проявяваше разбиране към странните й настроения и непрекъснатото й боледуване. Според нея момичето беше незначителна фигура и щеше да си остане такава даже когато станеше херцогиня Роаси. Мод беше важна единствено като средство към целта, за да осигури издигането на семейството си. Но от вчера у Мод беше настъпила някаква промяна. Очите й бяха големи и сини както обикновено, но в дълбините им святкаха живи искри, бяха изпълнени е нов и необичаен блясък, а пълната уста, по-рано бледа и намръщена, сега се усмихваше и червенееше. Да не говорим за веселата непринуденост, която показваше в общуването си с лорд Харткорт.
Гарет влезе в салона още докато чакаха появата на Мод. Всъщност двамата влязоха заедно и Мери чу отново развеселения смях на момичето, видя усмивката на годеника си, радостния блясък в очите му, който изчезна само миг след като се обърна да поздрави годеницата си.
Мери знаеше, че този блясък не беше за нея. Никога не беше видяла Гарет да се зарадва на идването й, а и не го очакваше. Според нея годеникът й беше длъжен да се отнася към нея с безлична любезност и внимание, да спазва стриктно задълженията си. Това се очакваше от него и след сватбата. Двамата не се женеха от любов, това беше връзка по целесъобразност и от чувство за дълг. Тя щеше да изпълни своя дълг към съпруга си, както и той беше длъжен да изпълни своя дълг към нея. Ако Бог пожелаеше, тя щеше да го дари с наследници, защото това беше част от съпружеския й дълг, но да показва чувствата си — това беше вулгарно и не подобаваше на една дама, беше нещо, от което цялото й същество се отвращаваше.
Защо тогава се безпокоеше, че Гарет изпитва такова внезапно и необичайно удоволствие в компанията на питомката си?
Мери отвори юмруците си, защото ноктите се бяха впили болезнено в дланите й. Тя беше свикнала с хладния, сдържан Гарет, мъж, който се усмихва рядко, който никога не забравяше повелите на разума и обмисляше внимателно всяка своя дума. А сега изведнъж беше захвърлил сдържаността си, бъбреше и се смееше, шегуваше се по недопустим начин с онази млада глупачка. На всичкото отгоре момичето реагираше с обидна липса на почитание и уважение към настойника си, най-висшия авторитет в живота му. Вместо да укори питомката си, Гарет окуражаваше волностите й. Мери не можеше да си обясни тази рязка промяна в поведението на годеника си, знаеше само, че странното му държание беше събудило недоверието и неодобрението й.
Носилката зави към външния двор на Уайтхол. Носачите спряха пред едно отдалечено стълбище, където Мери споделяше студена и неудобна стая с още две дами от свитата на кралицата.
Младата жена слезе и забърза нагоре по стъпалата. Часовникът удари три. Трябваше да направи някои промени в роклята си. Тази вечер нейно величество приемаше в Грийнич и лодката, която трябваше да откара придворните дами от Уайтхол, щеше да тръгне след по-малко от час.
— Е, какво ще кажете? — Миранда се завъртя пред малкото огледало от оловно стъкло, опитвайки се да се види отзад.
— Типична придворна дама от главата до петите — отговори от леглото си Мод, бледа и слаба след сутрешното пускане на кръв. В гласа й имаше необичайна хапливост и Миранда я погледна объркано.
— Толкова ли е лошо? — попита тя.
— Не, ако това е, което искате.
— Защо да не го искам? — попита любопитно Миранда. — Живот в лукс, разкошни дрехи, балове, празнични вечери…
Лицето на Мод изрази недвусмислено презрение.
— Това е празен, безсмислен живот, външен блясък — отговори строго тя.
Миранда приседна предпазливо на крайчеца на леглото и подреди грижливо полите си.
— Хайде, разкажете ми повече за кралския двор. Лейди Имоджин ме засипа с указания как да вървя и как да стоя, как се прави придворен реверанс, с кого да говоря и с кого не, кога ми е позволено да си отворя устата и кога не. Така ме изнерви, че накрая престанах да слушам… А пък графът смята, че ще се справя без затруднения и че не са ми необходими указания — добави със смутена усмивка тя. После вдигна ръце в безпомощен жест. — Толкова ме е страх! Нямам представа какво ме очаква.
