чинията си, преди да е покапал по масата. Отново се огледа скритом, но никой не я погледна предупредително, нито хвърли ужасен поглед към чинията й, макар че никой не ядеше като нея.
Съседът й взе лъжицата и се нахвърли жадно върху супата. Миранда последва примера му.
Гарет я наблюдаваше неотстъпно. Малката й грешка го бе накарала да застане нащрек. Какви ли други грешки щеше да допусне?
— Как добре изглежда братовчедка ви, милорд — проговори Мери и се усмихна изкуствено. — Но признавам, че останах шокирана, като я чух да ви говори с този интимен тон. Вероятно прекарвам твърде много време в двора и в компанията на кралицата и съм придобила старомодни възгледи.
— Съмнявам се. — Гарет посегна към чашата с вино. — Но може би забравяте, че познавам Мод, откакто стана на две години.
— Но като си представя, че ви нарече Гарет пред толкова много хора! — На бузите й избиха червени петна и тя извади ветрилото си. — Според мен това е неприлично дори в най-тесен семеен кръг, камо ли на обществено място… — Тя поклати глава и лицето й помрачня. — Прощавайте, че казвам открито какво мисля, сър, но може би ще ми простите, като ви призная, че чакам с копнеж момента, когато тези признания ще станат всекидневие за нас. — Тя се усмихна нежно и поглади ръката му.
Гарет отговори на усмивката й, но очите му останаха хладни и сдържани.
— Даже аз не бих си позволила свободата да ви наричам на малко име, сър — продължи упорито лейди Мери.
— Сигурен съм, че няма да го направите, мадам — отговори хладно Гарет. — И при най-добро желание не мога да си представя, че бихте разрешили на чувствата си да излязат на повърхността.
— Разбира се, че не. — Тя помилва отново ръката му. — Можете да бъдете абсолютно сигурен, скъпи лорд Харткорт, че никога няма да се засрамите от съпругата си.
Погледът на леко издадените очи беше устремен към лицето му с неприятна настойчивост. Годеницата му знаеше много добре чие място щеше да заеме, но по-скоро би се хвърлила в огъня, отколкото да заговори открито за онзи ужасен скандал.
— Не се съмнявам, мадам — отвърна Гарет с безизразно-учтива усмивка. После бързо отвърна глава, за да не вижда повече досадно пронизващия поглед на лейди Мери, и се запита какво ли прави Миранда. Тя изглеждаше нервна и уплашена и той усещаше това. Очите й непрекъснато шареха по масата и наблюдаваха внимателно какво правят сътрапезниците й. Лицето й беше по-бледо от обикновено, устата напрегната и макар че не гледаше към него, той беше уверен, че очите й са станали тъмносини от напрежение.
Мери го погледна скритом отстрани. Той се усмихваше на нещо свое и макар че по начало беше лоша наблюдателка, тя забеляза как се смекчиха чертите му. Проследи погледа на Гарет по продължение на дългата маса и разбра, че той гледаше към подопечната си. В очите му имаше странен блясък и Мери беше сигурна, че не го е виждала никога преди. Преди заминаването си двамата често бяха разговаряли за Мод и той непрестанно твърдеше, че братовчедка му го дразни и отегчава. Но сега в държанието му към младото момиче имаше видима промяна. Дали причината беше, че малката най-сетне се бе подчинила на волята му?
Мери погледна изпитателно Мод. Момичето също изглеждаше променено. Мери не беше в състояние да каже в какво се изразяваше тази промяна, но тя беше явна. Може би причината беше, че девойката изглеждаше учудващо жизнена. По-рано тя не живееше, а съществуваше, по цели дни лежеше в стаята си, увита в безброй шалове и обгърната от миризми на лекарства. А сега в очите й святкаха дяволити искри, макар че лицето беше бледо; но даже бледността имаше здрав розов оттенък. Лицето на Мод беше загубило изцяло сивотата и безжизнеността на хронично болните.
— Е, мила лейди Мод, продължавате ли да се занимавате с живота на светците? — попита шеговито капланът и се приведе към съседката си.
— Установих, че интересът ми към мъчениците е доста отслабнал, сър. — Миранда наблюдаваше с тревога огромния бут, който слугата тъкмо разрязваше в близост до тях, и се молеше да не предложат първо на нея.
