една факла. Носеше тъмна наметка, но беше без шапка и Миранда неволно се възхити на гордия му профил и коравата подигравателна линия около устните. Това беше лицето, което познаваше Мод, студената, затворена физиономия, която Миранда почти не беше виждала.
Тя се отдръпна от прозореца и потрепери от внезапен студ. Без да мисли за последствията от постъпката си, тя навлече старата оранжева рокля и се върна до прозореца. Забеляза на пода светлосиня купчинка и се сети, че Мод беше изпуснала един от многобройните си шалове. Вдигна го, нави го около шията си и го издърпа на главата си.
Графът бързаше към стената. Зад ниската портичка беше шлюзът. Явно се готвеше да вземе лодка и да потегли по реката. Миранда преметна единия си крак през рамката на прозореца и потърси опора в гъстия бръшлян, който се виеше по стената. Пръстите й се сключиха около едно дебело стъбло и тя се спусна без усилия по бръшляна, спокойна и уверена, сякаш изнасяше представление.
Чип, който бърбореше зарадвано, побърза да я последва, като подскачаше весело по клоните. Двамата се приземиха безшумно, в тревата и Миранда се огледа търсещо. Лорд Харткорт беше изчезнал. Тя затича по моравата към портичката и я намери затворена, но не и заключена. Чу гласа на графа, който говореше любезно с пазача от другата страна.
— Е, желая ви приятно прекарване, милорд.
— Сигурно няма да се върна преди разсъмване, Чарлс. — Лордът се отдалечи от портата. — Добър вечер, Саймън. Тази вечер отиваме в Блекфрайърс.
— Тъй вярно, милорд.
Миранда се плъзна безшумно през портичката. Разкрачил крака, пазачът стоеше на брега и държеше в десницата си димяща лула. Лорд Харткорт слезе по каменните стъпала и скочи в частната си лодка. На кърмата се полюляваше запален фенер. Пазачът развърза въжето, което задържаше лодката до брега, и четиримата гребци затегнаха ремъците.
Чип скочи безшумно в средната част на голямата лодка, следван по петите от Миранда, която се приземи на кърмата и се скри в нишата под фенера.
10
— Какво, по дяволите…? — Когато усети глухия удар зад гърба си, Гарет се обърна стреснато. Чип подскочи възбудено на парапета, свали украсената с перо шапчица от главата си и махна весело към отдалечаващия се бряг. Миранда излезе и застана под светлината на газения фенер. Черно-жълтият флаг с герба на семейство Харткорт се вееше на свежия бриз, мачтата проскърцваше. Миранда отметна синия шал и пое дълбоко хладиш нощен въздух.
— Миранда, какво правите тук, по дяволите? — Гарет се взря с безкрайно учудване в крехката фигура, облечена в добре познатата му оранжева рокля. Появило се сякаш от нищото, пред него отново стоеше дрипавото момиче от улицата, сякаш елегантната млада дама в изискана синьозелена рокля никога не беше съществувала.
Поради липса на друга заповеди гребците натиснаха яко греблата и насочиха лодката към средата на реката, в най-силното течение, докато Гарет продължаваше да седи като ударен от гръм и да зяпа Миранда, сякаш бе видял призрак.
— Видях ви от прозореца. Чувствах се така притеснена, така ужасно притеснена в онази мрачна стая — обясни тихо тя. — Имах чувството, че съм в затворническа килия. — Тя пристъпи към него до релинга и в косата й пламнаха червени искри. — Имах нужда от чист въздух. Вечерта беше така… така задушаваща. — Тя вдигна сериозен поглед към него. — Моля за прошка за всички глупави грешки, които направих. Просто не мога да разбера защо ви нарекох Гарет.
— Е, това е името ми — отбеляза сухо той. — Но не е прилично да ме наричате така пред чужди хора.
— А когато сме насаме?
Гарет направи опит да се усмихне.
