири дни по-късно. Пъг бе връчил писмено послание на Ватаун, което трябваше да се пренесе през разлома. Запечатано бе с черния печат на Конгрегацията, тъй че никой не можеше да осуети бързото му доставяне. Адресирал го бе до Фумита и го молеше да донесе в Свещения град, че новият крал няма да настоява за никакви обезщетения, а ще приеме мира безусловно.
Луам видимо се развълнува, когато Пъг му прочете отговора. Императорът щеше лично да премине през зева в пространството, за да подпише официалния договор с Кралството. Пъг едва не се разплака, щом го дочете, и из лагера бързо се разпространи вестта, че войната е свършила. Вдигнаха се възгласи до небесата.
Пъг и Кълган седяха в шатрата на стария магьосник. За пръв път от толкова години изпитваха отново нещо твърде напомнящо за старата им връзка. Пъг тъкмо довършваше дългото си обяснение за цуранската система на обучение на новаци.
— Пъг — отрони Кълган, след като дръпна здраво от лулата си. — Струва ми се, че сега, след като войната свърши, можем отново да се върнем към своята магьосническа работа. Само че сега ти си учителят, а аз — ученикът.
— Много неща можем да научим един от друг, Кълган. Но се боя, че старите навици умират трудно. Не смятам, че изобщо бих могъл да свикна с представата, че си ми ученик. А и ти знаеш много неща, които все още не мога да постигна.
Кълган привидно се изненада.
— Нима? За малко щях да си помисля, че скромните ми умения са далеч под твоето величие.
Пъг отново изпита познатото притеснение от времето, когато бе ученик на Кълган.
— Ето че пак ми се присмиваш.
Кълган се засмя.
— Съвсем малко, момчето ми. А ти все още си момче за моите напреднали години. Не е лесно за мен да видя как едно невзрачно чираче се е превърнало в най-могъщия чародей на друг свят.
— „Невзрачно“ май е най-точната дума. Отначало аз исках само да стана войник. Мисля, че го знаеш. После, когато най-сетне реших да се посветя сериозно на учението си, започна това нашествие. — Пъг се усмихна. — Струва ми се, че ти просто изпита жал към мен в оня ден, когато останах сам пред свитата на херцога, единственото неизбрано момче.
— Вярно е само отчасти, макар че аз пръв усетих силата в теб. И преценката ми се оказа вярна, независимо колко странни събития трябваше да се случат, за да съзрее дарбата ти.
Пъг въздъхна.
— Мда, в Конгрегацията здраво държат на обучението. Засекат ли веднъж силата в теб, имаш две възможности: успех или смърт. И след като ти избият от главата всички други мисли, не ти остава нищо друго, освен да учиш чародейството. Без всичко това едва ли щях да постигна толкова.
— Не смятам, че е така — възрази Кълган. — Дори цураните никога да не бяха идвали, пак щеше да се намери пътека към величието, по която да тръгнеш.
Седяха и си говореха, и двамата щастливи от близостта на другия. След известно време се стъмни и те запалиха огъня. Катала дойде до палатката да види дали мъжът й ще излезе с нея и детето за празненството, давано от крал Луам. Надникна вътре, видя двамата увлечени в разговор мъже, усмихна се и се върна при сина си.
Глава 31
Заблуди
Томас се сепна и се събуди. Нещо странно го бе привикало от съня в предутринната мрачина. Той се изправи рязко в постелята, наострил сетива, мъчейки се да си припомни какво го е събудило.
Агларана се размърда сънено до него. Откакто се беше завърнал след сблъсъка си с Мартин заради цуранските пленници, той се беше освободил от чуждите сънища и заслепяващата ярост. Не беше вече нито момчето от Крудий, нито древният Властелин на драконите, а съвсем ново същество, съчетало качествата и на единия, и на другия.
Кралицата на елфите се пробуди и бавно се пресегна да го докосне по рамото. Мускулите му се отпуснаха, лишени от онова напрежение, когато се бореше с древен сън. Тя въздъхна и промълви:
— Томас, какво има?
Той се пресегна и погали ръката й.
— Не знам. Нещо странно стана преди малко. — Седеше с леко извърната настрани глава, сякаш вслушан в нещо далечно. — Някаква… промяна в порядъка на нещата може би.
Кралицата на елфите не каза нищо. Откакто бе станал неин любовник, тя бе привикнала със загадъчната му способност да усеща събития, ставащи другаде — дарба непосилна дори за най-надарените древни Заклинатели. Остатък от наследството на валхеру, това странно сетиво напълно бе разцъфтяло, откакто той си бе възвърнал човешката природа. Струваше й се непонятно и в същото време насърчително, че мощта на валхеру, въплътена в него, бе станала по-ясна и отчетлива едва след като той си възвърна човечността. Сякаш някаква сила се бе погрижила да я задържи притъпена, докато Томас не придобие необходимата мъдрост, за да я използва.
Томас престана да се вслушва и тръсна глава.
— Беше нещо на изток. Смесица от радостно веселие и дълбока скръб. — Гласът му прозвуча развълнувано. — Отива си един век.
Той се надигна и стана от постелята, мощните му мускули се отразиха в елфските очи на Агларана на бледата светлина. Томас застана до вратата на спалнята им, погледна притихналия Елвандар и се вслуша в нощните звуци. Всичко изглеждаше спокойно.
Мирисът на гора — гъст, сладък и омайващ — се бе прошарил със смътно доловимите аромати от снощната вечеря и с миризмата на пресния хляб, току-що изваден от пещите за закуската. Пееха нощни птици, а дневните подемаха предутринното си пърхане в слънцето се готвеше да се издигне на изток. Докосването на хладния въздух по голата му кожа беше като милувка.
Ръцете на Агларана обгърнаха кръста му и той усети плътния й допир. Усети пулса на сърцето й до своето.
— Господарю мой. Обич моя — промълви тя. — Да се върнем в ложето ни.
Той отвърна на прегръдката й и усети топлината на кожата й.
— Има нещо… — Притисна я още по-плътно, но нежно до себе си. — Има някакво усещане за надежда.
Тя усети надигащата се в него страст — отговор на нейната собствена.
— Надежда. Дано да е истина.
Той сведе очи към лицето й със сетива, изострени в предутринния сумрак не по-малко от нейните, и изпи красотата й.
