Средновековната гривна във формата на змия е окачен на нея смарагдов лебед беше принадлежала на майката на Мод. Накитът беше единствен по рода си, рядка скъпоценност. Гарет не знаеше как гривната е попаднала в ръцете на краля. Вероятно Франсоа д’Албар беше решил да я подари на своя сюзерен и сега Анри възнамеряваше да я изпрати като подарък на бъдещата си годеница — в знак на добрата си воля да я ухажва.
След това кралят написа предложението, което сега Гарет носеше до гърдите си, и го подпечата с личния си печат. Гарет си представи как Имоджин ще се развика от радост и отново се ухили. Само Бог знаеше как щеше да реагира Мод…
Гарет мина с провлечени крачки под полуразрушената арка на бавно разпадащата се градска стена. Градът беше добре защитен от крепостта на скалите и от трите каменни кули, построени от Хенри VIII, бащата на Елизабет. Бащите на града отдавна се бяха отказали да поддържат градските стени — и без това не можеха да опазят имуществото си при неприятелска канонада откъм морето.
Гарет зави по „Чапъл Стрийт“ и се запъти към гостилница „Адам и Ева“, където си беше запазил легло за идващата нощ и можеше да бъде почти сигурен, че ще го има. Гостилничарите бяха известни с това, че обещаваха на гостите си спокойствие и почивка, а после им натрапваха нежелани квартиранти, и то в късните часове, когато сънените клиенти не бяха в състояние да се съпротивляват.
Гарет се наведе, за да мине под ниската рамка на вратата към кръчмата, когато чу недвусмислен шум от диво преследване по улицата. Той излезе отново на тясната, посипана с боклуци уличка и успя да види префучалата покрай него крехка фигура в яркооранжева рокля. Множеството, което преследваше бегълката и гневно крещеше „Дръжте крадлата!“, щеше да го смачка, ако не се беше спасил с бърз скок към вратата.
Обикновено перспективата да присъства на линч не го безпокоеше ни най-малко. Побоите и убиването с камъни бяха част от живота на простолюдието, което си беше извоювало правото да си разчиства набързо сметките с престъпниците от своята среда. Никой от благородниците не се застъпваше за жертвите. Беше много вероятно момичето да е откраднало. Животът, който водеше, сигурно я беше научил да гледа без уважение на чуждата собственост.
Гарет вдигна рамене и се върна към желанието си да изпие чаша хубава бира и да изпуши лула с ароматен тютюн в кръчмата, но изведнъж спря. Ами ако момичето не е виновно? Ако паднеше в ръцете на преследвачите си, невинността нямаше да я предпази от бруталното правосъдие на тълпата. Никой нямаше да си направи труда да я попита дали е виновна. Даже ако наистина беше откраднала, той не можеше да се примири с мисълта, че ще я изостави на жестоката съдба и ще остане бездеен, докато възбуденото множество я доубие с удари и ритници.
Решен да помогне, Гарет се върна на улицата и закрачи бързо след бушуващата сган. Ако се съдеше по ядните викове, преследвачите не бяха успели да я настигнат.
2
Миранда тичаше по улицата, страхливо грачещият Чип се бе вкопчил в рамото й и трепереше с цялото си тяло. С отчаян скок младото момиче се хвърли в тясната дупка между две къщи. Процепът беше толкова тесен, че въпреки крехкото си тяло тя трябваше да застане на една страна, заклещена между двете стени, едва поемайки си дъх. Ако се съдеше по вонята на отходен канал, дупката се използваше за изхвърляне на боклуци и човешки отпадъци и при гадната миризма, която се издигаше към носа й, не й беше чак толкова трудно да не диша.
Чип си бъбреше отчаяно и стискаше шията й с мършавите си ръчички, телцето му се тресеше от страх. Тя помилва успокоително главата му и прокле наум страстта му към блестящите предмети. Знаеше, че Чип не е имал намерение да открадне гребена на жената, но никой не й бе дал възможност да обясни какво се бе случило в действителност.