— Не — отговори след кратка пауза той. — Вие сте под моето настойничество и при никакви обстоятелства не бива да ме наричате на малко име. Едва когато се омъжите, тогава…
— А ако не съм под вашето настойничество? — Гласът на Миранда звучеше приглушено, главата й беше сведена, ръцете й стискаха дървените перила. Косата й падна напред и разкри белега с форма на полумесец, който се очерта бледосребърен под светлината на фенера.
Явно говореше за себе си и намекът й подхвърли интересен въпрос. Беше ли тази непризната наследница на д’Албар също така негова подопечна като Мод? Когато я признаеха официално, без съмнение щяха да му възложат настойничеството.
— Зависи от обстоятелствата — отвърна предпазливо той. — Но не е желателно да свикнете с употребата на името ми, защото може да се изпуснете при неподходящи обстоятелства.
— Не вярвам, че ще мога да се справя с тази игра — проговори замислено Миранда.
— Какво? — погледна я стъписано Гарет. Тя отвърна глава от него, за да не срещне погледа му.
— Не вярвам, че съм способна да се преструвам — продължи тихо тя. — Днешната вечер беше ужасна, направих куп грешки. При това бяхме само в кръга на семейството и годеницата ви.
— Не ставайте глупава — възрази рязко той. — Разбира се, че сте способна. Според мен се справихте добре, като се има предвид, че ви беше за пръв път. За съжаление нямаше време да ви подготвим.
Е, поне е готов да го признае, каза си с лека усмивка Миранда. За първи път говореха за трудността на поставената й задача.
— Въпреки това смятам, че е най-добре да намерите друга заместничка — продължи упорито тя, макар инстинктът да й подсказваше, че това е последното, което би искала. От една страна, само при мисълта да продължи да живее по този начин й прилошаваше, но от друга… Тя зачака мълчаливо отговора на графа, без да знае какво всъщност иска да чуе.
Гарет стоеше на палубата с разкрачени крака, за да не се люлее, и възприемаше неясно особеностите на обстановката — свежия нощен бриз, примесен с отвратителната миризма на каналите и гниещите отпадъци; пенестите тъмни вълни, които се плискаха в корпуса на лодката; блещукащите светлини на оживеното нощно движение по реката. Нощта беше ясна, без облаци, небето обсипано с ярки звезди, есенната луна блестеше златна. Тази нощ сетивата му бяха особено чувствителни.
Миранда стоеше съвсем близо до него. Тялото й беше почти допряно до неговото и той усещаше всяко вдишване и издишване. Ръцете й стискаха перилата, гривната на майка й блестеше на китката със съвършената красота на перлите и смарагдите. Ръцете й бяха малки и тънки, костите се очертаваха ясно под нежната кожа. Въпреки това тези ръце притежаваха сила, а видимата крехкост на дребната фигура прикриваше гъвкавостта и издръжливостта на мускулите.
— Милорд? — попита колебливо Миранда, когато мълчанието му се проточи безкрайно.
— Няма друг, който да играе ролята като вас — отговори той и това беше чистата истина. — Ако не искате да продължите, ще трябва да се откажа от нещо, което беше станало цел на живота ми. Решението е ваше.
Миранда вдигна поглед към лицето му. Той се взираше замислено във водата и тя не виждаше очите му, но брадичката беше упорито издадена.
— Защо е толкова важно Мод да се омъжи за онзи френски херцог? — поиска да узнае тя.
При този въпрос Гарет се обърна и я погледна и тя видя отново презрителната линия около устата му, сардоничните искри в очите.
— Заради честолюбието ми, Миранда. За всичко е виновно честолюбието ми. Наречете го егоистично, ако искате, но за мен е извънредно важно семейството ми да си възвърне влиянието и властта, които имахме преди преследването на хугенотите във Франция. Връзката с Роаси и чрез него с френския двор ще ми даде онова, от което се нуждая.
— Значи тази връзка ще ви направи могъщ?
— Да. — Той се обърна отново към водата и добави съвсем тихо, сякаш говореше на себе си: — Много, много могъщ.
Онова, което не й каза, което не можеше да каже, беше, че е готов да плати всяка цена, за да постигне целта си и да заеме полагащото му се място. Това беше единствената възможност да остави миналото зад
