корито за няколко часа.
Тръгна обратно. Щеше да се е стъмнило, докато се прибере в квартирата си, и Амафи нямаше да пуска слуги да притесняват „спящия“ му „болен“ господар. А утре Тал щеше да се събуди достатъчно възстановен, за да присъедини към Каспар в лова, и никой нямаше да разбере, че е открил очебийната слабост на цитаделата. За миг си помисли дали да го сподели с Амафи, но реши да не го прави. Не можеше да споделя нещо, което не знае. Освен това, колкото и верен да беше бившият убиец, откакто бе дошъл на служба при него, Тал не беше сигурен дали винаги ще му остане верен. Спомни си баснята на Накор за скорпиона, убил жабата, докато го пренасяла през реката, с което се беше обрекъл сам, и реши, че Каспар може би не е единственият скорпион, с който трябва да се съобразява.
След убийството на Гарвана в земята на ородоните Тал често си мислеше как би могъл да надвие Каспар. Представяше си как го пробожда със сабята си и му казва кой е всъщност. Представяше си как се промъква в покоите му в тъмна доба по тайните проходи за слугите, за да избегне охраната му. Сега, изглежда, имаше и друг избор.
Тал седеше и гледаше в няма почуда как слугите внасят мечока. Бяха го дали на майстор в Ролдем да го препарира и подготви за показ и го бяха донесли в деня, преди Каспар и свитата му да се върнат от лова. Мечокът беше изправен на задните си крака, с озъбена муцуна. Събраните благородници и привилегировани хора от простолюдието в Опардум гледаха зяпнали.
— Почитаеми гости, дами и господа — заяви херцогът, — последния път, когато това животно се изправи така, го видях много отдолу, паднал на земята, и очаквах да ме разкъса. Нямаше да съм тук тази вечер сред вас, ако не бяха бързите и героични действия на най-новия член на двора. Приятели, позволете ми да ви представя Талвин Хокинс, моя спасител.
Махна с ръка на Тал да стане и той се подчини и се поклони. Чуха се учтиви ръкопляскания. Каспар му махна да седне и продължи:
— Тази мечка ще стои изложена с другите ни придобивки в Залата на трофеите, с паметна плочка, описваща благородния подвиг на скуайър Хокинс. А сега — да продължим нашето празненство.
Приглушеното бръмчене на разговорите се поднови. Офицерът до Тал, лейтенант Адрас, каза:
— Голям късметлия сте, скуайър. Никой не се издига толкова бързо, колкото хората с късмет.
Тал кимна. Наталия му хвърли бърз поглед, докато се преструваше, че слуша разказа на един от старшите съветници на херцога. Усмихна му се за миг и отново насочи вниманието си към придворния. Лейтенантът забеляза погледа й и подметна:
— Полека обаче, скуайър. За нашата дама се знае, че… да го кажем, че не взима пленници — довърши с кикот.
Тал го погледна.
— Нима?
— Не че имам опит от първа ръка, ако ме разбирате, скуайър. Аз съм най-обикновен лейтенант от кавалерията, не съм дори член на дворцовата гвардия. Позволяват на неколцина от нас да присъстват тук на пировете от време на време, но предполагам, че следващия път редът ми ще дойде някъде след година или повече. — Кимна към другия край на масата, където седеше капитан Хавревулен, и продължи: — Нашият почитаем капитан Куинт е единственият войник в херцогството, който би могъл да си помисли за такъв ценен трофей. Останалите можем само да зяпаме с обожание. — Отпусна се в стола и изгледа Тал с възхищение. — Виж, вие, скуайър, сте с благородно потекло, шампион сте на Двора на майсторите и — ако се съди по големината на тази мечка — сте добър ловец. И тъй като нашият господар не е човек, който раздава похвали току-така, е явно, че ви е в дълг. Така че имате шанс, колкото и малък да е, да ухажвате нашата дама.
— Дамата е най-ценното съкровище на херцога — отбеляза Тал. — Готов съм да се обзаложа, че ще се омъжи за онзи принц, който донесе най-големи облаги за Оласко.
