щедро понякога. Убеден съм, че вие сте човек на честта и разбирам, че тези „цурани“ са точно това, което твърдите. Смятам, че не сте от хората, склонни да преувеличават.
При тези думи херцогът се поотпусна. Талбот отпи глътка вино и продължи:
— Би било глупаво да не призная, че нашите жизнени интереси съвпадат с тези на Кралството, тъй като сами сме безпомощни. След като потеглите, ще свикам заседание на Съвета на гилдиите и ще настоя за подкрепа на Кралството в това дело. — Той се усмихна и цялата маса разбра, че пред тях седи човек, толкова уверен във влиянието и властта си, колкото и херцогът в своите. — Мисля, че няма да ми е много трудно да накарам съвета да повярва в мъдростта на такова решение. Само едно кратко споменаване за тази цуранска бойна галера и лек намек как биха издържали нашите кораби срещу армада от подобни съдове би трябвало да ги убедят.
Боррик се засмя и удари с длан по масата.
— Господин търговецо, виждам, че не сте натрупали богатството си, разчитайки на милостта на сляпата случайност. По острота на ума не отстъпвате на моя отец Тъли. Както и по мъдрост. От сърце ви благодаря.
Херцогът и търговецът продължиха да си говорят до късно през нощта, но Пъг все още беше изморен и се върна в леглото си.
„Кралица на бурите“ се носеше, подмятана от вълните, през разяреното море. Студеният щипещ дъжд правеше нощта толкова черна, че върховете на мачтите се губеха в мъгливия мрак.
На квартердека под дебели, обшити с кожа и промазани наметала се присвиваха неколцина души — мъчеха се да запазят топлината и да останат сухи сред хапещия студ и влагата. На два пъти през последните две седмици бе имало високи вълни, но такава свирепа буря досега не беше ги настигала. От такелажа се чу вик и докладваха на капитана, че двама души са паднали от реите. Лорд Боррик извика на капитан Ейбрам:
— Нищо ли не може да се направи?
— Не, милорд. Мъртви са и да ги търсим ще е пълно безумие, дори да беше възможно, а не е — изрева в отговор капитанът и гласът му надмогна рева на щорма.
На реите се даваше денонощна вахта. Къртеха леда, трупащ се по тях и заплашващ да ги прекърши с допълнителната си тежест и да обездвижи кораба. Капитан Ейбрам държеше руля, слял цялото си тяло с душата на стенещия кораб и напрегнат да долови и най-малкия признак за неприятност. До него стояха херцогът и Кълган. Някъде отдолу се чу силен пукот и капитанът изруга.
След няколко мига пред него застана един от матросите.
— Капитане, имаме пробойна.
Капитанът махна на един от помощниците си.
— Вземи хора долу и укрепете пробойната, после докладвай.
Помощникът бързо подбра четирима мъже и се спусна в трюма.
Кълган като че ли изпадна в транс за минута, след което каза:
— Капитане, тази буря ще продължи още три дни.
Капитанът прокле лошия късмет, пратен му от боговете, и се обърна към херцога:
— Не мога да продължа три дни през бурята с пробойна. Трябва да намеря някое тихо място да източа водата и да закърпя корпуса.
Херцогът кимна и извика, за да надмогне воя на вятъра:
— Към Квег ли ще обърнеш?
Капитанът поклати глава и от черната му брада се посипа сняг и вода.
— Не мога да обърна срещу вятъра към Квег. Ще трябва да спрем край Острова на чародея.
Кълган поклати глава, навъси се и попита:
— Никъде другаде ли не можем да спрем?
— Няма друг пристан толкова близо. Рискуваме да изгубим някоя мачта. Тогава, ако не се разбием и потънем, ще изгубим шест дни, наместо три. Вълната се вдига и се боя, че ще загубя още от хората си.
Той закрещя заповеди към мъжете по мачтите и към кормчията и корабът пое на юг към Острова на чародея.
Кълган слезе долу с херцога. Люлеенето и клатенето на кораба затрудняваше движението му и едрият магьосник залиташе, докато се придвижваха към каютите си. Херцогът влезе в своята, която делеше със сина си, а Кълган — в своята. Гардан, Мийчъм и Пъг лежаха на койките. Момъкът преживяваше трудни времена: първите два дни го беше хванала морската болест. Беше усвоил донякъде моряшката походка, но все още едва се насилваше да хапне от осоленото свинско и сухарите, които бяха принудени да ядат. Заради свирепото вълнение, корабният готвач не можеше да изпълнява обичайните си задължения.
Корабът стенеше болезнено под ударите на вълните, някъде отпред се чуваха удари на чукове — екипажът се мъчеше да запуши продънения корпус.
Пъг се извъртя на койката и погледна Кълган.
— Какво става с бурята?
— Ще духа още три дни. Ще останем на завет на един остров и ще се задържим там, докато утихне.
— Какъв остров? — попита Пъг.
— Островът на чародея.
Мийчъм скочи от койката така рязко, че удари главата си в ниския таван. Изруга и заразтрива темето си, и докато Гардан едва удържаше смеха си, възкликна:
— Островът на Черния Макрос?
Кълган кимна и се подпря с една ръка да не падне, докато корабът се издигаше по гребена на поредната вълна и после се заспуска стръмно надолу.
— Същият. И на мен не ми харесва, но капитанът се бои за кораба си. — Сякаш да подчертае мисълта му, корпусът изпращя и простена тревожно.
— Кой е този Макрос? — попита Пъг.
Кълган се умисли, колкото над работата на екипажа в трюма, толкова и над въпроса на момчето. Накрая каза:
— Макрос е един велик чародей, Пъг. Може би най-великият, когото светът е познавал.
— Аха — добави Мийчъм, — и също тъй изчадие от най-дълбокия кръг на ада. Уменията му са от най- черните и дори проклетите жреци на Лимс-Крагма се боят да стъпват на острова му.
Гардан се изсмя.
— Не съм виждал още чародей, който да може да изплаши жреците на мъртвата богиня. Трябва да е могъщ маг.
— Това са само приказки, Пъг — поясни Кълган. — Това, което знаем със сигурност за него, е, че по времето, когато преследването на магьосници в Кралството стигнало връхната си точка, Макрос се оттеглил на този остров. Оттогава никой не е пътувал до него или от него.
Пъг се изправи в койката, заинтересуван от чутото и забравил ужасния шум на бурята. Загледа се в лицето на Кълган, окъпано от движещите се светлини и сенки, мятани от лудешки люлеещия се фенер, подскачащ при веяко трепване на кораба.
— Макрос е много стар — продължи Кълган. — С помощта на какви изкуства се поддържа жив, само той си знае, но е живял тук над триста години.
— Освен ако не са няколко души под това име — изсумтя Гардан.
Кълган кимна.
— Може би. Във всеки случай нищо не се знае със сигурност за него, освен ужасните приказки, разказвани от моряците. Подозирам, че дори Макрос да практикува някои от по-черните страни на магията, славата му в това отношение е твърде преувеличена, може би като средство да си осигури спокойствие.
Силното пращене, сякаш от нова счупена в трюма греда, ги накара да млъкнат. Каютата се разтресе под напора на щорма и Мийчъм изказа на глас това, което се завъртя в главите на всички:
— Дано само да стъпим живи на Острова на чародея.
Корабът едва докрета до южния залив на острова. Щяха да изчакат бурята да затихне, преди да пуснат
