гърба си и да погребе образа на Шарлът — сковаващата, убиваща мъка на позора и унижението; мъчителното чувство за вина, причинено от знанието, което не можеше да разкрие никому.
Миранда се намръщи и прехапа долната си устна.
— Ако Мод не желае да се омъжи, как ще я принудите да се пожертва за вашите цели?
— Уверен съм, че Мод ще се вразуми — отговори Гарет. — Но докато се стигне дотам, ухажорът й трябва да бъде посрещнат от добра и покорна годеница.
Миранда преглътна мъчително. Тя можеше да изиграе ролята на послушна годеница, но дали щеше да издържи докрай? Даже за петдесет златни нобли? Пари, с които можеше да помогне на Роби, да осигури зимни квартири на трупата, да освободи приятелите си от обичайните за зимата лишения и страдания. Пари, които — ако ги харчеше разумно, — щяха да й дадат сигурност през следващите години. Имаше ли право да откаже и да лиши приятелите си от онова, което заслужаваха? Хората, които я бяха прибрали от улицата и бяха споделили с нея малкото, с което разполагаха. Хората, които се грижеха за нея — единственото семейство, което беше имала и щеше да има.
Гарет усети погледа й, обърна се отново към нея и разбра какво му казваха очите й.
— Имам нужда от вашата помощ, Миранда. Трябва да го направите за мен.
Опасенията и съмненията избледняха. Лицето й се разведри и тя кимна бавно.
— Е, добре, милорд. Ще направя всичко, на което съм способна.
Нямаше основателна причина да откаже на тази молба и твърде много причини, за да му услужи. Той се отнесе мило с нея, помогна й, когато беше в беда. Освен това тя го харесваше, а това беше по-важно от всичко друго. Обичаше да бъде с него, приятно й беше, когато я гледаше, харесваше топлотата на усмивката му, непринудения начин, по който общуваха, дружелюбния тон, с който й говореше.
Гарет се усмихна и маската, която толкова я плашеше, падна от лицето му. Развеселено святкащите очи, блестящите бели зъби, топлата усмивка — това беше истинският Гарет.
— Ще ви бъда вечно задължен, светулчице. — Той обхвана брадичката й с пръсти, сведе глава и я целуна по устата.
Целувката беше съвсем невинна, желаеше да изрази огромната му благодарност, подпечатването на договора помежду им. Гарет съвсем не беше подготвен за вълната от гореща възбуда, която го връхлетя изведнъж при допира до устните й. Нежният аромат на кожата и косата й го удари в носа и ръцете му се раздвижиха от само себе си, притиснаха бузите й, помилваха коприненомеката кожа, заровиха се в гъстата коса. Миранда премести тежестта си върху люлеещата се палуба, за да не загуби равновесие, крехкото й тяло се притисна към неговото, съвсем лек, моментен натиск, който накара слабините му да запулсират и кръвта да зашуми в ушите му.
Гарет се отдръпна рязко и отвърна глава към водата. Ръцете му се сключиха около дървените перила и той разтърси глава в напразен опит да прогони от съзнанието си дивия хаос от объркващи, съблазнителни картини.
Миранда попипа смаяно устата си. Кожата й потръпваше, макар че целувката беше нежна и без всякакъв натиск. Ала сърцето й биеше като лудо и изведнъж й стана горещо, толкова горещо, като че беше с температура, по гърба и улейчето между гърдите потекоха вадички пот. Зърната на гърдите й набъбнаха, опънаха корсажа и тя усети в корема и слабините си странна трепереща слабост.
Лодката се удари леко в стъпалата към Блекфрайърс. Тесни улички водеха нагоре към Людгейт Хил, отдясно се издигаше куполът на църквата „Свети Павел“, около него се виждаха безброй черни покриви.
— Лодкарят ще ви върне вкъщи — проговори с подрезгавял глас Гарет, който отчаяно се стараеше да прогони смущението си. — Вече нямам нужда от вас, Саймън. Смятам, че ще намеря лодка, с която да се прибера.
— Както желаете, милорд. — Лодкарят се хвана здраво за колчето, забито в края на стъпалата, и изтегли лодката към брега. — Чух, че новата църква е почти готова — добави той. — Казват, че била внушителна.
