— Не, някой друг път може би. Как все пак се стига до тези пещери?
— Има няколко входа, скуайър. Единият е зад оръжейната, но винаги е заключен и само капитан Хавревулен и лично херцогът имат ключове. Има друг зад кухнята, през вратата, през която се излиза за изхвърляне на боклука на сметището, и още един от онази стара стая, която ви показах, с всичките мебели, които пазим за лейди Наталия, когато й хрумне да си промени обзавеждането. И след това тъмницата, но едва ли държите да ходите там.
— Не държа — съгласи се Тал.
— Има и още една врата, която излиза някъде другаде, но не помня точно къде. — Погледна го и добави: — Показах ви всичко, за което знам, сър. Останаха само покоите на магьосника, скуайър, но не мисля, че държите да ходите там.
— Вече бях там — каза Тал и момчето зяпна от удивление. — Имам предвид слугинските проходи.
— Слугинските? Но никой от благородниците не минава през тях. Дори и аз не ги знам всичките, сър.
— Защо не ми покажеш тези, които знаеш? Рудолф сви рамене и го поведе.
— Насам, сър, но ако ме питате, това е малко странно желание.
Тал се засмя.
— Тогава защо не си го затаим между нас?
— Нито дума, скуайър — отвърна Рудолф и го поведе към кухнята.
Вървяха по толкова тесен коридор, че Тал почти забърсваше стените с рамене. Рудолф държеше запалена свещ.
— Този води до покоите на херцога, скуайър. Не можем да се доближаваме много, освен ако не сме повикани.
Точно както Тал беше очаквал, имаше проходи, невидими за обитателите и гостите на цитаделата. Използваха се от слугите, за да донасят и отнасят през тях всевъзможни неща. Пране и храна, тоалетни ведра и вода се мъкнеха по тези тесни коридорчета, за да не се създават неудобства за благородниците и, както се досещаше Тал, тези проходчета често се използваха за бърз преход от една част на сградата до другата.
Подозираше, че не един благородник се е промъквал през тези проходи на път за спалнята на жената или дъщерята на друг благородник, и не една прелестна дама се е провирала през тях към покоите на благородник също така.
Подминаха едно стълбище и Тал попита:
— Рудолф, това накъде води?
— На горния етаж, скуайър — отвърна момчето, вече явно много отегчено от обиколката.
— Знам това, момче. Къде на горния етаж?
— Не мога да кажа в момента, сър. Ние гледаме да не ги използваме тия стълбища. Повечето са толкова стари и изгнили, че можеш да паднеш и да си счупиш врата. А като носиш поднос, е трудно да се качваш и слизаш. Тъй че просто не ги използваме.
Тал за миг затвори очи, за да си припомни наученото за проходите горе, и доби доста точна представа къде свършва стълбището. Както подозираше, макар входовете долу в цитаделата — най-вече в кухнята и пералнята — да бяха обикновени врати, то почти всички изходи бяха тайни: някои в килери, други зад гоблени. Зачуди се дали дори самият херцог познава всички тези проходи, макар да му беше трудно да повярва, че толкова предвидлив човек като Каспар ще е останал в неведение за нещо, което може да се окаже уязвимост. Но от друга страна, дори най-умните хора приемаха твърде много неща за даденост и ако родителите му не бяха знаели за всички тези скрити проходи, то и Каспар можеше да не ги знае.
Реши, че ще е добре скоро да се върне в тези тайни проходи и да ги проучи добре. Също както трябваше да разгледа и тъмницата, и пещерите.
Щеше да стои настрана само от покоите на Каспар и стаите на Лесо Варен.
— Мисля, че стига вече. — каза накрая. — Покажи ми най-бързия път до квартирата ми.
— Благодаря ви, скуайър — отвърна момчето, без да крие облекчението си. — Икономът ще ме пребие, ако закъснея още малко.
— Не се притеснявай. Ще му кажа, че си ми трябвал.
— Благодаря, скуайър. Само че това няма да свърши работа. Той смята, че рано или късно ще трябва да се науча да съм на две места едновременно.
Тал се засмя.
