— Изпрати бегачи да ги проследят. Може да е хитрина.
— Наистина ли мислиш така, Томас? — каза Агларана.
Той поклати глава.
— Просто искам да съм сигурен, но нещо отвътре ми казва, че наистина е краят. Онова, което изпитах, бе надеждата за мир, смесена с тъгата от поражението.
Тя докосна бузата му и той каза:
— Ще пратя бегачи до лагера на Кралството, за да запитам лорд Боррик какво става.
— Ако е мир, той щеше да ни извести — отвърна тя.
Томас я погледна.
— Така е. Тогава ще почакаме. — После се взря в лицето й, старо от векове, но все още изпълнено с красотата на жена в своя разцвет. — Този ден двойно ще се запомни като ден, достоен за празнуване.
Нито Томас, нито Агларана се изненадаха, когато Макрос пристигна в Елвандар, защото бяха престанали да се изненадват от чародея след първото му гостуване. Без официалности, той пристъпи от дърветата, обкръжаващи поляната, и я прекоси, запътен към дървесния град.
Целият двор се беше събрал, в това число и Дълголъкия. Макрос спря пред кралицата и Томас, поклони се и каза:
— Поздрави, кралице, както и на вашия съпруг.
— Добре дошъл, Макрос Черни — отвърна кралицата. — Да не би да си дошъл да ни разкриеш загадката с оттеглянето на чуждоземците?
Макрос се подпря на тоягата си и кимна.
— Нося новини. — Като че ли премисляше грижливо думите си. — Сигурно вече знаете, че кралят, както и господарят на Крудий, са мъртви. Сега Луам е Наследник.
Мартин пребледня. Чертите му останаха безизразни, но за Томас бе ясно, че е потресен от вестта. Томас се обърна към Макрос.
— За краля не знаем, но херцогът беше великолепен човек. Съжалявам, че ни носите такава тъжна вест.
Макрос пристъпи към Мартин и той изгледа чародея. Макар никога досега да не го беше срещал, знаеше за него от разказите на Арута за срещата им на неговия остров и от Томас — за неговата намеса по време на нахлуването на цураните в Елвандар.
— А ти, Мартин Дълголъки, трябва веднага да отидеш в Крудий. Оттам ще отплаваш с принцесите Карлайн и Анита за Крондор. — Мартин понечи да отвърне, но Макрос вдигна ръка и всички в двора замряха, сякаш да си поемат дъх. Почти шепнешком Макрос каза: — В последния си час баща ти изрече името ти с любов. — После отпусна ръка и всичко си беше както преди.
Мартин не изпита тревога, а по-скоро утеха от думите на чародея; знаеше, че никой друг не е чул кратките му слова.
— А сега чуйте по-добрите вести — каза Макрос. — Войната свърши. Луам и Ичиндар се срещат след двадесет дни да подпишат мирния договор.
Дворът избухна в радостни възгласи, които се подеха из целия елфски лес. След малко дойде и Долган — търкаше сънено очи.
— Какво е това? Ново празнество, без да сте ме оставили да подремна? Ще ме накарате да си помисля, че вече ни пъдите.
Томас се засмя.
— Няма такова нещо, Долган. Вдигай братята си и всички на веселбата. Войната свърши.
Арута седеше на бащиния си трон, сам в голямата зала. Държеше писмото на брат си — бе го прочел вече няколко пъти — и се мъчеше да проумее, че баща им наистина си е отишъл. Скръбта го бе притиснала тежко.
Карлайн бе приела вестта сдържано. Оттеглила се бе в тихата градина зад цитаделата, за да остане насаме с мислите си.
Мисли бушуваха в ума на Арута. Той си спомни първия път, когато баща му го беше завел на лов, и още един път, когато се беше върнал от лов с Мартин Дълголъкия, и с каква гордост бе чул възклицанията на баща си заради големия сръндак, който бе улучил. Смътно си спомни и за болката, която бе изпитал, когато му съобщиха за смъртта на майка му, но това беше много далечен спомен, притъпен от времето. Образът на баща му, разгневен в палата на краля, изведнъж изникна в ума му и Арута отрони тежка въздишка.
— Поне — каза той на глас — повечето от онова, което желаеше, вече отмина, татко. Родрик си отиде, а Ги е в немилост.
— Арута? — чу се глас от другата страна на залата.
Арута вдигна очи. Беше Анита. Пантофките й не издаваха звук, докато стъпваше по каменния под на залата.
Потънал в мислите си, той не бе забелязал влизането й. Носеше малка лампа, защото вечерта бе загърнала залата в дълбок сумрак.
— Пажовете не искаха да те безпокоят, но не можех да те гледам как седиш тук сам в тъмното — каза тя.
Арута изпита радост, като я видя, и облекчение, че е дошла. Млада жена с необикновен усет и нежност, Анита беше първото същество, което можеше да проникне под външното му спокойствие и сухия му хумор. Можеше да усети настроението му повече от онези, които бе познавал от детството си, и можеше да повдигне духа му, намирайки подходящите думи да го утеши.
Без да дочака отговор, тя каза:
— Чух новината, Арута. Ужасно съжалявам.
Арута й се усмихна.
— Още не си преодоляла мъката от кончината на твоя баща, а споделяш моята. Толкова си мила.
Вестта за смъртта на Ерланд беше пристигнала само преди седмица по един кораб от Крондор. Анита поклати глава и меката и коса се разстла като вълна около лицето й.
— Татко беше много болен от години. Той ни подготви добре за смъртта си. Беше почти сигурно, когато го вкараха в тъмницата. Знаех го, когато напуснахме Крондор.
— Все пак проявяваш силен характер. Бих искал и аз да мога да го понеса така. Толкова много неща има да се свършат…
Тя заговори тихо.
— Мисля, че двамата ще управлявате мъдро. Луам в Риланон, ти — в Крондор.
— Аз? В Крондор? Не искам да мисля за това.
Тя седна на трона, на който сядаше Карлайн до баща си по време на дворцовите съвети, пресегна се и сложи длан върху ръката му, отпускайки лакът на облегалката на трона.
— Длъжен си. След Луам ти си Наследник на короната. Да бъде принц на Крондор е длъжност на Наследника. Няма кой друг да управлява там освен теб.
Арута я изгледа смутено.
— Анита, аз вече бях приел, че един ден ще стана граф на някой по-дребен замък или че ще потърся кариера като офицер във войските на някой от пограничните барони. Но никога не съм мислил, че ще управлявам. Не съм сигурен, че много ми харесва да бъда херцогът на Крудий, да не говорим за принц на Крондор. Освен това Луам ще се ожени, сигурен съм — той винаги е привличал погледите на момичетата, а като крал определено ще има избор. Когато му се роди син, той може да стане принц на Крондор.
Анита поклати енергично глава.
— Не, Арута. Твърде много работа има да се свърши сега. Западните владения имат нужда от здрава ръка, от твоята ръка. Друг вицекрал едва ли ще спечели доверие, защото всеки лорд ще подозира другия, който би бил посочен. Трябва да си ти.
Арута изгледа младата жена. За петте месеца, откакто бе дошла в Крудий, той я беше обикнал, въпреки че не можеше да й сподели чувствата си — липсваха му думи, когато останеха насаме. С всеки изминал ден тя ставаше все повече красива жена и все по-малко — момиче. А все още беше млада, което го караше да се чувства неловко. Докато войната беше в ход, беше отклонявал мисълта за плановете на бащите им за
