прехвърли с магия армията му в пещерите, вместо да се налага да чака инженерите да построят нов мост през дъното на клисурата. Но знаеше, че това е невъзможно. Пъг го бе предупредил, че Лесо Варен ще засече всякакво заклинание на мили от цитаделата. До последния миг щурмът трябваше да е конвенционален, защото преждевременното предупреждаване щеше да ги обрече на провал. Дори Каспар да бъдеше пленен, истинската цел беше Варен и той не трябваше да се измъкне. Макар да искаше смъртта на Каспар, Тал знаеше, че първата му цел са покоите на мага, защото там щеше да намери преградите, които предпазваха чародея от Пъг и другите, и той трябваше да ги унищожи, преди Варен да го е убил, иначе всичко щеше да се провали. Каспар щеше да оцелее, черната магия на Лесо Варен щеше да се развихри безпрепятствено и целият живот на Тал щеше да се окаже напразен и безсмислен.
Беше изпратил двама от съгледвачите си напред с инженерите. Дал им беше ясни указания. След като вдигнеха моста, трябваше да се изкачат по пътеката и да изчакат в първата голяма пещерна галерия, откъдето Тал щеше да поведе войниците през лабиринта от тунели, отвеждащи към единствената пещера, достатъчно голяма, за да побере силите му. Оттам оставаше само къс преход до изоставеното мазе, от което щяха да нахлуят в цитаделата.
Тал гледаше нижещата се покрай него войска. Тя бе смесица от ветерани, събрани от Джон Крийд, и новобранци от селата край Калеш’каар, млади мъже и няколко жени, които бяха решили, че за тях няма бъдеще в Стегата на Бердак. Тал беше обещал на всички, че след войната ще им се разреши да се заселят в Оласко… стига да победяха, разбира се. Изгледа как се качи и последният войник, след това товарните коне докараха обоза и щом отминаха и те, Тал подкара към най-предния бивак.
Куинт Хавревулен, Джон Крийд и бароните Висня и Столинко го очакваха. Прехвърляли бяха бойния план сто пъти, но Тал все пак каза:
— Още веднъж. Докладвай.
— Сигнали от разузнавачите ни в тила показват, че всичко е чисто и никой не подозира, че сме тук — каза Куинт.
— Всеки си знае работата, Тал — заяви Крийд.
— В характера ми е да се притеснявам в момент като този.
— Когато кешийците извършат десанта, ще открият, че ключови отбранителни постове са изоставени или че заповедите са объркани — каза Висня. — Имаме приятели, които ще се погрижат защитата на външния град да се окаже в най-добрия случай символична.
Столинко взе думата:
— Тя бездруго никога не е била кой знае какво. Утре до залез-слънце силите на Каспар или ще се оттеглят изцяло в града, или вече ще са зад стените на цитаделата.
Тал кимна. Щеше да им е нужно цяло денонощие, докато стигнат основите на цитаделата и тунелите.
— Значи призори след два дни превземаме цитаделата.
Нещо все пак го притесняваше. Знаеше, че е за предпочитане да изведе всичките си хора на позиция, преди да щурмува цитаделата отвътре. Но в пещерите и мазетата просто нямаше достатъчно място за това. Налагаше се да поведе двеста души по едно от стълбищата и да се надява, че ще стигнат до горната площадка, преди да прозвучи сигналът за тревога, и че ще може да задържи ключовия коридор достатъчно дълго, за да позволи на останалите сили да започнат да изпълват цитаделата.
Но ако той и авангардът му бъдеха заклещени на това стълбище, дори отделение от само шестима души с мечове и арбалети можеше да ги задържи там цяла седмица.
Тал седна, свали ръкавицата на дясната си ръка и почна да я свива.
— Ако не ти бях видял чукана, нямаше да повярвам, че ръката ти е била отсечена — каза Куинт.
Загледан в пръстите си, Тал отвърна:
— Полезно е да си имаш приятели, които знаят разни „хитрини“.
— Е — измърмори кисело Столинко, — надявам се да разполагаш с още „хитрини“ за следващите два дни.
