само в спомените си. Нищо нямаше да се промени. Никой селяк край Крондор нямаше изведнъж да се надигне в почуда и да промълви: „Една злина бе наказана“. Никой ботушар в Ролдем нямаше да вдигне глава от пейката си и да рече: „Един народ бе отмъстен“.
Ако можеше само с мисъл да заличи Каспар, с радост щеше да обърне гръб на предстоящата касапница. Стотици, навярно хиляди мъже и жени щяха да загинат и едва ли и един от хиляда щеше да има и най- смътна представа защо свършва животът им. Никой от тях нямаше да разбере, че загиват, защото едно момче е преживяло унищожението на своя народ и защото един амбициозен човек е сключил договор със зъл магьосник.
Тал въздъхна. Колкото и да се опитваше, не можеше да мрази Каспар или Куинт повече, отколкото можеше да мрази мечка затова, че се държи като мечка. Бяха просто същества, подвластни на своята природа. При Каспар означаваше, че е болен от амбиция и лишен от скрупули. При Куинт то означаваше, че изпълнява заповеди сляпо и прави каквото му се каже, все едно колко отблъскващи и лишени от морал ще се окажат тези заповеди.
Но ето, че Тал сега се възползваше от характера на един от тези мъже, за да унищожи другия. И иронията в това съвсем не му беше забавна.
Върна се при хората си и завари всичките си офицери най-отпред.
— Готови сме — каза Куинт. — Сега какво? Тал седна и каза:
— Сега чакаме.
Мазето беше празно и Тал махна на хората си да го последват до другия край. Отвори вратата с рязък тласък и в далечината се чу смътен шум — екът от гласовете на мъже и жени в цитаделата, затичали по разните указани им места по време на боя. Войниците заемаха постовете си на бойниците, а слугите бързаха да приготвят всичко необходимо за удържане на щурма: храна, одеяла, вода, пясък за потушаване на пожари и превръзки и мехлеми за ранените.
Тал даде знак и първата група се заизкачва по тясното стълбище. Десетима тръгнаха надясно и десетима — наляво. Заповядано им беше бързо да стигнат до двата края на коридора и да чакат там, докато не се събере целият отряд.
След като и петдесетимата заеха позиция, Тал подаде сигнал. Всяка част имаше своя задача: да намери определено място в долната част на цитаделата и да го задържи. Щяха да барикадират пресичащите се коридори — с маси, столове и всичко, което намерят, — след което да задържат тези позиции с помощта на лъкове и арбалети, докато Тал стигне до своята цел. Тоест щяха да бранят фланговете на бойците, отиващи в леговището на мага.
Тал даде знак на хората зад себе си да се движат колкото може по-безшумно. Беше подбрал двадесет и петима от най-коравите си мъже, водени от грамадния убиец Мастерсън, който все още носеше тежката брадва, взета от Крепостта на отчаянието.
Тал зави на ъгъла и тръгна по късия коридор, после нагоре по стълбището. Стигна до стъпала, отвеждащи обратно надолу; други две стълбища продължаваха нагоре от двете страни. Отрядите след неговия щяха да тръгнат по тях със заповед да нападнат всякакви части от хората на Каспар, на които се натъкнат. Тал поведе своите двадесет и пет по стълбището към покоите на Лесо Варен.
Забърза по коридора, отвеждащ към първата стая на чародея, и щом наближи вратата, усети как настръхва. Спря и извика:
— Назад!
Мъжете зад него се поколебаха за миг, после заотстъпваха, и в същия миг непоносимо силен писък раздра въздуха. Някои от бойците си запушиха ушите с ръце и завиха от болка. Тал, който бе най-близо до вратата, изтърпя най-тежкото и буквално бе отблъснат назад.
Но писъкът спря и Тал тръсна глава и безмълвно даде знак на Мастерсън да разбие вратата. Мастерсън кимна. Намръщи се и се засили.
Ако Варен беше очаквал, че Тал и хората му са избягали или че ще стоят зашеметени в коридора, беше сгрешил. Огромната брадва на Мастерсън се стовари върху резето и го пръсна на трески. С един ритник изкърти пантите и вратата рухна навътре.
Двадесет и пет души нахлуха в стаята. Магьосникът стоеше в другия край, сам. Изглеждаше по-скоро подразнен, отколкото уплашен, и единственото, което каза, бе:
— Това вече наистина е прекалено.
