бледозелен воал, който се спускаше на богати вълни по гърба.
— Нищо не се вижда — отговори след кратък оглед Мод. — Не бива да изглеждате така тъжна — помоли тихо тя. — Казвам ви, усетих тъгата ви. Имам чувството, че самата аз се натъжих.
Миранда я погледна безпомощно и побърза да смени темата, която я объркваше.
— Сигурна ли сте, че не желаете да отидете на кралския прием? Сигурно ще ви бъде много неприятно да лежите тук сама, докато другите слушат музика, танцуват и се наслаждават на изискани ястия.
— Нали си имам молитвеник и броеница — отговори решително Мод. — С Берта сме решили да четем молитви. Освен това… — В очите й блесна искра. — Мога ли да ви имам доверие… да, разбира се, че мога. Когато всички излязат, ще дойде отец Дамян, за да чуе изповедта ми и да прочете месата.
— Какви… какви… — Миранда потърси подходящите думи, но не й хрумна нищо. Въпреки невероятните прилики помежду им, въпреки странните мигове на вътрешно съгласие, през които мислеха и чувстваха едно и също, тя не можеше да проумее как Мод можеше да изпитва радост и удовлетворение от перспективата да изповяда греховете си и да се разкае.
— Докато последваш Божия вик, ще живееш в мрак и духовна слепота — обяви Берта с тон, в който имаше недвусмислено задоволство. Старата жена вдигна поглед от бродерията си и в очите й блесна вътрешно убеждение, което граничеше с фанатизъм.
— Но нашата света майка те чака. Ти трябва да отвориш сърцето си, дете, да се пожертваш пред олтара й и да помолиш мадоната за милост.
Миранда се съмняваше, че притежава достатъчно покорство, за да помоли някого за милост, но реши, че е по-мъдро да си държи езика зад зъбите.
— Ще пазите ли Чип, докато ме няма? Дали отец Дамян ще има нещо против присъствието му?
— Не, разбира се, че не, той обича всички Божии творения — отговори Мод и помилва нежно маймунката, която се беше разположила до главата й със старата оранжева рокля на Миранда и изглеждаше много тъжна. Бедният Чип усещаше, че пак ще го оставят сам.
Часовникът удари три и Миранда се скова. Нервността й се усили.
— Май е време да слизам.
— Само не забравяйте чие скъпоценно име трябва да защитавате — напомни й Мод. — Не правете нищо, което аз не бих направила. — Тя погледна слисано двойничката си, защото осъзна, че за първи път в живота си се беше пошегувала с някого.
Миранда се наведе и целуна Чип, който помилва бузата й и тъжно избърбори нещо неразбрано.
— Не се измъчвай, миличък — опита се да го успокои Миранда. — Мод ще се грижи добре за теб.
— Да, разбира се. Чип, виж какво съм ти приготвила. — Мод извади под възглавницата си малко вързопче. — Захаросани сливи и бадемови бонбони.
Чип забрави за момент мъката си, протегна ръка и избра най-големия бонбон от дланта на Мод. Миранда се усмихна и побърза да изчезне.
Мод втренчи поглед в затворената врата. Изведнъж стаята стана потискащо празна и тиха. Скоро щеше да дойде отец Дамян и макар че само преди минути се радваше на посещението му, изведнъж почувства досада. Небето зад прозореца беше сиво и мрачно и тя се почувства още по-нещастна. След малко обаче тръсна глава и се опита да се овладее, внушавайки се, че това са само последствията от кръвопускането.
Миранда застана на горната площадка на стълбището, което водеше към голямата зала, и усмивката й угасна. Камериерките, които й облякоха великолепната рокля, казаха, че трябва да се яви в три часа. Сърцето й биеше до пръсване. Тя изтри овлажнелите си длани в полата, отвори ветрилото си и започна да си вее, за да охлади пламналите си бузи. После стисна здраво зъби, прогони уплахата и бавно заслиза по стълбите, сложила ръка на излъскания дървен парапет, гладък и хладен под дланта й.
В подножието на стълбата стояха трима души, които като по команда обърнаха глави и втренчиха погледи в Миранда.