— Явно не сте селско момче, Хокинс — отвърна със смях лейтенантът.
Тал знаеше, че ако бе продължил връзката си с Наталия, щеше да се изложи на риск, но пък ако отблъснеше попълзновенията й, щеше да си създаде могъщ враг.
Погледна красивата блондинка, увлечена в разговор с един от многото присъстващи придворни. Лейди Роуена се бе появила тази нощ ръка за ръка с Каспар и това за Тал беше първата възможност да я види, откакто се беше върнал в Опардум от Южните острови.
Отсъствала бе при завръщането му в града под предлог, че е отишла да навести семейството си. Тал знаеше, че няма семейство, тъй като бе отраснала на Острова на чародея, и затова се чудеше какво е замислила. Знаеше, че ще е невъзможно да го разбере. И той, и бившата му любима бяха затънали дълбоко в ролите си и никой нямаше да признае съществуването нито на Нокът на сребърния ястреб, нито на Алисандра.
Винаги, когато я видеше, си спомняше за изпитанието, което му бяха наложили с нея. Съжалението, което изпитваше, бе нищожно, защото знаеше, че тя е едно сломено същество, лишено от истински чувства към когото и да било, същество, примирено с това да изпълнява указанията на Миранда, господарката на Острова на чародея — единственото лице, способно да властва над младата жена.
В края на пиршеството един паж дойде и каза:
— Скуайър, херцогът ви кани да се явите в личните му покои.
Тал го последва в луксозно обзаведена стая с ниска кръгла маса. Украсяваха я изящни бюфети, златни канделабри и гоблени. На масата имаше кристална гарафа и кристални бокали.
Каспар махна с ръка на Тал да седне до него. Един слуга им наля вино и веднага излезе.
— Решил съм да те пратя в Салматер, Талвин — каза херцогът. — Ще занесеш моето послание на Негово височество принца на Салматер.
— Сър?
— Ще е много кратко, макар и много цветисто, много дипломатично, но сърцевината му ще е следната: той ще ме признае за свой върховен господар и ще ми се подчини като васал, или ще превърна града му в руини. — Ухили се и попита: — Как смяташ, че ще реагира?
Тал отпи от виното си, за да спечели време да обмисли нещата. После каза:
— Не го познавам и ми е трудно да предположа, но не мога да си представя, че ще се зарадва.
Каспар се засмя.
— Да, със сигурност няма да се зарадва. Но той е глупак и някой го използва.
— Кой, ваша светлост?
— Почти със сигурност Пол Мискалонски. Може и да е някой друг, но се съмнявам. Принц Янош Салматерски е женен за сестрата на херцог Пол и тя го управлява. Би могло да я сполети някоя ненавременна злополука…
— Ваша светлост?
— Все още не, но това е възможност. — Каспар се пресегна зад стола си, извади една карта и я разстла на масата. — Ето ги спорните земи, Тал. Оласко, Салматер, Мискалон, Роскалон, Маладон и Семрик, Фарлорън и Аранор, всички имат претенции за тези земи. — Въздъхна. — Някои от нас имаме по- основателни претенции, а други от нас — по-големи армии, Каспар замълча, докато Тал огледа картата, след което продължи:
— Оласко има четири граници, за които трябва да се тревожи. Ти вече разкри проблем на една от тях, между островите, съставящи южната ни провинция. На север имаме разбойниците в Стегата на Бердак. Докато са си само разбойници, те не ме притесняват. Държа достатъчно войска в Града на Бранителя, за да ги накарам да си помислят добре, преди да нападнат на юг, а и те си имат свои проблеми с графство Конар — онази весела банда убийци може да изнерви всекиго.
Тал си спомни историите за хората от Конар. Бяха съвсем близо до земята на оросините и преди време те бяха имали сблъсъци с тях.
— На запад — продължи Каспар — е моят братовчед в Аранор, във връзка с когото нямам притеснения. При което остава изток.
— Което е морето — каза Тал.
— Което е морето — съгласи се Каспар. — Морето може да е голяма преграда, но може също така и да е удобен път. Ако проучиш историите за последната война в Кралството отпреди тридесетина години, ще