После махна с ръка и изведнъж Тал бе залят от непоносима болка. Олюля се и сабята изпадна от пръстите му. Мъжете около него се превиха и заповръщаха.
Единствено Мастерсън успя да се задържи прав и макар да се олюляваше, продължи напред. Като видя, че грамадният боец по някакъв начин устоява на магията му, Варен въздъхна, вече изгубил търпение, вдигна нещо, което приличаше на тънка пръчка от тъмно дърво, насочи го към размахващия брадвата гигант и изрече някакви думи.
Пламъци обкръжиха главата и раменете на Мастерсън и той зави от болка и изпусна брадвата. Смъкна се на колене и запляска безпомощно пламъците, които придобиха злокобно зелен цвят и изпълниха стаята с мазен дим и с вонята на горяща плът.
Тал с усилие запълзя напред, въпреки че всеки мускул по тялото му се опитваше да се свие в спазъм. Не можеше да накара пръстите си да се стегнат около дръжката на сабята, която лежеше на пода до разтворената му длан. С последно усилие на волята си успя да извади камата си от колана, сбра цялата си останала сила и я запокити към магьосника.
Камата полетя точно… но спря на половин педя пред Варен и издрънча на пода, все едно се беше ударила в невидима стена. Магьосникът пристъпи напред, застана до Тал и го изгледа отгоре.
— Талвин Хокинс, нали? Изненадан съм — заговори кротко, но достатъчно високо, та гласът му да надделее над стоновете и плача на мъжете в помещението. Погледна дясната ръка на Тал и рече: — Мислех, че това са ти го отсекли. — Въздъхна. — Това е проблемът с хората на Каспар. Просто не можеш да разчиташ на тях за детайлите. Първо, ти трябваше да умреш в Саладор, но не намери благоприличие да го направиш. След това най-неочаквано се озоваваш тук с войска… всичко това е много досадно, Талвин! — Магът се огледа. — Ако Каспар не може да задържи този свой град, ще трябва да се задвижа аз… отново! Това наистина е безобразие. — Наведе се толкова, че лицето му се озова само на половин педя от Тал, докато младият мъже се мъчеше да седне, отказваше да рухне на пода. — Доста упорито момче си — каза Варен, бутна го съвсем леко и Тал падна по очи.
— Не допускам, че всичко това е по твоя вина. В края на краищата не можеш просто така да свирнеш и цяла кешийска армия да ти дойде на крака… да не говорим за онази пасмина от Островите долу при реката. Много ми се ще да узная как успя да убедиш Риан и Карол да се съгласят на каквото и да било, но времето ми е ограничено, тъй че няма да си го губя в празни приказки. — Лесо Варен отиде да погледне през прозореца. — Хм, това не изглежда добре. Кешийците на стената и отряд мъже, които са ми непознати, отварят портата към двора. Това просто няма да стане.
Отвори прозореца и насочи пръчката си навън. Тал усети как отпрати магията си към хората долу. Но забеляза, че всеки път, когато Варен го прави, болката, която изпитва, леко намалява. Зрението вече не застрашаваше да му измени и можеше да се движи, макар и с усилие.
След няколко мига изливане на ужасяващ огън по хората долу Варен отново се обърна към него:
— Е, колкото и забавно да беше всичко това, вече е време да умреш. — Остави пръчката си и извади камал.
Мъжете на Крийд се озоваха на стените, преди защитниците на Оласко да разберат, че са нападнати откъм тила. Кешийците бяха преминали през града като прериен огън лете и оласконските войници, които не бяха получили заповед да се оттеглят в ред, се втурнаха през портата в бяг.
Хората по стените, досега обърнали погледи към кешийските воини-псета, понесли стълби и обсадни костенурки, изведнъж се оказаха обкръжени от врагове по бойниците. Стрелците, които трябваше да засипят с дъжд от смъртоносни стрели кешийците, вече трябваше да се борят в ръкопашен бой с въоръжените нашественици.
Крийд се огледа и кимна доволно, щом хвърковатият му отряд стигна до портата, надви пазещото я отделение и започна да я отваря, за да пусне връхлитащите отвън кешийци.
Точно в този миг взривът удари вдясно от портата и от двете й страни се разлетяха хора. Втори, след