— Велики Боже на небето! — извика с добре изиграно смайвано капланът. — Възможно ли е внезапно да сте престанали да се възхищавате от ритуалите на нашите католически братя?
Миранда не отговори веднага. Свела ресници, тя проследи как слугите отнесоха платото с говеждо към челото на масата и го представиха на лорд Харткорт. Графът използва голямата сребърна вилица, за да си вземе парче месо и да го сложи в чинията си.
— Моля ви се, скъпа лейди Мод — продължи със същия шеговит тон капланът, — няма от какво да се срамувате. Продължителните и дълбоки размишления ще ви върнат в правия път, ще видите. Не е нужно да отидете на изповед, за да получите опрощение.
Мод бе казала, че капланът е досаден и уморяващ, и се оказа права. Без да бърза, Миранда набучи на вилицата парче месо и го сложи в чинията си. После огледа недоверчиво купата с гъбено рагу, която й поднесе лакеят. В нея нямаше лъжица за сервиране. Дали трябваше да използва своята? Но това означаваше да замърси съдържанието на купата и другите сигурно щяха да се възмутят. Гъбите бяха нарязани на съвсем малки късчета и не можеше да ги вземе с вилица. А не можеше ли просто да потопи в рагуто парче хляб, както беше свикнала?
Гъбите миришеха много приятно, но Миранда реши, че са капан за непредпазливите, усмихна се съжалително и се отказа от рагуто. Когато предложиха купата на каплана, той без колебание се възползва от собствената си лъжица, за да се обслужи.
Миранда отпи глътка вино и се опита да разбере за какво й говори капланът, очевидно убеден в умението си да води интересни и забавни разговори.
— Чуйте, сър — проговори най-после тя, за да сложи край на досадното му бъбрене, което се бе разпростряло в проповед за страданията и неудобствата на манастирския живот, — уверявам ви, че напълно съм осъзнала грешките си. — Гласът й прозвуча високо и ясно, без намек за пресипналост. Всички погледи се устремиха към пея, капланът изглеждаше безкрайно учуден и засегнат.
— Какви грешки, скъпа братовчедке? — попита с високо вдигнати вежди Гарет. — Трудно ми е да повярвам, че едно толкова младо и добре пазено момиче има да изповядва много грехове. — Забележката му предизвика развеселени усмивки и Миранда усети как бузите й пламнаха. Той й се надсмиваше и тя разбра, че целта му беше да отклони вниманието на компанията от рязката, нетърпелива забележка, която бе засегнала каплана.
Миранда се покашля, сведе поглед и отговори с добре изиграно смирение:
— Някога имах наклонност към уединен живот, но както се опитах да обясня на господин каплана, намерих сили да се откажа от намерението си. — Тя набучи парче месо на ножа си и вече беше готова да го сложи в устата си, когато се сети за вилицата.
Бузите й се оцветиха в тъмночервено. Остави ножа в чинията, отпи глътка вино, после незабелязано премести месото върху вилицата.
— Склонност към уединение, как ли пък не! — изгърмя неприятният глас на лорд Беринджър. — Няма момиче, което би пожелало да отиде в манастир, след като има изгледи да се омъжи! Помислете си само какъв съпруг ще имате, лейди Мод! Намирам, че гривната, която носите, е дяволски красива.
— Подарък от Роаси — напомни му Имоджин. — Като знак за сериозните му намерения да ухажва нашата братовчедка.
Миранда усети как всички гости устремиха погледи към гривната на ръката й и се опитаха да преценят стойността й. Всички, освен каплана, който все още беше обиден и през остатъка от вечерта не допринесе с нищо за разговора. Мълчанието му позволи на Миранда да се нахрани мълчаливо, със сведен към чинията поглед, докато всички останали бъбреха оживено. Стори й се най-сигурно да отказва всички непознати ястия и здравият й апетит остана незадоволен, макар че вечерята се проточи безкрайно.
— Да се върнем в салона. — Имоджин стана от пейката. — Музикантите ще ни посвирят там. Братко, джентълмените ще ни придружат ли или предпочитат да останат за малко насаме с виното си?
Гарет улови умолителния поглед на Миранда и отговори решително:
— Ще ви правим компания, мадам. Не бих желал да се отделя от годеницата си, нали разбирате? — Той взе една гарафа с коняк и се обърна към господата: — Да вървим, джентълмени, конякът ще ни се услади и в салона.
