Нокът се изчерви. Вече всички знаеха, че като ново момче се е превърнал в обект на силно любопитство сред момичетата на острова.
На острова имаше петдесетина ученици и след като от тях се извадеха тези, които не бяха човешки същества, оставаха шестнайсет младежи, от възрастта на Нокът до двайсет и няколко годишни, и четиринайсет момичета, от четиринайсет до двайсет и две.
— Алисандра — каза Рондар.
— Да — съгласи се Деметрий. — Покани я. Ако се съгласи, ще дойдат всички момчета, а ако всички момчета слязат при езерото, ще дойдат и всички момичета.
Лицето и вратът на Нокът станаха тъмночервени.
— Изчерви се бе — засмя се Рондар, докато си обувайте панталоните.
— Остави го на мира, тъп варварино такъв. Ако искаме момичетата да дойдат тази вечер при езерото, Нокът трябва да помоли Алисандра.
Нокът го изгледа подозрително, но си замълча. Никакъв проблем нямаше да поговори с Алисандра, както явно го бяха правили доста други момчета, но пък беше стигнал до заключението, че тя изобщо не се интересува от него. Беше учтива, но хладна и той бе решил, че всеки опит да я задиря ще е чисто губене на време.
Все пак, щом Деметрий бе готов да рискува да си навлече гнева на готвача, като свие малко вино, и след като дори Рондар се ентусиазира от идеята за събирането, Нокът, от своя страна, трябваше да се опита да изиграе своята част.
Дооблече се и тръгна да потърси Алисандра.
Огънят гореше буйно, младите мъже и жени от острова бяха насядали около него по двама-трима и си говореха тихо. Освен Рондар, който седеше малко встрани от Деметрий, и едно момиче, чието име Нокът не знаеше.
Беше се изненадал, че се събраха почти петдесет души. Към двете бутилки вино, донесени от Деметрий, се добави и буренце ейл, което някой беше свил от склада, и неколцина от момчетата вече се бяха понапили. Той самият се отдалечи малко настрани от групата, отпиваше малки глътчици вино.
Виното му харесваше, за разлика от ейла. Подсладените с мед напитки от детството му бяха вече смътен спомен, а му бяха отказвали ферментиралата медовина, която пиеха мъжете. Така че сега стоеше сам, отпиваше от ароматното вино и се наслаждаваше на вкуса му.
— Защо си сам?
Нокът вдигна очи и видя, че до него е застанало слабичко тъмнокосо момиче с тънък шал около раменете. Имаше удивително сини очи и топла усмивка. Казваше се Габриел.
— Е, вече не съм сам — отвърна й.
— Винаги изглеждаш някак… отчужден, Нокът. Той погледна наоколо и не отвърна нищо.
— Алисандра ли чакаш?
Беше все едно че е прочела ума му; а точно на този остров това определено беше възможно! Усмивката на Габриел се разшири.
— Не… да всъщност. Споменах й за това събиране преди вечеря и… — Махна с ръка към другите. — Явно го е споменала на доста от момичетата.
Габриел се вгледа в лицето му и каза:
— Ти да не си поредният, обладан от магията й?
— Магия ли? — попита Нокът. — Какво имаш предвид?
— Тя ми е приятелка. Делим обща стая и я обичам, но… тя е различна. — Габриел се загледа в огъня, все едно виждаше нещо в пламъците. — Лесно е да забравиш, че всеки от нас е различен.
Нокът не разбираше много накъде насочва разговора Габриел, така че предпочете да си мълчи.
След дълга пауза Габриел промълви:
— Аз имам видения. Понякога са мимолетни, остават с мен само за кратък миг. Друг път са дълги и подробни, все едно съм в някаква стая и наблюдавам други хора, чувам ги как говорят.
— Бях изоставена като дете от семейството ми — обясни тя. — Те се бояха от мен, защото бях предсказала смъртта на един фермер, наш съсед, и всички ме сочеха с пръст, наричаха ме вещица. — Очите й помръкнаха. — Бях на четири години.
