дори като никога говореше с пълни изречения за голямо забавление на Нокът и Деметрий. А след това, напук на всякакви разумни очаквания, се влюби в Селена.
Решимостта му да я спечели на всяка цена доведе до това, че Нокът седеше и си хапеше езика, за да не се разсмее, докато Деметрий наставляваше Рондар как да ухажва подобаващо. Самият Нокът знаеше, че не е особено вещ в тези неща, и смяташе, че момичето има да каже по тези въпроси много повече от момчето, но опитът му с Лела и Меги поне го караше да се чувства малко по-свойски сред момичетата от Рондар и Деметрий. Сред момичетата също… освен Алисандра.
Първоначалното му увлечение по нея беше подсилено от реакцията му на предупреждението на Габриел. Сега той я намираше едновременно за съблазнителна и за ужасно плашеща. Алисандра излъчваше някакво усещане за опасност я той се чудеше дали е от собственото му въображение, или в това да има контакт с нея наистина се крие нещо рисковано.
Реши, че най-добрият отговор е отбягването, и когато случаят ги събереше, се държеше учтиво, но отчуждено. Освен това намираше всевъзможни поводи да страни от Алисандра: казваше си, че иска да си изясни напълно какво изпитва към нея.
Накор и Магнус му възлагаха все нови и нови неща. Един следобед му възложиха най-странното от всичко досега. Накор го заведе на един хълм при една осакатена бреза, почти изсъхнала от някаква напаст, с чворести клони и съвсем малко листа. Връчи му голямо парче пергамент, изпънато в дървена рамка, и една обгорена пръчка и каза:
— Нарисувай това дърво.
И си тръгна, без да изслуша въпросите на младежа.
Нокът дълго гледа дървото. После го обиколи два пъти, а след това близо половин час зяпа голия пергамент.
След това забеляза извивка под един от клоните, където се бе очертала сянка с форма на риба. Опита се да нарисува нея.
След три часа погледна рисунката си, после дървото. В душата му се надигна безсилие и той хвърли пергамента на земята. Легна на гръб, загледа се в забързаните облаци и остави ума си да се зарее. Големите бели облаци образуваха форми и в тези форми той виждаше лица, животни, стена на замък.
Умът му се отнесе и той скоро задряма. Не беше сигурен колко е спал — може би само няколко минути, — но изведнъж разбра нещо. Надигна се рязко, погледна пергамента, после дървото, и започна трескаво нова рисунка, вляво от първоначалната скица. Този път престана да гледа за подробности и се опита да улови само усещането за дървото, линиите и сенките, които, бе разкрило окото му на ловец. Беше разбрал, че подробностите не са важни: важно беше по-скоро цялостното усещане.
Тъкмо когато довършваше рисунката, Накор се върна и надникна над рамото му.
— Свърши ли?
— Да — каза Нокът.
Накор огледа двете дървета.
— Това ли направи първо? — Посочи дясното.
— Да.
— Това е по-добро — каза Накор и посочи лявата рисунка.
— Да.
— Защо?
— Не знам. Просто престанах да се опитвам да направя всичко.
— Не е зле — каза Накор и му върна рисунката. — Имаш добро око. Сега трябва да се научиш да предаваш важното, а не това, което е ненужно. Утре ще започнеш да се учиш на живопис.
— Живопис?
— Да. — Накор се обърна към имението и го подкани: — Хайде.
Нокът тръгна до учителя си, зачуден какво ли означава това „живопис“.
Мацеус гледаше Нокът намръщено. Беше се появил като по магия в деня след като Нокът бе нахвърлил скицата с дървото. Беше от Квег, с вирнат нос, тънки контешки мустаци и навик да цъка с език, докато разглежда работата му. Учеше младежа на живопис вече от месец, работеха от сутрин до здрач.
Нокът усвояваше бързо. Отначало Мацеус го обяви за непохватен и бездарен, но вече с неохота признаваше, че има известна дарба и добро око.
От време на време Накор се отбиваше да погледа как Нокът се мъчи да усвои понятията за светлина, форма, повърхност и цвят. Нокът също така се учеше да смесва цветовете така, че да сътвори каквото е нужно, да приготвя дървените рамки, да изпъва и грундира платното.
Влагаше всички умения, които бе научил в другите дисциплини, защото повече от всичко, което се бе опитвал да усвои, живописта сякаш му причиняваше безкрайно разочарование. Нищо никога не изглеждаше така, както си го представяше, че ще изглежда. Мацеус започна уроците си, като му възлагаше да изобрази прости неща — четири плода на маса, кожена ръкавица, меч и щит; но дори тези предмети като че ли бяха решили да не се поддават на усилията му.
Нокът се стараеше много, но най-често не успяваше. Постепенно обаче започна да разбира как да подходи към задачата с изобразяването.
Една сутрин стана и след като привърши задълженията си в кухнята — рисуването го караше да копнее за сравнително простата радост, която носеше готвенето — неволно се загледа в последния си опит, рисунка на порцеланова кана и паница. Белезникави на цвят и с декоративно синя спирала по ръба на каната и около средата на купата, предметите изискваха много фин подход. Започна да рисува.
Мацеус се появи, все едно усетил, че е привършил, и Нокът се отдръпна настрана. Мацеус огледа намръщено рисунката и дълго мълча. Накрая заяви:
— Виж, това е приемливо.
— Харесва ли ти? — попита Нокът.
— Не казах, че ми харесва. Казах, че е приемливо. Направил си правилния избор, момко. Разбрал си, че е необходим намек вместо точно очертаване на декоративната нишка. Палитрата ти е добра в предаването на бялото.
Нокът беше благодарен, че си спечели дори тази толкова сдържана похвала.
— Какво правим По-нататък? — По-нататък започваш да рисуваш портрети.
— Портрети?
— Рисуваш картини на хора.
— О!
— Сега излез навън и прави нещо друго. Иди навън и погледай хоризонта. От дълго време наказваш очите си с гледане отблизо.
Нокът кимна и излезе. Всички други вършеха възложената им работа, а не му се искаше да язди сам, нито да върви сам до езерото или да плува сам. Така че тръгна безцелно през ливадата на север от имението и се натъкна на група ученици: беряха ябълки в градината до дълбокия лес.
Чу познат глас и сърцето му се разтуптя.
— Нокът! — извика Алисандра. — Ела да помогнеш! Стоеше на една стълба. Стълбата я държеше едно момче, Йом. Нокът видя, че са всичко дванайсет ученици — шест двойки.
Приближи се и попита:
— Какво да направя?
Тя се наведе и му подаде голяма торба ябълки.
— Сложи го това при другите и ми донеси друга торба. Така няма да ми се налага да се качвам и да слизам.
Нокът направи каквото го помоли и отнесе ябълките до големия куп пълни торби. Видя, че друг ученик кара бавно кола към тях, и реши, че работата е на свършване. Отнесе една празна торба до стълбата, качи се малко нагоре и я подаде на Алисандра.
Косата й беше вързана отзад и затъкната под бяла шапка, което подчертаваше тънката й шия и изящните рамене. Забеляза, че ушите й малко стърчат изпод шапката, и това му се стори някак мило.
— Защо не идеш да помогнеш на другите? — каза тя след малко. — Почти свършихме.
Нокът слезе и почна да помага с торбите. Носеше празни й взимаше пълни. Докато колата спре при тях,
