Габриел я пресрещна пред страничния вход. Вдигна изненадано вежди, като я видя, после избухна в смях.
— Ох, малко момиче, дано не са дошли гости, че като те видят такава…
Тамсин беше объркана и безкрайно тъжна, целият й вид го издаваше.
— Отивам да се преоблека — отговори безучастно тя. Габриел сложи ръка на рамото й.
— Какво е станало, детето ми?
— Всъщност нищо — отговори тя и се опита да се засмее. — Спомних си Сесил и Барона и… — Това беше вярно, макар че беше само половината от истината.
— Аха. — Габриел кимна и я притисна в мечешката си прегръдка. — Знаеш ли, събрах някои сведения, които сигурно ще те заинтересуват. На кея се заговорих с ловците на раци и чух интересна история.
— За Пенхаланови? — Тамсин го погледна с очакване, тъгата беше забравена.
Габриел кимна.
— За племенниците му… братовчедите ти. Разбрах, че са близнаци. Ела да се разходим в градината.
Двамата влязоха в градината с плодни дръвчета от другата страна на къщата. Тамсин беше възхитена от традиционното подреждане на дърветата, обичайно за седемнадесетия век. Откъдето и да погледнеше плодните дръвчета, те показваха права редица. Това беше много интересна идея за нещо толкова функционално като плодна градина.
— Е, разказвай — подкани го тя, докато вървяха между дърветата. Габриел й бе напомнил истинската цел на идването й в Англия. Тя беше тук, за да отмъсти на Седрик Пенхалан и да получи обратно семейното богатство. Трябваше да се съсредоточи върху тази цел и да прогони далече глупавите и объркващи чувства, които беше започнала да изпитва към Джулиън Сейнт Симон.
— Както изглежда, преди няколко години братовчедите ти са извършили голяма глупост… и то на земята на полковника.
Тамсин слушаше внимателно. Габриел й разказа историята с всички подробности, които беше научил. Тя триеше босите си крака в гъстата трева, за да махне пясъка, и сърцето й се свиваше от болка. При мисълта, че имаше такива роднини, я побиха студени тръпки.
Габриел посегна към един клон и си откъсна праскова.
— Трябват им още няколко седмици, докато узреят — отбеляза безучастно той, сякаш историята, която беше разказал, изобщо не го засягаше. Но Тамсин знаеше по-добре. — Онези двамата едва не са убили момичето — заключи той.
Тамсин си откъсна една райска ябълка. Захапа я и киселият вкус отвлече мислите й от невинното малко момиче, попаднало в мръсните ръце на порочните й братовчеди.
— Ще те заболи корем, ако я изядеш цялата — предупреди я Габриел. — И така, след този ден полковникът забранил на Пенхаланови да пристъпват в земите му. Както ми казаха, говорел с виконта, но само на обществени места. Все пак не може винаги да го избягва, нали? Но близнаците стоят далече от него.
— И какво друго разказват за моите… братовчеди? — Думата с мъка се отрони от устните й.
— Никой не иска да си има работа с тях. Двамата са страхливци, но си мислят, че могат да правят всичко, което им харесва. Щом са от семейство Пенхалан, никой няма право да им се пречка.
— Сесил ми е казвала, че и Седрик е бил на същото мнение — проговори замислено Тамсин. — Никой не можел да се противопостави на човек от семейство Пенхалан, само той имал право да решава.
— Е, ние ще променим това, малко момиче — отговори меко Габриел.
Тамсин вдигна глава към него. Очите й бяха потъмнели от гняв.
— Ние с теб ще го унищожим, Габриел. Заради Сесил и заради онова нещастно момиче.
Изведнъж я побиха студени тръпки и тя се разтрепери, макар че в градината беше топло, дори задушно. Припомни си двамата ездачи на скалата и отново усети излъчващата се от тях опасност. Двама ездачи. Близнаците? Братовчедите? Защо я наблюдаваха?
Седрик знаеше за пристигането й. Той я бе видял само веднъж, двамата размениха само бегъл поглед, но може би той беше достатъчен да събуди любопитството му.
