промени. Улицата стана много по-широка, от отворените врати и прозорци падаше светлина, примесена с шумни смехове, музика, оживени гласове и песни.
Гарет спря пред кръчмата „При златното магаре“ и се обърна към момчето с фенера:
— Можеш да си вървиш, приятелче. — Даде му още една монета, момчето угаси внимателно лампата, за да запази скъпоценната газ и фитила, и се запъти обратно към реката.
Гарет отвори двете крила на масивната входна врата и влезе в настлания с калдъръм двор на „Златното магаре“, следван по петите от Миранда и Чип. Странноприемницата заграждаше вътрешния двор от три страни; вратите към помещенията в партера бяха широко отворени, за да влиза свежият нощен въздух, а потокът на гостите, които влизаха и излизаха, изглеждаше безкраен. На първия етаж беше построена галерия с железни перила, която минаваше по трите страни на сградата. Многобройни мъже и жени се бяха облегнали на парапета и подвикваха весело на хората в двора, от отворените врати се носеше музика и смях.
Коне, каруци и карети бяха задръстили осеяния с боклуци двор, от комините се издигаше дим, въздухът беше много по-топъл и задушен, отколкото край реката. Миришеше на тютюн, престояла бира, конски изпражнения, гниещи отпадъци и човешки екскременти.
Миранда вървеше плътно зад графа, който си пробиваше път през шумящото, възбудено от алкохола множество. Не изглеждаше шокирана от вада на проститутките с голи гърди, които предлагаха услугите си, нито на мъжете, които излизаха от тъмните ъгълчета на двора с отворени панталони и откопчани жакети, с изражение на задоволена похот. Откак се помнеше, беше посещавала места като „Златното магаре“.
Гарет се насочи право към външната стълба и се изкачи в галерията на първия етаж. Явно знаеше пътя. Миранда подтичваше, за да не изостане, и любопитно надничаше в помещенията, покрай които минаваха. От двете страни на галерията имаше предимно кръчми, но третата страна беше по-различна. Жени се навеждаха над перилата или се показваха на ниските прозорци с изглед към галерията. Полуголи, с развързани корсажи, те се оглеждаха равнодушно. Тесните стаички зад тях бяха оскъдно мебелирани.
Гарет влезе в една от кръчмите и извика на помощника:
— Донеси ни малвазия, момче! — После издърпа една пейка изпод дългата маса и я възседна като кон. Миранда, която се чувстваше в позната среда, се отпусна до него с доволно изражение, а Чип, който също познаваше безброй кръчми, заподскача по масата с шапка в ръка, за да събира пенита.
Миранда си припомни, че е гладна, и любопитно подуши въздуха. В края на масата бяха насядали група мъже и жени и ядяха от общо гърне.
— Мирише ми на дивеч. Умирам от глад.
— Нали само преди час вечеряхте?
— Честно казано, не хапнах почти нищо — призна си тя и направи гримаса. — Не искам да обидя кухнята ви, милорд, но…
Гарет кимна с разбиране.
— Много скоро ще свикнете с нашия начин на живот, Миранда. — Той махна на момчето зад тезгяха. — Донеси една купа ядене и малко хляб!
Нямаше прибори, само една дървена дъска. Миранда вадеше парченцата месо от купата с пръсти и топеше хляба си в соса. Все пак внимаваше да се храни чисто и да не се окапе. Простата храна й се услади много повече от всичко, което беше опитала, откакто се настани в дома на графа. Нямаше съмнение, че яденето й хареса толкова много главно заради привичната обстановка.
Когато стомахът й най-после се напълни и виното отпусна напрегнатите й нерви, тя зададе въпроса, който я мъчеше още от началото на вечерта:
— Изпитвате ли силни чувства към лейди Мери, милорд? Към вашата годеница?
Лицето на Гарет се промени изведнъж и Миранда веднага съжали за въпроса си. Въпреки това зачака напрегнато отговора.
— Лейди Мери ще бъде моя съпруга — отговори най-после той. — Тя ще бъде образцова във всяко отношение и ако даде Бог, ще ме дари с наследници.
— А първата ви съпруга…
— Какво знаете за нея? — прекъсна я той с тих леден глас.
— Нищо — отговори честно Миранда и отпи глътка вино. — Мод ми каза, че е станала злополука… Извинете, не исках да бъда любопитна. — Изразът на лицето му беше повече от страшен.