Чип, възхитен от блещукането на сребърния гребен под слънчевите лъчи, скочи на рамото на жената и предизвика у нея дива паника. Маймуната се постара да успокои непознатата с оживено бъбрене и се опита да измъкне сребърния гребен от изкусната й фризура. Намерението му беше да разгледа по-отблизо блещукащото украшение, нищо повече, но как да обясни това на истеричната буржоазка, която изведнъж усети костеливи пръсти да се ровят в косата й, сякаш претърсваха за въшки?
Миранда се хвърли да вземе маймуната и раздразнителното множество веднага си направи заключението, че животното е неин съучастник. Миранда, която имаше зад гърба си дълъг професионален живот и бе събрала горчив опит с бързо променящите се настроения на тълпата, бързо реши, че не е нужно да проявява фалшиво геройство, а е най-добре да бяга. Градската сган веднага хукна подире й като побесняла глутница.
Слава Богу, скривалището й остана незабелязано. Дивата орда профуча на сантиметри от нея. Чип затрепери още по-силно и зашепна нещо в ухото й.
— Спокойно, не говори. — Миранда го притисна до гърдите си и зачака шумът от стъпки да отзвучи в далечината. След малко подаде глава от тесния процеп.
— Съмнявам се, че ще се откажат толкова бързо.
Младото момиче потръпна като от удар и вдигна глава. Към нея крачеше джентълменът с червена копринена наметка, с когото беше разговаряла на кея. Тогава не бе обърнала внимание на външността му, беше забелязала само изисканото облекло, което издаваше благороден произход. Сега го огледа много по- внимателно. Сребърносив, богато избродиран жакет, кадифени панталони до коленете на черни и златни шарки, чорапи със златни конци и копринена наметка — явно джентълменът беше много богат. На пръстите му святкаха скъпи пръстени, токите на обувките му бяха сребърни. Къдравата черна коса беше късо отрязана, лицето гладко избръснато, в противоречие с модата.
Лениви черни очи под тежки ресници я наблюдаваха развеселено. Чувствената, фино изрязана уста беше обтегната в широка усмивка, която разкриваше здрави бели зъби.
Миранда се улови, че отговаря на усмивката му, и се изчерви.
— Ние не сме откраднали нищо, милорд — промълви тихо тя. — Работата е там, че Чип не може да устои, когато види блестящ предмет. Непременно държи да го вземе в ръцете си и все не успявам да му обясня, че това не е редно.
— Аха. — Гарет кимна с разбиране. — Приемам, че нападнатата личност не е проявила разбиране и се е възпротивила на желанието му да я разгледа отблизо.
— Точно така — засмя се Миранда. — Такава глупава жена. Разпищя се, като че я бяха потопили във врящо масло. На всичкото отгоре скъпоценният й гребен беше украсен с фалшиви камъчета.
Гарет изпита неволно съчувствие към непознатата истеричка.
— Мога да си представя, че дамата не е свикнала да се разхожда с маймуни по раменете — отбеляза строго той.
— Възможно е, сър, но Чип е абсолютно чист и много добродушен. Никога не би й сторил зло.
— Може би да, но обектът на вниманието му не е можел да знае това. — В очите му отново светна весела искра.
Миранда се изкиска. В компанията на този весел и доброжелателен джентълмен страхът й изчезна.
— Исках да си взема Чип, но изведнъж всички се нахвърлиха върху мен и реших, че е по-умно да избягам, вместо да се опитам да им обясня. Те решиха, че съм виновна, и хукнаха да ме гонят.
— Без съмнение, бягството ви е събудило това впечатление — съгласи се Гарет. — Но съм длъжен да отбележа, че при така създалите се обстоятелства не сте имали друг избор.
— Прав сте, точно така беше. — Изведнъж усмивката на Миранда угасна. Тя наклони глава и се вслуша страхливо в засилващите се викове от края на уличката. Явно преследвачите й се връщаха.
— Бързо, да се махнем оттук — извика Гарет и улови ръката й. — С тази оранжева рокля се виждате отдалеч.
Миранда се поколеба. Инстинктът я съветваше да побегне, за да има преднина пред бързо приближаващото се множество. Ала когато усети топлите, здрави пръсти, които се сключиха около китката й и я потеглиха напред, тя не се възпротиви. В следващата секунда вече бягаше редом с непознатия джентълмен и се стараеше да не изостава от бързите му, равномерни стъпки, която я водеха към „Адам и Ева“.
