— Добре си дошъл, стари друже. Дойдохте за празник. Ще има сватба.
Долган изгледа и двамата с веща усмивка.
— Тъй де, крайно време беше.
Ездачът пришпори коня си покрай отстъпващите цурански колони. Все още го смущаваше големият им брой, поел на изток, а и доскорошният враг го гледаше нащрек как отминава покрай тях на път за Елвандар.
Лаури спря коня до една издадена скала, от която цурански офицер надзираваше строя на оттеглящите се войници. Лаури се обърна към него и каза:
— Къде е най-близкото укрепление отвъд реката?
Дори да се изненада от почти съвършената цуранска реч на варварина, офицерът не го показа, а кимна натам, откъдето прииждаха войниците, и отвърна:
— Недалече оттук. На по-малко от час път. С вашия звяр ще е по-бързо. Ще го отличите по двете големи дървета от двете страни на поляната, над едно място, където има малък водопад.
Лаури лесно разпозна цветовете на дома, които носеше офицерът — той бе от една от Петте велики фамилии, — и каза:
— Благодаря ви, войскови водачо. Чест за вашия дом, сине на Минванаби.
Командирът остана изпъчен. Не знаеше кой е този конник, но беше проявил вежливост, а на вежливостта трябваше да се отвърне както подобава.
— Чест и на вашия дом, страннико.
Лаури бе пожелал да отнесе съобщението до кралицата на елфите, защото се сметна, че ще е по-малко вероятно пратеникът да се натъкне на неприятност, ако говори цурански. Бяха го спирали на три пъти и всеки път бе обяснявал накъде е тръгнал на подозрителните цурански командири. Примирието си беше примирие, но доскорошните противници все още не изпитваха особено доверие едни към други.
След като се отдалечи от реката, Лаури слезе, тъй като конят му се бе уморил. Тъкмо беше свалил седлото от гърба му и го разтриваше с четка, която носеше в дисагите, и откъм дърветата се появи фигура. Лаури се изненада, защото появилият се не беше елф. Беше тъмнокос мъж със сиво по слепоочията, облечен в кафяв халат, и държеше в ръката си тояга. Той се приближи до менестрела, без да бърза, спря, подпря се на тоягата си и спокойно каза:
— Добра стига, Лаури от Тир-Сог.
Мъжът се държеше странно, а Лаури не помнеше да го е срещал някога.
— Познавам ли ви?
— Не, но знам за теб, трубадуре.
Лаури пристъпи предпазливо към седлото си, върху което лежеше мечът му. Мъжът се усмихна и махна с ръка във въздуха. Изведнъж Лаури се изпълни с вътрешен покой и забрави за оръжието. Който и да беше този мъж, явно не го заплашваше с нищо.
— Какво те води в елфските лесове, Лаури?
Без сам да разбере защо, Лаури отговори.
— Нося послания за кралицата на елфите.
— И какво казват те?
— Че Луам сега е Наследник и че се възстановява мирът. Той кани елфите и джуджетата в долината след три седмици, за да подпечатат мира.
Мъжът кимна.
— Разбирам. Бездруго имам път към елфската кралица. Ще й го съобщя. Ти сигурно ще си намериш по- приятен начин да си прекараш времето.
Лаури понечи да възрази, но спря. Защо наистина да ходи чак до Елвандар, след като човекът все едно отива натам? Чисто губене на време.
Лаури кимна. Мъжът се изкиска.
— Защо не вземеш да отдъхнеш тук през нощта? Ромонът на водата е така успокояващ, а и едва ли ще завали. Утре се върни при принца и му кажи, че си занесъл соъбщението в Елвандар. Говорил си с кралицата и с Томас и те са съгласни с неговите желания. Джуджетата от Камен връх също ще ги чуят. После кажи на Луам, че елфите и джуджетата ще дойдат. Можеш да си сигурен, че ще дойдат.
Лаури кимна. Това, което му казваше мъжът, изглеждаше съвсем разумно. Странникът се обърна да си тръгне, но спря и каза през рамо:
— Между другото, струва ми се, че ще е най-добре да не споменаваш за нашата среща.
Лаури не отвърна нищо, но прие думите на непознатия, без да пита. След като мъжът се скри, той изпита огромно облекчение, че вече се връща от Елвандар и че посланието му е прието.
Церемонията се извърши на една усамотена поляна. Агларана и Томас, коленичили, размениха клетви пред Татар. Никой друг не присъстваше, според обичая на елфите, докато двамата вричаха любовта си.
След като церемонията свърши, Татар каза:
— Сега се върнете в Елвандар, защото е време за празник и веселие. Донесохте радост на своя народ, моя кралице и принце.
Те се изправиха и се прегърнаха. Томас промълви:
— Бих искал този ден да се запомни, любима. — Обърна се, събра шепи пред устните си и извика на древния език на елфите: — Белегроч! Белегроч! При нас елате.
Чу се тропот на копита по тревистата земя и малко стадо белогриви коне изскочи на поляната. Животните ое затичаха към тях и се изправиха на задните си крака за поздрав пред кралицата на елфите и нейния принц-консорт. Томас скочи на гърба на единия. Елфският жребец остана спокоен и Татар промълви:
— По никой друг начин нямаше по-добре да покажеш, че вече си един от нас.
Агларана и Татар също яхнаха по един кон и тримата препуснаха към Елвандар. Когато приближиха дървесния град, сред събралите се елфи отекна силен вик на възторг — гледката с елфската кралица и нейния принц-консорт, яхнали белите коне, както бе посочил Татар, бе потвърждение за мястото на Томас в Елвандар.
Празненството продължи с часове и Томас забеляза, че радостта, която изпитваше, се споделя от всички. Той седеше до Агларана — бяха поставили втори трон до трона на кралицата като признание на ранга на Томас. Всеки елф, който не бе на пост да следи чуждоземците, дойде да застане пред тях, да се закълне във вярност и да благослови техния съюз. Джуджетата също поднесоха поздравленията си и се включиха във веселбата с цяло сърце и душа, изпълвайки поляните на Елвандар с буйните си песни.
Тържеството продължи до късно през нощта. Изведнъж Томас се вкочани, сякаш усети полъх на мразовит вятър. Агларана стисна рьката му, усетила, че нещо не е наред.
— Съпруже, какво има?
— Нещо… странно… като в онази нощ: обнадеждаващо, но тъжно.
Изведнъж откъм края на голямата поляна под Елвандар отекна вик — идваше съгледвач. Томас се надигна, Агларана също стана, и двамата заедно отидоха до ръба на огромната площадка.
— Какво става? — извика Томас.
— Милорд — дойде отговорът, — чуждоземците се оттеглят!
Томас замръзна. Тези прости думички го поразиха. Умът му не можеше да възприеме, че цураните ще си тръгнат след всичките тези години на непрестанни битки.
— С каква цел? Маневра?
Съгледвачът поклати глава.
— Не, милорд. Движат се бавно. Войниците им изглеждат отпаднали духом. Вдигат всичките си лагери около Крудий и се изтеглят на изток. — Извърнатото нагоре лице на съгледвача не можеше да скрие смута му, както и радостта му. — Те си отиват, милорд.
Надигнаха се викове на неописуема радост и мнозина се разплакаха, защото по всичко личеше, че войната е свършила. Томас погледна жена си и видя сълзите по лицето й. Тя го прегърна й двамата останаха дълго притиснати един до друг и смълчани. После новият принц-консорт на Елвандар се обърна към стоящия наблизо Калин.