Злополука. Цял свят знаеше, че е била злополука. Неясната фигура зад Шарлът, която беше видял в мига преди жена му да изхвърчи през прозореца, може би беше само продукт на превъзбуденото му въображение. Той стоеше на улицата, три етажа под прозореца. Беше твърде възможно да се е излъгал. Онова, което знаеше със сигурност, беше, че Шарлът е била горе с любовника си — онзи нещастен, полудял по нея младеж, чиито мъчения Гарет наблюдаваше с искрено съчувствие, докато Шарлът го тормозеше с хладно равнодушие, следвано от внезапни изблици на дива страст, докато накрая го изхвърли безогледно, за да си потърси нов любовник, който да я задоволява по-добре,
В онзи злокобен следобед Джон дьо Вер беше с Шарлът. Гарет чу отчаяните му молби, видя бялото лице и святкащите очи, когато заслепеният от мъка младеж мина покрай съпруга на любовницата си, без изобщо да го забележи. Той го блъсна, отвори вратата и изкачи стълбите на един дъх. Вратата се затвори с трясък. Гарет излезе навън, напусна собствения си дом. Шарлът го мамеше безогледно и той не смееше да остане под един покрив с жената, която се забавляваше с чужд мъж в брачното си легло. Излезе навън и застана под прозореца. Не знаеше колко време е стоял, когато видя как Шарлът изхвърча навън. В мига преди смъртоносното й падане зърна сянката зад гърба й. Сянка, която остана скрита зад рамката на прозореца и изчака, докато тялото на жена му рухна тежко на камъните и под главата й се образува кървава локва. След това сянката изчезна, а той, многократно маменият съпруг, потърси пулса на жена си, затвори мъртвите очи и сърцето му възликува от радост. Това беше престъпление от страст и той не можеше да го осъди. А ако онази сянка не беше Дьо Вер… тогава смъртта на Шарлът пак беше престъпление от страст, макар и от съвсем друг вид.
— Милорд… Милорд?
Страшното минало се оттегли бавно от съзнанието му и той видя лицето на Миранда, усети ръката й върху своята. Очите й бяха пълни със страх.
— Какво ви е, милорд?
— Нищо. Хайде да си вървим. Вече е почти утро. — Той стана от пейката, хвърли шепа монети на масата и се обърна към вратата.
Миранда го последва бавно. Точно така изглеждаше в онази ужасна нощ, когато имаше кошмар, повтаряше си тя. Щракна с пръсти, за да повика Чип, и последва графа по тесните улички към реката. Тук имаше спомени, които една умна жена не биваше да засяга. Но Миранда съвсем не беше сигурна, че е достатъчно умна за това.
Ярка назъбена светкавица проряза черното небе и за секунди потопи в ослепително бяла светлина тъмната маса на градските стени на Париж, които стърчаха над високия бряг на Сена. Последвалият я оглушителен гръм разтресе неподвижния, натежал от жега въздух и небето отвори шлюзовете си, за да излее върху зажаднялата земя пороен дъжд. Едрите капки набраздиха гладката стоманеносива повърхност на реката.
Стражите се увиха в наметките си и нахлупиха качулките, за да продължат разходката си под градските стени. Анри Наварски излезе от палатката си и вдигна лице към леещия се дъжд, за да поеме с уста капките. Косата и брадата му се намокриха само за секунди, ленената риза залепна за жилестите гърди.
Съветниците му останаха под платното на палатката и проследиха оттам как кралят им се намокри до кости, оцапа се целият с кал и земята под ботушите му се превърна в кашава маса. Никой не можеше да разбере на какво се дължи това странно поведение. Анри беше опитен войник, закален в безброй битки, и малко вода нямаше да му навреди, но да стои просто ей така под падащия дъжд и да се намокри до кости — това не подхождаше на пресметливия и трезв военачалник, когото познаваха.
Накрая личният лекар на краля не издържа.
— Сир… сир, това е лудост! Ще си навлечете някоя лоша треска! — Старецът се осмели да излезе под проливния дъжд, увит в дебелата си наметка, и зашляпа през калта. Когато застана до краля си, от брадата му се стичаше вода. — Върнете се под платното, сир, моля ви.
