Лицето на лорд Беринджър светна зарадвано, той грабна две шишета с портвайн и се затътри след домакина. Бедрата му се люлееха като топъл розов пудинг.
Капланът се върна с компанията в салона, но поклонът му пред Миранда беше доста скован и резервиран. Тя се усмихна учтиво, защото знаеше, че Мод ще й бъде благодарна за охладнелите отношения с божия човек.
Заболя я глава — не знаеше дали това беше от виното или от напрежението. Приседна на пейката под прозореца, малко настрана от групата жени, която се бе събрала около празната камина, докато мъжете се струпаха около масичката с бутилките. Музикантите взеха цигулките си и засвириха жална мелодия.
— Уморена ли си, мила?
Въпросът на Гарет изтръгна Миранда от мрачните размишления.
— Малко, сър.
Лордът сложи ръка на челото й и продължи сериозно:
— Май температурата ти се е покачила. Челото ти е доста топло. Имоджин, мисля, че е по-добре Мод да се оттегли в стаята си. Нали не искаме да се пренапряга и да се разболее пак, преди да пристигне херцогът.
— Не, в никакъв случай, братко — отговори Имоджин и изписа на лицето си сестринска загриженост. — Мод, мила моя, ще заповядам на камериерката да ти направи топла лечебна напитка. Тя ще те успокои и ще заспиш бързо. Или предпочиташ чаша горещо мляко с вино и подправки?
— Много сте любезна, мадам — отговори едва чуто Миранда и бързо се надигна от мястото си, облекчена от възможността да се махне от салона. — Желая ви приятна вечер, милорд Харткорт — сбогува се церемониално тя и направи реверанс към останалите.
Когато излезе в коридора, Миранда въздъхна дълбоко и се втурна към зелената си спалня, където я чакаше Чип, притиснал до гърдите си оранжевата й рокля и с угрижено изражение на лицето.
Когато вратата се отвори, той извика зарадвано и се хвърли с едни скок в прегръдката й. Миранда го притисна с обич до гърдите си.
— О, Чип, каква ужасна вечер! Тази роля изобщо не ми подхожда. Непоносимо ми е да излизам в общество, разбираш ли? Нямах представа, че ще бъде толкова ужасно. — Без да го изпуска от ръцете си, тя пристъпи към прозореца и се загледа навън. Градината беше потънала в мрак. Само настланата с чакъл пътека, която се виеше към крайбрежната стена, беше осветена от факли, поставени на високи стълбове. Миранда се наведе навън, за да чуе шумовете от движението по реката и гласовете, носени от лекия бриз. Видя няколко тежко натоварени лодки е фенери, които плаваха към града, и чу ритмичния плясък на греблата.
— Как беше?
Миранда се върна бавно в стаята.
— Помислих си, че вече спите.
— Аз не спя много — отговори Мод и безшумно затвори вратата. — Харесва ли ви тази стая? Според мен е много мрачна.
— И аз мисля така — съгласи се Миранда. Чип скочи на главата й и погледна Мод с внимателните си, интелигентни очи.
— Е, как беше вечерта? — Макар че отново беше увита в безброй шалове, Мод потрепери от студ и приседна на едно грамадно кресло. — Не бива да стоите пред отворения прозорец, студеният нощен въздух е много вреден за здравето.
— Аз съм свикнала да спя под открито небе и не се плаша даже от бурите — отговори спокойно Миранда, но се сети, че другото момиче е с крехко здраве, и побърза да затвори капаците. — Мога да отговоря на въпроса ви само по един начин: вечерта беше ужасна.
— Нали ви казах. — Гласът на Мод прозвуча необичайно весело.
— Вярно, бях забравила. — Миранда усети, че говори със сухия глас на лорд Харткорт, и неволно се ухили. — Имахте пълно право по отношение на каплана, а лейди Мери е толкова… изпълнена с достойнство и добродетелна. — Тя поклати замислено глава и седна на перваза на прозореца. През тесния отвор между капаците проникваше хладен, влажен бриз и тя дишаше с пълни гърди. Миризмите и шумовете откъм реката й напомняха, че съществува и друг свят, освен тази тъмна, потискаща стая.
