Миранда остана сама с потискащите си мисли.
Чип, явно усетил оттеглянето на лейди Имоджин, прескочи през прозореца и се втурна към господарката си.
— Ох, Чип! — изплака Миранда и протегна ръце. Маймунката я прегърна и се притисна до гърдите й. — В каква каша се забърках? — Тя зарови носле в меката му козина. — Господи, как гадно миришеш!
Чип се ухили и костеливите му ръце помилваха бузите й.
12
— О, небеса! Това ли е къщата? — Мама Гертруд се уви по-плътно в шала си и нахлупи дълбоко кадифената шапка със златни пера, които изглеждаха окъсани и жалки под сипещия се дъжд.
— Това е истински дворец! Какво безумие! — промърмори Бертран и почтително отстъпи няколко крачки назад, за да добие по-обща представа за имението на лорд Харткорт. Трупата стоеше от другата страна на улицата. — Никак не ми прилича на бордей.
— Чух, че всички бордеи били оттатък в Саутуорк, от другата страна на реката — обясни Гертруд. — Това не е публичен дом, а господарската къща на изискан джентълмен.
— Но какво ще търси Миранда в дома на аристократ?
— От ясно по-ясно. Важният господин я е отвлякъл, за да се забавлява с нея — изръмжа Джебедия, който обичаше мрачните предсказания. — Ще я държи в дома си, докато й се насити, и ще я изхвърли. — Той потърка студените си ръце и сухата, нацепена повърхност издаде странен шум. — Ако малката наистина е вътре, нищо не можем да направим. Можехме да си спестим пътуването до столицата. Напразни усилия… Казах ви го още от самото начало.
— Стига си дрънкал празни приказки, Джебедия — ядоса се не на шега Люк. — Ако джентълменът държи Миранда против волята й, трябва да предприемем нещо, за да я освободим. Трябва да я спасим.
— И как ще го направиш, приятелче? — Джебедия се загърна в изтънялата си наметка. — Само ако посмееш да погледнеш сърдито лорд Харткорт, той ще те хвърли в зандана и ще има да гниеш там, докато някой се сети да те освободи.
— Наистина ли Миранда е в онази къща? — попита плахо Роби, който едва беше успял да настигне трупата. Кракът го болеше непоносимо, както ставаше винаги в дъждовно време.
— Още не знаем точно, момче. — Раул погледна мрачно към малкото дете. — Коларят каза, че това е домът на семейство Харткорт, значи това е мястото, където ще я намерим, разбира се, ако не сме тръгнали по грешни следи.
— Мъжът в обора в Дувър беше абсолютно сигурен, че лорд Харткорт е отвел Миранда със себе си в Лондон — обясни настойчиво Гертруд. — Нали така ни каза, Люк?
Синът й кимна убедено.
— Собственикът на обора описа лорда като много изискан господин, а момичето с него със сигурност е била нашата Миранда. Каза ми още, че малката се правела на много умна и се месела във всичко. Ясно забелязах, че не я харесваше.
— Сигурно има много хора, които с готовност ще се съгласят с него — ухили се Раул.
— Но той не каза, че изисканият господин я е отвел против волята й — намеси се Джебедия и отново потрепери от студ. — Слушайте, крайно време е да се махнем от тази проклета улица. Дъждът проникна чак до костите ми.
— Прав си, трябва да намерим подслон, преди да затворят градските порти — подкрепи го Бертран. — Съществува голяма вероятност Миранда да е тръгнала доброволно с господина.
Гертруд го изгледа възмутено.
— Чуй какво ще ти кажа, глупако! Миранда никога не би тръгнала доброволно с онзи тип, ако не е замислила някаква хитрост. Нашата Миранда не е леко момиче и никога не би продала добродетелта си. Ако онзи я е отвлякъл, трябва на всяка цена да я измъкнем.
— Точно така, тя е една от нас — подкрепи я Люк с нетипична разгорещеност. — Не можем да я изоставим на съдбата й!
— За това и дума не може да става, момко. — Раул сложи мускулестата си ръка на рамото на Люк и мършавият момък едва не се строполи под тежестта. — Смятам, че днес свършихме добра работа. Намерихме къщата и утре ще дойдем пак, за да съберем сведения. Сега е време да си намерим подслон. Умирам от глад.