— Според това, което ни каза Тал, не мисля, че ще ни трябват хитрини — рече Джон Крийд. — Това си е пряк двубой: който има по-силна воля, печели.
Никой не каза нищо.
Промъкваха се през тунелите цели четири часа. Всеки десети от войниците носеше запалена факла. Способността на Тал да помни всяка подробност по маршрута след над четири години от последното си посещение тук им спести време и жертви, защото районът бе осеян с измамни пропади и задънени проходи.
По това време на годината пещерите бяха сухи. Лишеят в по-долните отстъпи на гранитни стени и прашни подове, щом се изкачиха към повърхността. Миришеше на плесен.
Тал спря в последната по-голяма галерия, махна на една от младите жени от освободените роби и й каза:
— Предай назад. Отдъхваме за час. Аз ще отида да разузная. Тя се обърна и предаде заповедта, а Тал взе една факла и изчезна в тунела.
Всичко беше както го помнеше и той бързо намери пътя до изоставената преди много време складова зона. Единствените отпечатъци в прахта на пода бяха неговите, вече станали едва различими след четири години.
В другия край на пещерата имаше врата и Тал я огледа внимателно, преди да я отвори само колкото да се промуши.
Влезе в пусто помещение. Вече се намираше в самата цитадела. Три от стените бяха издялани в скалата, но отсрещната бе от зидани камъни и в нея имаше врата. Той я отвори и надникна в пустия коридор.
Мина бързо по него и стигна до последната врата, която щеше да отвори, защото зад нея бе онази част от укреплението, която можеше да използва: складово помещение със стълбище, по което се стигаше в ядрото на цитаделата. Това бе най-отдалеченият от кухнята склад и макар да се използваше рядко, понякога тук слизаха слуги, за да вземат сол от големите бъчви, наредени покрай стените. Тал извади един червен парцал и пирон и закова парцала на вратата.
После тръгна обратно. Ковеше парцали на всяка врата, през която щяха да преминат силите му.
На едно разклонение закова два парцала: един червен и един син. След това продължи в друга посока и след час втора пътека беше маркирана със синьо.
Преди да се върне при чакащия го авангард на армията му, трябваше да набележи три маршрута. Джон Крийд щеше да поведе хората си по жълтата пътека и да излезе в парадния двор през една слугинска портичка. Неговата задача бе да щурмува стената отвътре, в подкрепа на кешийските воини, щурмуващи откъм града.
Куинт Хавревулен щеше да води втората колона по синята пътека право към оръжейната, за да атакува ядрото на силите в цитаделата. Най-вероятно щеше да се окаже първият от тримата, който да се изправи срещу главните сили на войската на Каспар.
Задачата на Тал бе най-опасната, защото той щеше да води нападението по червената пътека към покоите на Лесо Варен. Знаеше, че това може да доведе до бърза и кървава смърт. Беше се колебал за този избор, но не можеше да заповяда на никой от съратниците си да направи това. Освен това като че ли вече му беше все едно. Изпитваше само вътрешен хлад. Години наред бе очаквал деня, в който ще съкруши Каспар и ще му даде да разбере защо го унищожава. Мисълта за мъст над враговете му обаче вече не му носеше утеха. Всъщност изпитваше точно обратното. Възмездието бе започнало да губи привлекателността си след смъртта на Гарвана.
Годините, преживени в очакване на този момент, сега изглеждаха някак похабени. В краткото време, преди да се посвети изцяло на този залог всичко или нищо, повече от всичко на света му се искаше просто да се махне. Мислеше си за всичко, което бе изгубил, всичко, което безразсъдно бе изоставил в миналото заради решимостта си да накаже Каспар.
Сега се чудеше каква полза ще има от това? Защото смъртта на Каспар нямаше да му върне баща му, Зов на лос призори, нито майка му, Шепот на нощния вятър. Брат му, Ръка на слънцето, и малката му сестра Милиана щяха да си останат мъртви. Щеше да може да чува отново смеха на своя дядо, Смях в очите му,