18
— Надявам се само, че Джулиън няма да се разсърди на посещението ни — каза за десети път Люси, без да може да скрие вълнението си, когато каретата изтрополи под входната арка на Трегартън.
— Защо да се разсърди? — попита с едва скривано нетърпение Гарет. — Трегартън е достатъчно голям да подслонят цял полк. — Той протегна дългите си крака. — Господи, радвам се, че най-после виждам края на това дълго пътуване. Защо ли не си взех коня?
Преди да заминат, той беше обяснил на жена си, че нямал нито един кон за езда, който можел да се мери с конете на брат й, затова щял да предостави на Джулиън да го снабди с добър кон за времето на гостуването им. Но сега не беше време да му напомня за това. Тя отвори прозорчето, което досега беше останало затворено заради праха, който вдигаха конете, и се подаде навън. С нетърпение очакваше да зърне отново милия на сърцето й Трегартън, а това щеше да стане след завоя.
— Велики боже, какво невероятно животно! — провикна се изведнъж Гарет, който гледаше през прозорчето от другата страна на каретата. Той удари по покрива с бастуна си и кочияшът спря веднага. Гарет се наведе през прозореца и се загледа с отворена уста в двамата ездачи, които препускаха покрай дърветата.
Тамсин сложи ръка над очите си и огледа каретата, която беше спряла насред пътя.
— Сигурно е сестрата на полковника — каза след кратък размисъл тя. — Питам се защо ли спряха. — Тя остави Габриел и препусна към каретата. — Добър ден! Нещо не е наред ли?
— Спряхме заради коня — обясни задъхано Гарет. — Извинете ме, но никога не бях виждал такова великолепно животно.
— О, Цезар е чудесен, нали? — Тамсин засия с цялото си лице и за момент забрави яда си, че полковникът й позволяваше да го язди само в околностите на къщата — макар че за това беше виновна само тя. — Вие сте сър Гарет Фортескю, нали?
— Да. — Мъжът примигна, учуден от комбинацията между млечнобелия арабски жребец и крехката му ездачка. Късата сребърно-руса коса блестеше на слънцето, а учудващите виолетово-сини очи го разглеждаха с неприкрито любопитство.
— Очаквахме ви — каза младата жена, наведе се към него и му подаде ръка. — Аз съм Тамсин.
— О — промърмори слисано мъжът. — Да, да, естествено. — После пое ръката й. Джулиън не беше споменал името на повереницата си, но Гарет беше сигурен, че Тамсин не е испанско име Всъщност у това момиче нямаше нищо испанско. — Жена ми…
Той се отдръпна в полумрака на каретата и се облегна назад, за да даде възможност на Люси да се покаже.
На прозорчето се появи учудено женско лице.
— Но аз чух, че сте испанка — промълви смаяно тя и с това произнесе на глас мислите на мъжа си. Беше толкова учудена, че забрави добрите маниери.
— Половин испанка — отвърна весело Тамсин, наведе се и разтърси ръката на Люси. — Английският ми е доста добър, когато не съм нервна, но когато идват непознати хора, забравям всичко. — Тя се усмихна и продължи: — Мама беше от Корнуол, затова лорд Сейнт Симон ме прие в дома си. Надяваме се да намерим семейството ми, а междувременно уча английски, за да мога да се представя в двора. Родителите ми са мъртви и херцог Уелингтън ме взе под крилото си.
— О! — прошепна с пресекващ глас Люси. Обяснението я обърка още повече. — Съжалявам за родителите ви.
По лицето на Тамсин пробяга сянка и сестрата на Сейнт Симон за първи път видя и другата, съвсем различна страна на момичето със загоряло от слънцето лице и сияещи очи. Но Тамсин се овладя бързо.
— Мисля, че това представяне насред пътя беше малко необичайно, но какво да се прави? А сега е по- добре да продължим към къщата. Надявам се, че брат ви се е прибрал. Трябваше да направи някои посещения.