Макар и неохотно, Люк се подчини на мнението на мнозинството, малката група се раздвижи и потегли към градската порта, като Раул теглеше ръчната количка с вещите им. Скоро щяха да бият вечерните камбани, които оповестяваха затварянето на градските порти, и ако не искаха да прекарат нощта извън стените, трябваше да побързат.
Роби закуцука мъчително след групата, без да откъсва очи от великолепния господарски дом. Наистина ли Миранда беше там вътре? Тя му липсваше толкова много, че копнежът беше по-силен дори от болката в куцото краче. Припомни си как Миранда масажираше крака му и въздъхна уморено. Когато беше твърде изтощен, за да ходи, тя го слагаше в каручката. Когато нямаха достатъчно за ядене, тя му даваше своята част. Не, че останалите се държаха лошо с него, но те бяха небрежни, не грижовни и мили като Миранда. Понякога, когато изоставаше твърде много, той изпитваше болезнен страх, че ще ги загуби. Не беше убеден, че щяха да положат усилия да го намерят, както правеха сега с изчезналата Миранда. Тя беше много по- важна за тях от едно сакато момче, което струваше повече, отколкото изкарваше.
Когато изведнъж чу гласове в големия двор и шум от бързи стъпки, Роби спря и втренчи очаквателен поглед в голямата порта.
Скоро железните крила се разтвориха и навън излязоха четирима едри мъже, които носеха на раменете си носилка. Въпреки товара си, те се изравниха бързо с Роби и го задминаха. Една женска ръка отметна завеската и изведнъж сърцето на Роби заби по-силно. Той протегна шия, за да види жената в носилката и потръпна от необичайната гледка. Дълго лице с остри черти се подаде навън, сивозелени очи се плъзнаха равнодушно по фигурата на момчето, но явно не го видяха. Много скоро жената се облегна отново на възглавницата и завеската падна.
Роби ускори крачка, за да не загуби трупата. Жената изглеждаше студена и нелюбезна, освен това беше дошла от къщата, където беше затворена Миранда. Дали я беше видяла?
Лейди Мери изобщо не бе забелязала момчето, което куцукаше по улицата, и не обърна внимание на трупата пътуващи артисти, най-едрият от които теглеше количка. Носилката й мина без проблеми през градската порта, защото лакеите носеха кралските ливреи, а лейди Мери беше една от кралските придворни дами. Мястото й беше скромно, но тя имаше подслон и храна, освен това по една нова рокля всяка година — нелоши предимства, като се имаше предвид, че ужасният й чичо беше сложил ръка на богатството й. Той твърдеше, че я е поставил под попечителство, докато се омъжи отново, но лейди Мери не си правеше илюзия, че ще получи добра зестра при предстоящата си женитба.
Ръцете в копринени ръкавици неволно се свиха в юмруци. След като Гарет най-после се върна от дългото си пътуване, никой и нищо не може да й попречи да стане графиня Харткорт. Сватбата беше определена за месец май. Тя щеше да стане жена с висока позиция и влияние в обществото, една от най- богатите жени в Англия. Перспективата можеше да бъде още по-блестяща. Ако подопечната на Гарет сключеше брак с един от най-доверените съветници на френския крал, Гарет със сигурност щеше да спечели още власт и влияние и съпругата му, най-близкият му човек, щеше да я сподели с него.
Имаше толкова обиди, за които трябваше да отмъсти, толкова унижения, толкова пренебрежителни забележки и шепот зад гърба й. Изпълнена със злобна радост, тя си представи как клюкарките щяха да замлъкнат и да й се умилкват, как злобните, презрителни усмивки щяха да се превърнат в ласкателно хилене на покорни просители. Всички щяха да я ухажват, да се борят за благоволението й и тя щеше да избира на кого да направи услуга и на кого не.
Перспективата беше повече от приятна. Въпреки това, незнайно по каква причина, този следобед лейди Мери не изгонваше обичайната тръпнеща радост. Не можеше да каже какво точно я безпокои, но нещо помрачаваше бурната й радост от завръщането на Гарет и успеха на мисията му.
Всеки път, когато се опитваше да открие причината за неловкостта си, тя се сещаше автоматично за Мод. Не, това беше смешно. Тя познаваше Мод вече две години, знаеше, че Гарет не я харесва и не
