— А сега се опитай да се изправиш.
Тамсин веднага установи, че това е абсолютно невъзможно. Тя се свлече на килима и остана да седи там с израз на обидено дете. Джулиън не издържа и избухна в луд смях. После спокойно се посвети на писмото си. В следващия миг веселието му изчезна.
— Май трябва да й бъда благодарен, че поне не парфюмира хартията си — промърмори той и счупи печата.
— Какво? — Тамсин скочи на крака и приглади полите си.
— Сестра ми — обясни кратко той и прочете набързо краткото писъмце. — Триста дяволи! Сигурно Гарет й е пуснал тази муха. Този човек ще ме довърши.
— Какво има? — Тамсин приседна отново на ръба на писалището.
— Сестра ми и мъжът й ни идват на гости. Сигурно Гарет е решил да избяга за известно време от кредиторите си и да се наслади на гостоприемството ми.
Той погледна към нея и тя потръпна. Челото му бе прорязано от дълбоки бръчки, смехът, който грееше в очите му само до преди няколко секунди, бе изчезнал.
— Нали ти казах да не седиш така! — Той я плесна сърдито по крака.
Тамсин стана и го погледна замислено.
— Защо си ядосан от идването на сестра си?
— А ти как мислиш?
— Заради мен?
— Точно така.
Младата жена смръщи чело.
— Но защо мислиш, че ще ти създавам проблеми? Аз съм сигурна, че ще ги харесам. Или смяташ, че тя няма да ме хареса?
Джулиън я гледаше мълчаливо. Не можеше да разбере дали е искрена. Ала Тамсин отговори на погледа му със същата яснота като преди. Той погледна малкото носле, упорито вирнатата брадичка, трепкащите гъсти ресници и сенките, които те хвърляха върху загорелите от слънцето бузи, и внезапно нахлулото в слабините му желание го стресна до смърт. Споменът за крехкото, но силно тяло, което се притискаше в неговото, беше невероятно жив, той чу възбудения й тих смях, а после и виковете, с които тя посрещаше екстаза.
Нима това необикновено същество можеше да живее под един покрив със сестра му? Люси беше невинна, добре възпитана, сдържана, съвършената дама. Тя беше всичко, което се очакваше от една Сейнт Симон. А тази незаконородена бандитка, неговата любовница, беше абсолютната й противоположност.
Но сега беше твърде късно да предприеме нещо. Ако се съдеше по датата на писмото, Люси и Гарет можеха да пристигнат всеки ден. Може би тъкмо в този момент прекосяваха тресавището на Бодмин.
— Искам да изясним нещо — заговори безстрастно той. — Сестра ми ще научи историята, която разказа на останалите. Ти си сираче, херцог Уелингтън те е взел под крилото си, аз съм ти неофициален патрон. Ти ще се държиш така, сякаш това е абсолютната истина. Разбра ли ме?
Тамсин вдигна рамене и кимна.
— Нямам намерение да безпокоя сестра ти, ако това имаш предвид.
— Старай се да се държиш прилично, защото ако кажеш само една лоша дума, ще те изгоня от къщата си.
Тамсин прехапа устни.
— Но сестра ти е омъжена! Не може да е чак толкова невинна.
От очите на Джулиън изскочиха сини светкавици.
— Ти нямаш право, а нямаш и необходимите знания, за да даваш оценка на сестра ми. Ти просто трябва да се опиташ да разбереш жените като нея… начина, по който са възпитани, по който виждат живота. Ти изобщо нямаш представа какво означава думата добродетел. За бога, родителите ти дори не са сметнали за нужно да се венчаят…
— Не смей да критикуваш родителите ми! — отговори заплашително Тамсин. — Ще ти кажа и още нещо, лорд Сейнт Симон: с постоянните си приказки за традиции и морал, за свещени правила и добродетел ти никога няма да проумееш колко дълбока беше тяхната любов и как изобщо нямаше нужда да бъде призната от обществото, за да съществува и да се развива.