— Не мога да разбера защо лордът иска да се ожени за такава жена.
Мод поклати глава.
— Трябва да се ожени. Трябва да има наследник, защото първата му жена го остави без деца.
— Какво стана с нея?
— Злополука, завършила със смъртта й. Никой не говори за това. Аз не я познавам, защото живеех с лорд и лейди Дюфорт в провинцията. Преместихме се тук след внезапната й смърт.
— О! — Миранда смръщи чело. — Но защо е избрал за втора съпруга именно лейди Мери? Признавам, тя не изглежда зле, има елегантна фигура, но в нея има нещо… нещо строго и отблъскващо. Сигурно има стотици жени, които са готови да дадат дясната си ръка за мъж като лорд Харткорт. Той е очарователен, забавен и… и много красив — добави смутено тя и се изчерви.
— Наистина ли мислите така? — погледна я скептично Мод. — Не намирате ли, че е студен и недостъпен?
— Не, ни най-малко.
— Не сте ли на мнение, че очите му са сардонични и плашат околните?
Миранда беше готова да отрече, но след кратък размисъл отговори колебливо:
— Понякога погледът му наистина е такъв. Но през повечето време очите му се смеят. Според мен се забавлява, но не го показва.
— Много интересно — отбеляза с усмивка Мод. — Никога не съм помисляла, че братовчед ми притежава чувство за хумор. Може би затова приемах, че лейди Мери е идеалната съпруга за него. Сигурна съм, че има много приятели, но те никога не идват тук. — Тя се прозя и стана от креслото. — Мисля, че е време да се оттегля. Иначе Берта ще тръгне да ме търси.
Тя се запъти лениво към вратата, като влачеше шаловете си по пода, но изведнъж спря, защото за първи път в живота си беше изпитала нещо като чувство за отговорност.
— Сигурна съм, че лейди Имоджин не ви е определила камериерка. Имате ли някакво желание? Има ли нещо, което бихте искали да ви донесат? Берта може да ви направи горещо мляко, да стопли тухла за леглото или каквото искате.
— Не, благодаря, нямам нужда от нищо — отговори Миранда, трогната от предложението.
— Ще можете ли да се съблечете без чужда помощ?
Този въпрос я накара да направи гримаса.
— Мисля, че да.
— Вече знам, че сте свикнала да спите навън под дъжда и да си палите огън, и вярвам, че ще успеете да се съблечете сама — отбеляза с мека усмивка Мод. — Е, добре, тогава ви желая лека нощ. — Тя излезе от стаята и се отдалечи, без да затвори вратата. Миранда затвори вратата и се облегна с гръб на дебелото дърво, загледана с мрачен поглед пред себе си. В живота на Мод имаше нещо толкова празно, толкова безсмислено и непродуктивно. Тази вечер и тя се бе почувствала въвлечена в това празно съществуване. Външният свят, който й беше добре познат, където ароматът на прясноопечен хляб се смесваше с миризмите от канализацията, светът, в който ликуващите викове се съревноваваха със стонове и писъци, свят на удари и милувки, на омраза и любов, пълен с приятели и врагове, изведнъж бе изчезнал и я бе захвърлил на един каменист, безутешен бряг.
Тя се зае да развързва корсажа си, свали бързо всички части на облеклото и захвърли далече ужасния кринолин. Не й беше приятно да се отнесе така небрежно към толкова скъпи дрехи, но въпреки това го направи с упоритост, насочена главно срещу собствената й съвест, оформена от многото години на оскъдица и пестене. Когато остана само по риза и чорапи, Миранда пристъпи отново към прозореца и блъсна капаците, за да се наслади на свежия нощен въздух и лекия полъх свобода.
Как щеше да живее в този затвор? Колко време щеше да издържи, без да рухне? Колко време щеше да мине, докато лордът реши, че си е заслужила възнаграждението? Тази къща я задушаваше.
Миранда не знаеше колко време е стояла до прозореца, потънала дълбоко в тъжните си мисли. Стреснаха я тихи стъпки по чакъла на пътеката. Лорд Харткорт излезе от мрака и застана под светлината на
