кривината на залива. Излезе на пътя и се загледа към града. Чу смътните звуци на битката. Отдалече се виждаха червените светлини на пламъците, издигащи се към небесата от подложените на опожаряване сгради. Писъците на мъже и жени отекваха в ушите му странно далечни и приглушени.
Насили се и затича към града, и когато го наближи, предусещането на разгарящата се битка почти разсея мъглата, забулила ума му. Зави по крайбрежната улица. От горящите сгради край пристана беше светло като ден, но не се виждаше никой. Разбойническият кораб беше спрял до кея и подвижната стълба беше спусната към пристана. Арута пристъпи тихо, страхувайки се да не се натъкне на оставената охрана. Не, всичко наоколо беше тихо. Звуците на битката ехтяха отдалече, сякаш всички нападатели бяха нахлули дълбоко навътре в градчето.
Когато понечи да се оттегли, откъм кораба изрева мъжки глас:
— Милостиви богове! Идва ли някой? — Гласът беше дълбок и силен, но с едва удържана нотка на ужас.
Арута се забърза към стълбата. Стигна горе и спря. От капака на горния люк видя, че долната палуба е обхваната от пламъци. Огледа се бързо: навсякъде, накъдето се обърнеше, виждаше само трупове на моряци, търкалящи се в локви кръв. Гласът откъм кърмата на кораба извика:
— Ей, човече! Ако си богобоязлив поданик на Кралството, ела. Помогни ми.
Арута си проправи път сред труповете и намери седнал на дъските на палубата мъж, опрял гръб на перилото на десния борд. Беше едър, с широки рамене и яка гръд, към четиридесетгодишен. Притискаше е дясната си ръка дебелото си шкембе и между пръстите му бликаше кръв. Къдравата му тъмна коса беше полепнала над челото, късата му черна брада бе мокра. Мъжът успя да се усмихне едва-едва и кимна към лежащото върху дъските тяло в черен плащ.
— Проклетниците избиха екипажа ми и подпалиха кораба. Ей тоя обаче направи грешка, че не можа да ме убие с първия удар. — Той посочи падналата рея, притиснала краката му. — Не мога да се измъкна от тая пущина и да си задържа червата в същото време. Ако я надигнеш малко, мисля, че ще мога да се измъкна.
Арута схвана проблема: мъжът беше прикован към палубата от реята и оплетен с въжета и тежести. Той прихвана реята откъм единия край и напъна нагоре. Повдигна я едва няколко пръста, но и това бе достатъчно. С пъшкане и стон, раненият измъкна краката си.
— Не мисля, че краката ми са счупени, момко. Дай ръка да се вдигна и ще видим.
Арута му подаде ръка и за малко да изгуби опора, докато помагаше на едрия моряк да се изправи.
— А така — изпръхтя раненият. — Като те гледам, добре си се подредил. Не те бива много за битка, а?
— Ще се оправя — отвърна Арута, борейки се е пристъпа на гадене.
Морякът се облегна на Арута.
— Дай тогава да побързаме. Огънят се разраства. — С помощта на Арута той заслиза тежко по стълбата. Когато се добраха до кея задъхани, горещината зад гърба им се усили. Раненият моряк изпъшка. — Не спирай!
Арута кимна и преметна ръката на мъжа през рамото си. Закрачиха по кея, олюлявайки се като пияни моряци.
Изведнъж се разнесе оглушителен рев и двамата рухнаха на земята. Арута разтърси зашеметената си глава и се извърна. Зад него нагоре към небето изхвърча огнена кула. Корабът едва се виждаше — като черен скелет в ядрото на ослепителната жълто-бяла колона от пламъци. Обляха ги горещи вълни, сякаш бяха застанали пред вратата на гигантска пещ.
— Какво беше това? — изхриптя Арута.
Спътникът му успя да отговори също толкова хрипливо:
— Двеста бъчви квеганско огнено масло.
Арута го изгледа невярващо.
— Нищо не ми каза за огнено масло на борда.
— Не исках да те плаша. Бездруго изглеждаш взел-дал. Реших, че или ще се измъкнем, или няма.
Арута понечи да се изправи, но рухна отново. Изведнъж се почувства много добре така, легнал по очи върху студения камък на кея. Огънят пред очите му стихна и скоро всичко потъна в мрак.
Арута отвори очи и видя надвесени над него замъглени лица. Примигна и образите се проясниха. Карлайн стоеше до постелята му и с тревога наблюдаваше преглеждащия го отец Тъли. Зад Карлайн надничаше Фанън, а до него стоеше някакъв непознат мъж. После Арута си го спомни.
— Ти си човекът от кораба.
Мъжът се ухили.
— Амос Траск, доскоро собственик на шхуната „Сидони“, преди тези копел… — да ме прощава принцесата за грубия език — тези проклети земни плъхове да я подпалят. Жив и здрав тук пред вас, благодарение на ваше височество.
Тъли го прекъсна.
— Как си?
Арута седна в леглото и усети, че цялото му тяло се е превърнало в купчина пребити меса и кокали. Карлайн струпа възглавници зад гърба на брат си.
— Понатъртен съм. Ще оцелея. — Главата му малко се килна. — Вие ми се свят.
Тъли наведе нос над главата на принца.
— Нищо чудно. Здраво си я пукнал. Ще ти се вие свят няколко дни, но не мисля, че е сериозно.
Арута погледна мечемайстора.
— Колко време бях в несвяст?
— Един патрул ви донесе снощи — отвърна Фанън. — Сега е предобед.
— Набегът?
Фанън тъжно поклати глава.
— Градът е изтърбушен. Успяхме да ги избием всички, но в Крудий не е останала една здрава сграда. Рибарското село на юг и краят на залива не са пострадали, но всичко останало е съсипано.
Карлайн се засуети около Арута да му оправя завивките и възглавниците.
— Трябва да си починеш.
— Точно в момента съм гладен — каза той.
Тя му поднесе голяма паница с димяща супа. Той се примири с топлата течност вместо да поиска нещо по-стабилно за ядене, но не й позволи да го храни с лъжицата. Подкани ги с пълна уста:
— Разкажете какво стана.
Фанън изглеждаше притеснен.
— Бяха цурани.
Ръката на Арута замръзна между купата и устата му.
— Цурани ли? Помислих, че са разбойници от Островите на залеза.
— Отначало и ние помислихме същото, но след като поговорихме с капитан Траск и с цуранските роби, дето ги държим при нас, си съставихме пълна картина какво точно е станало.
Тъли продължи разказа:
— Според твърденията на робите тези мъже са специално подбрани. Наричат го „смъртен набег“. Били са избрани да нахлуят в града, да унищожат колкото могат повече и да умрат, без бягство назад. Подпалили са кораба колкото за да не ни го оставят, толкова и като символ на деянието си. Доколкото схващам от думите им, това го смятат за голяма чест.
Арута се обърна към Амос Траск.
— Как успяха да пленят кораба ви, капитане?
— А, тъжна история, ваше височество. — Мъжът се приведе леко на дясната си страна и Арута се сети за раната му.
— Как е хълбокът ви?
Траск се ухили и черните му очи грейнаха весело.
— Гадна рана, но не и сериозна. Добрият ви отец я закърпи като нова, ваше височество.
Тъли изсумтя.