— Сигурно — кимна замислено Гарет и слезе на сушата. — Имам намерение да отида дотам и да видя докъде е стигнал строежът. — Той хвърли бърз поглед към лодката. Миранда стоеше до релинга, челото й беше намръщено, ръката й несъзнателно милваше устните.
— Лека нощ, Миранда — проговори учтиво лордът, обърна й гръб и закрачи с бързи стъпки към „Карпентърс Стрийт“, която щеше да го отведе в Уайтфрайърс, където бяха най-известните кръчми и бордеи на града. Ръката му стисна дръжката на меча. През нощта не беше безопасно да се движи сам по улиците на Лондон.
Миранда не се поколеба нито миг. Не можеше да се върне, сякаш не се беше случило нищо особено… Първо трябваше да разбере какво беше станало. Тя скочи на брега точно в мига, когато лодката потегли по обратния път. Чип се хвърли след нея и нахлупи шапката над очите си.
Въпреки късния час, улиците бяха много оживени. Едър търговец в обточена с кожи наметка вървеше по средата на улицата, докато двама лакеи в разкошни ливреи разчистваха пътя му, а други двама вървяха със заплашителни лица една крачка зад него. Носилка, носена от четирима силни мъже, зави към Темпъл. Една бяла ръка отмахна завеската и Миранда успя да зърне дребно лице с остри черти под обсипано с бисери боне, преди носилката да изчезне в близката уличка.
— Трябва ли ви светлина, милорд? — Дребно момче изскочи от един вход и размаха фенера си. Лицето му грееше в усмивка, макар че лицето беше бледо и мършаво, очите дълбоко хлътнали.
— Запали фенера си — подкани го Гарет и извади от джоба си монета. — Върви напред.
Момчето грабна монетата, запали фитила на газения фенер, вдигна високо ръка и закрачи напред с опънати тесни рамене и изпъчени гърди, много гордо от мисията си.
— Милорд… милорд!
Гарет се обърна рязко и замръзна на мястото си. Миранда и Чип тичаха към него.
— Не се сърдете, но бихме искали да ви придружим в разходката ви. Никога не съм била в Лондон. — Миранда приглади назад разбърканата си коса и го погледна умолително.
— Бих предпочел да се разходя сам — отговори Гарет, без да се разсърди. Ако се престореше, че нищо не се е случило, ако се опиташе да забрави смущаващата целувка, щяха да продължат, както преди. Всъщност какво толкова, една целувка. — Върнете се на брега, Миранда. Лодкарите сигурно се чудят къде изчезнахте.
С усмивка, която трябваше да намали силата на отказа, той й обърна гръб и продължи пътя си. Миранда се поколеба. Не знаеше как да заговорила случилото се на лодката, след като графът очевидно не желаеше да го споменава. Но и не можеше да се върне послушно в онази мрачна стая.
Решена да отиде докрай, тя закрачи след него и макар че той гледаше право напред и уж не я забелязваше, тя остана упорито близо до него и не се забави нито за миг.
След няколко минути не издържа и прекъсна мълчанието.
— Пак ли отивате при проститутките, милорд?
Гарет въздъхна примирено. Вече беше разбрал, че тази издънка на рода д’Албар е също така упорита и настойчива като близначката си.
— Не мисля, че ще ги посетя. Непременно ли трябва да ме придружите?
— Много ви моля — пошепна Миранда. — Ако съм сама, може да се загубя.
— Прощавайте, но аз имам много по-добро мнение за способността ви да се ориентирате на чуждо място — отвърна саркастично Гарет.
Миранда бе обзета от безкрайно облекчение. Тя познаваше този тон и объркването й след случилото се в лодката се изпари. Лорд Харткорт си беше възвърнал старата непринуденост и явно не се безпокоеше за целувката. Значи и тя не биваше да се безпокои.
Може би той целуваше и лейди Мери по същия начин. Кой знае по каква причина, тази мисъл не й донесе утеха, само чувство на отвращение. Не можеше да си представи как… онази надменна, безупречна, строга към себе си и към всички останали жена се целува с годеника си. За Миранда целувката беше феерия от цветове и звуци, яркочервено, примесено с огнен пурпур, дива мелодия, адски огън.
Уличката беше тясна и мрачна. Покривите на къщите се срещаха в средата и между горните етажи оставаше толкова малко място, че някой можеше да седне на перваза на прозореца си и да преметне крак през отсрещния. Когато най-после излязоха от тази уличка и завиха към Уайтфрайърс, положението се