В първия момент Гарет беше толкова слисан, че забрави кой идваше насреща му. Това със сигурност беше Мод. Не можеше да бъде друго момиче. Имоджин изсвири тихо през зъби и се взря невярващо във величествената фигура на „скитницата“. Лорд Дюфорт видя само успеха на тоалета, избран от него.
— Вие изглеждате великолепно, мила — проговори сърдечно той и въодушевено плесна с ръце. — Не е ли възхитителна, Харткорт? Намерихме съвършения тоалет!
— Наистина е съвършен — съгласи се с глух глас Гарет. Това беше Миранда, не Мод. Цветът на лицето беше свеж и не подхождаше на вечно болната Мод, движенията бяха гъвкави и силни. Сутринта се беше насладил на възбуждащия контраст между дама и скитница, обединени в една и съща личност. А сега скитницата беше изчезнала и остана само дамата, съвършена имитация на придворна красавица. По някаква незнайна причина той установи, че именно абсолютното съвършенство на измамата не му хареса.
Миранда спря на три стъпала от края на стълбата. Лорд Харткорт носеше къса сребърна наметка, подплатена с пауновосиня коприна. Жакетът също беше сребърен, обшит с тюркоази, късият панталон от тъмносиня дамаска обгръщаше силните бедра и подчертаваше яките прасци, обути в сребристи чорапи. Тесният му кръст беше пристегнат с широк кожен колан, обсипан с бисери, ръката му почиваше върху скъпоценната дръжка на меча.
Бузите на Миранда пламнаха, в гърдите й нахлу възхищение. Плахостта й изчезна, изместена от същите хаотични чувства, които я бяха обзели в гостилницата в Рочестър, докато наблюдаваше как той се облича и сменя ризата си и най-простите движения я възбуждаха.
Тя вдигна глава, за да срещне погледа му, и прочете шока на прозрението в кафявите очи. Навлажни внезапно пресъхналите си устни с върха на езика и притисна колене, за да спре треперенето на краката си.
— Харесвам ли ви, милорд? — Тя знаеше, че въпросът й е много повече от тези прости думи.
— Промяната е наистина учудваща — отговори Гарет, като внимателно подбираше думите си. — Прав ли съм, сестро?
— Да, така е — отговори Имоджин. — Поздравявам те, братко. Когато за първи път видях момичето, не открих в него тази съвършена имитация на Мод.
Гарет протегна подканващо ръка, Миранда сложи десницата си в неговата и слезе по стъпалата. Гривната със змията блещукаше на китката й и Гарет я обърна, за да види лебеда.
— Чувствате ли се малко по-добре с нея?
— Велики Боже, защо да не се чувства добре с гривната? — извика сърдито Имоджин. — Това е рядко бижу.
— Гривната не ми е приятна — отговори решително Миранда. — Харесвам само лебеда. — Тя прокара връхчето на пръста си по опашката му.
— Какво щастие, че поне част от гривната намира одобрението ти — отзова се саркастично Имоджин. — Приемам, че си виждала много такива накити и си експерт в тази област, щом си така критична към качеството.
Миранда се изчерви смутено и Гарет побърза да й помогне:
— Хайде да тръгваме. До Грийнич имаме почти час и не бива да губим време.
Докато всички се настаниха в лодката, Миранда не каза нито дума. Придружаваха ги двама лакеи и две от прислужничките на Имоджин. Дамата зае място на един от двата стола на кърмата, камериерките подредиха полите й, наметнаха я и се оттеглиха към носа.
— Седни при мен, Гарет. — Имоджин посочи с властен жест втория стол.
— Мисля, че моята питомка има още въпроси към мен и трябва да ги изясним на четири очи — отговори спокойно брат й. — Ще седнем на пейката в средата на лодката. Майлс, заеми място до съпругата си.
Майлс не изглеждаше особено щастлив от това подреждане, но побърза да седне, като първо провери с критичен поглед дебелите дъски, преди да постави върху тях краката си, обути в червени кожени обувки.
— Моля те да внимаващ къде стъпваш, мила моя. Мисля, че точно под стола ти има мокро място, а козята кожа много бързо става на петна.
Имоджин погледна надолу и смръщи нос.
— Ей, вие там… млади човече, елате и избършете дъските — заповяда тя на един от слугите, който се втурна към нея с парче платно и се подхлъзна на дъските, преди да се отпусне на колене и да избърше