Тя беше побеляла от гняв, но в очите й имаше и друго, те бяха огромни и бездънни като синьо море. Тя му обърна гръб и продължи с нарастваща горчивина:
— Ти изобщо не можеш да си представиш, че ще обичаш някого само защото е човекът, който е, нали? Не можеш и да си помислиш, че ще обичаш човек, който не отговаря на представите ти за живота.
Още преди Джулиън да успее да й отговори, тя излезе с големи крачки от библиотеката. Вратата се затвори шумно зад гърба й. Джулиън се взря като замаян в затворената врата. Какво толкова беше станало? Защо го бе нападнала така грубо? Може би не беше прав в преценката за родителите й, но личната нотка в нападките й го улучи напълно неочаквано. Всички тези приказки за любов. Какво я засягаше кого обичаше той и каква беше представата му за любовта?
Ала той бе чул задавените сълзи в гласа й. Беше видял болката в очите й, която дори гневът не можеше да скрие, и съзнаваше, че бе прекрачил една невидима граница. Той нямаше право да напада родителите й.
Джулиън зарови пръсти в косата си и се опита да проумее случилото се. Много скоро му стана ясно, че е постъпил така от страх, от страх пред собствената си слабост, която се проявяваше винаги когато двамата бяха сами. Той не можеше да й устои и щеше да продължи да се люби с нея и когато сестра му отседне в дома му.
Той отиде до прозореца и видя Тамсин, която тичаше по поляната към залива. Тя беше боса и беше вдигнала високо полите си, за да не ги настъпва. Косата й блестеше на слънцето. Никога преди това не беше познавал жена като нея. И никога нямаше да срещне втора такава жена, даже ако остарееше като Соломон. На света нямаше жена като нея. Тя беше единствената.
Тамсин тичаше надолу по обраслия с цветя хълм, за да се скрие в залива. Имаше чувството, че бяга от нещо, което не смее да си признае. Когато слезе на тесния пясъчен плаж и зарови пети в топлия пясък, тя спря да тича, пое дълбоко въздух и бавно влезе в тихата вода. Мокрият пясък се триеше в краката й, слънцето топлеше тялото й.
Тя отпусна поли, без да я е грижа, че ще се намокрят, и тръгна по края на морето. Какво беше станало преди малко? Думите бяха изскочили неочаквано от устата й, сякаш някой беше вдигнал капака на съд с вряща течност. Трябваше да защити родителите си, това беше повече от ясно. То беше необходимо, беше неин дълг. Но всичките тези приказки за любов? Тя беше дъщеря на Сесил и Ел Барон! Какво я беше грижа, че някакъв си надут и горд английски лорд може да си представи бъдещето си само с жена от неговия кръг?
За съжаление това беше твърде важно за нея. Изведнъж тя спря като закована. Водата галеше стъпалата й, тя стоеше и се взираше в безкрайното синьо море, което се сливаше с небето някъде в далечината. Джулиън не можеше да си представи, че ще обича някоя жена заради самата нея, и от тази мисъл я заболя толкова, че дъхът й спря. От какво бягаше? Да не би да се беше влюбила в Джулиън Сейнт Симон?
Но как беше възможно това? Щом свършеше със Седрик Пенхалан, тя щеше да се върне в Испания. Джулиън Сейнт Симон беше част от плана й, той работеше за нея. Тя имаше нужда от него. А щом всичко свършеше и му станеше ясно, че тя го е използвала за целите си, той щеше да побеснее от гняв и да я изхвърли от живота си. И тя нямаше да го обвинява за поведението му.
Тамсин се огледа, сякаш можеше да намери отговор на въпросите си в красотата на усамотения залив, в могъщите скали наоколо или в блестящо-синьото небе. Тя се загледа към върха на скалата и стомахът й се сви на топка. Двамата ездачи, които тази сутрин ги бяха видели да се къпят голи в морето, отново бяха там. Фигурите им се очертаваха ясно на фона на небето.
Двамата я наблюдаваха. Обзе я странно чувство за надвиснала опасност. Космите на тила й настръхнаха. Тя се обърна, излезе от водата и тръгна обратно към къщата. Краят на роклята и босите й крака бяха целите в пясък.