Тал стоеше смълчан, обзет от чувство много близо до триумф. Намираше се на изхода на пещера с изглед към дълбоко дефиле, все още загърнато в полумрак — светлината на ранното утро огряваше скалите на половин миля отсреща. Погледнеше ли надолу, се чувстваше почти замаян от радост.
Няколко дни след като се бе върнал от мисията си до Южните острови, Каспар го повика и му каза, че на другия ден тръгват на едноседмичен лов. Тал нареди на Амафи да му приготви багажа, взе резервни тетиви и стрели от оръжейната на херцога. После, малко преди вечеря, стомахът му се разбунтува и го повали убийствено стомашно разстройство — или от нещо, което бе хванал на връщане от островите, или от нещо, което бе изял заранта. Изкара деня на легло или в тоалетната. Не можеше дори да задържи вода, без да я изхвърли веднага.
Лекарят на херцога дойде да го види и му даде да изпие някаква ужасна отвара, но Тал я повърна само след минута. Лекарят поклати глава и му нареди да остане на легло поне три дни. Каспар му изпрати бележка, в която му пожелаваше да се оправи и го канеше да се присъедини към групата, ако се възстанови скоро.
След заминаването на Каспар го втресе, изпоти се и спа Цял следобед. Събуди се жаден. Вече не повръщаше. През нощта спа спокойно, а на следващата сутрин каза на Амафи, че няма да се присъедини веднага към лова. След което реши да използва времето, с което разполагаше, за да проучи пещерите зад цитаделата.
Облечен в черно и с фенер в ръка, същата нощ се промъкна в по-долните зимници на цитаделата, бързо се оправи през слугинските коридори и стигна до кухнята. Тъй като херцогът и повечето му придворни бяха на лов, кухненската дейност бе сведена до минимум и той лесно успя да избегне няколкото помощник- готвачи, работещи късно през нощта, намери древните пещери, за които му бе казал Рудолф, и ги огледа. Както го бе уверило момчето, някои от тях продължаваха цели мили в скалните недра. Първата нощ му беше трудно, защото макар треската и разстройството да му бяха минали, все още се чувстваше изтощен.
На втората нощ откри един дълъг тунел, по който явно не бе минавано от много дълго време. Тунелът го изведе в огромна пещерна галерия с три прохода, водещи на изток. В един от тях смътно се долавяше полъх и Тал тръгна по него.
Отне му три нощи проучвания, но накрая откри изхода, където стоеше сега. Остави фенера и огледа дълбокото дефиле, което картите в библиотеката на херцога ясно обозначаваха като най-голямата преграда зад укреплението. Високо горе между двете срещуположни скални стени на дълбокия прорез в земята се виждаше изсветляващото небе. А точно пред себе си Тал видя нещо съвсем неочаквано: пътека, слизаща по отсрещната страна на дефилето. Пристъпи до ръба, погледна надолу и видя друга пътека. Проследи я с очи в ранната утринна светлина и видя нещо, което не беше и сънувал, че е възможно да съществува: средството за преодоляване на пропастта, която бе пазила задната страна на цитаделата векове. Тези пътеки не бяха естествени. Някой древен боен главатар или ранен херцог на Оласко ги беше изсякъл в скалите. Бяха достатъчно широки, та двама и дори трима мъже да вървят рамо до рамо. Не бяха отбелязани в никакви документи в библиотеката на Каспар. Тал прецени, че някой стар владетел е пожелал да си осигури бърз изход от Опардум, изход, за който освен него са знаели малцина.
Заслиза предпазливо към дъното на пропастта. Не беше трудно, защото пътеката бе широка и равна. На дъното имаше два каменни стълба. Още два, еднакви с тях, се виждаха на отсрещния бряг на неравния каменист овраг. Някога тук трябваше да е текла вода, но в някой по-късен етап водоизточникът беше пресъхнал или потокът се бе отклонил. Тал мина през скалистото дере и погледна нагоре. Изкатерването щеше да е неприятно, но можеше да се справи. Реши обаче да не си прави труда. При следващото си идване тук щеше да е от другата страна с инженерна част, която щеше да вдигне мост през скалистото