Нокът посегна да я докосне, но тя се отдръпна и се обърна към него с болезнена усмивка.
— Не обичам да ме докосват.
— Извинявай — каза той и отдръпна ръката си. — Аз само…
— Знам, че не ми мислиш злото. Въпреки собствената ти болка ти имаш щедър дух и открито сърце. Затова виждам само болка за теб.
— Какво искаш да кажеш?
— Алисандра. — Габриел стана. — Обичам я като сестра, но тя е опасна, Нокът. Няма да дойде тази нощ. Но ти ще я намериш, скоро. Ще се влюбиш в нея и тя ще разбие сърцето ти.
Преди да успее да й зададе още въпроси, тя се обърна и се отдалечи в тъмното, като го остави сам и зяпнал озадачено след нея. Нокът претегли думите й в ума си и усети, че изпитва смесица от объркване и гняв. Не беше ли изпитал вече достатъчно болка в живота си? Изгубил беше всичко, което му бе скъпо, за малко щяха да го убият, отвели го бяха в странни места и искаха от него да учи неща, които му бяха чужди и понякога дори смущаващи.
А сега му казваха, че нямал никакъв избор в начина, по който ще се обвърже сърцето му. Стана, обърна гръб на веселящите се около огъня и бавно тръгна към стаята си.
Легна и зяпна в тавана. Струваше му се, че две лица надвисват над него, че сменят местата си: Алисандра, чиято ярка усмивка сякаш опровергаваше думите на Габриел — защото как можеше едно толкова мило и красиво същество да е опасно? Но после си спомняше болката, която бе видял в очите на Габриел, и разбираше, че тя не му дава лъжлив съвет. Беше предвидила опасност и Нокът знаеше, че трябва да се вслуша в предупреждението й.
Беше задрямал, когато Рондар и Деметрий се върнаха от нощното събиране, и двамата подпийнали. Бъбреха си. Или по-точно, помисли Нокът, Деметрий бъбреше и за двамата.
— Тръгна си — каза Рондар.
— Да — отвърна Нокът. — Забрави ли, че утре ме чака дълъг ден в кухнята? Така че направи ни услуга на всички и спри да дърдориш.
Деметрий погледна Нокът, после Рондар, и започна да се смее.
— Такъв си е нашият Рондар: дърдори ли, дърдори. Рондар смъкна ботушите си, изсумтя и се тръшна на леглото си.
Нокът извърна лице към стената и затвори очи. Сънят обаче не идваше.
Изминаха седмици и събитията от онази нощ, в която Габриел сподели с него видението си, избледняха. За Нокът повечето работа, която му възлагаха, беше рутинна и предсказуема, но винаги имаше достатъчно нови уроци, които да поддържат интереса му. Както беше предсказал Магнус, Рондар направи от Нокът великолепен ездач, а през следващите няколко месеца младежът от племето на оросините се изяви като най-способният майстор на меча на острова. Тази чест обаче изглеждаше някак куха, тъй като повечето ученици на Острова на чародея отделяха много малко от времето си в изучаването на оръжия и боравенето с тях.
Класовете по магия бяха странни. Нокът не разбираше и половината от обсъжданите неща и като че ли изобщо не притежаваше естествена наклонност към предмета. Един-два пъти изпита странно усещане, преди да бъде изпълнено заклинанието, и когато каза за това на Магнус и Накор, те отделиха повече от час, за да им опише това усещане в най-големи подробности.
Най-забавната ситуация, която възникна през тези седмици, беше увлечението на Рондар по едно новопристигнало момиче, Селена — темпераментно стройно и нежно момиче от Кеш, което по принцип презираше конния народ ашунта, защото много пъти като дете ги беше виждала в окрайнините на родното си градче. Възмущението й от отношението към жените в неговата култура, изглежда, се бе съсредоточило върху Рондар, все едно той беше единственият архитект на ценностите и убежденията на народа си. Отначало Рондар си мълчеше и пренебрегваше хулите и обидите й. После започна да отвръща на гнева й,