Мод се надигна на възглавниците и лицето й се оживи.
— Няма от какво да се страхувате. Всички са глупаци и празноглавци. Никога не забравяйте, че придворните не са в състояние да виждат по-далече от носа си. Ще ви приемат за лейди Мод д’Албар, защото така са им казали, защото изглеждате като мен и носите подходящи дрехи и защото влиятелни хора гарантират за вас. Никой няма да си помисли, че имате достатъчно дързост да осъществите такава измама.
— Измама… Искате да кажете, че като им представя една пътуваща акробатка в ролята на високопоставена дама, графът върши измама? — Очите на Миранда засвяткаха и част от страха й изчезна.
— Точно така. — Мод се усмихна злобно. — Детска игра е да измамиш придворните. Като видите колко са глупави, ще се почувствате напълно свободна.
— Какво ще кажете за кралицата? — попита плахо Миранда. — Не ми казвайте, че и тя е глупава.
Мод поклати глава.
— Не, но никога не би помислила, че някой, камо ли пък лорд Харткорт, ще посмее да стори нещо така… така коварно като да й представи една измамница. Даже ако не ви хареса, даже ако направите някаква малка грешка, никой няма да заподозре измамата.
— Ако тя ме отблъсне, графът ще се разочарова от мен — промълви замислено Миранда.
— Най-добре е да си мълчите. Направете хубав реверанс, изобразете на лицето си най-голямото възможно покорство и почакайте, докато ви освободи.
Всичко звучеше толкова просто… прекалено просто.
— Погледнете ме, моля ви, и ми кажете дали реверансът ми е добър. Лейди Имоджин ме накара да се упражнявам цял следобед и ме доведе дотам, че вече не помня кой реверанс за кого е предназначен. Дано се справя поне с реверанса пред кралицата.
Миранда се изправи, отстъпи няколко крачки назад, издаде крачето си напред и се сниши в грациозен реверанс. Смарагдовите поли се драпираха около нея в ароматен облак.
Мод огледа критично позата й.
— Трябва да сведете поглед, да подържите главата си наклонена, после да се изправите съвсем бавно, като едновременно с това вдигнете глава.
Миранда изпълни указанието.
— Достатъчно дълбок ли беше реверансът? Хубаво ли се поклоних? Ако се бях навела само още един сантиметър, щях да си седна на дупето.
Мод се изкиска весело.
— Това ще бъде сензация. В присъствие на кралицата никои няма право да сяда без покана, а ако тя все пак ви разреши да седнете, трябва веднага да скочите, когато тя стане.
— Това изглежда логично.
— Да, но никога не се случва. Чух, че кралицата обича да се шегува с посланиците и придворните, като ги оставя с часове на крака, защото самата тя не обича да седи. Обикновено стои изправена до писалището си или се разхожда напред-назад, докато хората около нея изпопадат от умора. Казват, че много обичала да подлага мъжете на такива изпитания — ухили се злобно Мод.
— Доколкото разбирам, иска да докаже, че във всяко отношение е по-силна и по-сръчна от мъжете.
Миранда неволно си припомни мама Гертруд и изпита болка. Тя беше центърът на трупата. Тя вземаше решенията, поддържаше доброто настроение, управляваше финансите. Раул беше много по-силен от нея, но й се подчиняваше с готовност. Къде ли бяха сега приятелите й? Дали мислеха за нея? Дали се тревожеха?
— Защо изведнъж станахте тъжна? — попита изненадано Мод. Миранда поклати глава.
— Краката ме болят. Нямам представа как ще издържа цяла вечер. — Тя се погледна отново в огледалото. — Вижда ли се колко е къса косата ми?
Тя попипа предната част на богато избродираната, обсипана с бисери шапчица, която беше нахлупена на челото и разкриваше съвсем малка част от сресаната назад коса. От задната страна беше прикрепен
