— Защо се занимавате с мен, милорд? — Тя се изправи пред него и по погледна любопитно.
Гарет не отговори. Въпросът беше добър, но той нямаше отговор за него. Работата беше там, че у малката акробатка имаше нещо безкрайно привлекателно, нещо беззащитно и в същото време неукротимо, което го трогваше. Сърцето не му позволяваше да я остави в ръцете на тълпата, макар да знаеше, че тя е свикнала да избягва опасностите по улиците.
— Влезте тук. — Той сложи ръце на гърба й и я бутна през тясната врата в сумрачната гостилница. Кожата й се усещаше топла и приятна под тънкия плат на роклята, а когато погледна надолу към малката й глава, видя колко бяла беше кожата на мястото, където тъмната червенокафява коса се разделяше на път. Без да съзнава какво прави, той помилва с един пръст гладкото теме. Момичето потръпна и вдигна уплашен поглед към него. Той се покашля и заговори рязко:
— Дръжте здраво маймуната. Страх ме е, че тук има цял куп блестящи предмети.
Миранда се запита дали пък беглото докосване не беше само плод на въображението й. После огледа критично мрачното помещение.
— Тук няма почти нищо, което би могло да събуди любопитството му. Толкова е прашно. Даже калаените канчета са мътни и нащърбени.
— Може би сте права, но въпреки това го дръжте здраво.
— Милорд Харткорт. — Гостилничарят излезе през една врата в другия край на тесния коридор и се запъти към госта си, като бършеше ръце в престилката си. Малките му очи блестяха. — Лично отидох в обора и ви наех кон, какъвто поръчахте. Ей, какво е това? Веднага изхвърли мръсното животно навън, малка уличнице! — С треперещ от възмущение пръст той показа Чип, който се беше възстановил от преживения ужас, отново се бе настанил на рамото на Миранда и оглеждаше обстановката с будни, любопитни очи.
— По-кротко, Молтън! Момичето е с мен, а маймуната няма да ви причини вреди. — Гарет огледа кръчмата. — Донесете ми една лула и чаша бира. О, донесете и една бира за момичето.
— Не мога да разбера защо хората изпитват такъв страх от една малка маймунка — промърмори Миранда и пристъпи към малкия прозорец, изкопан дълбоко в бяло боядисаната стена, за да види какво става на улицата. Тя изтърка мръсното стъкло с ръкава си, докато разчисти достатъчно място, за да потърси преследвачите си.
Гарет пое дългата глинена лула от ръцете на гостилничаря, провери дали е добре напълнена, взе и запалената восъчна свещ и я поднесе към главичката на лулата. Ароматен син дим се издигна на кръгчета към опушения таван и лицето на лорда изрази блаженство. Миранда го наблюдаваше със смръщено носле.
— Никога не съм виждала някой да пуши лула. Във Франция пушенето не е популярно.
— Значи французите не знаят от какво се лишават — отговори Гарет, вдигна чашата си и й кимна да вземе своята. Миранда се подчини и отпи голяма глътка.
— Не мисля, че миризмата ми харесва — отбеляза критично тя. — Пушекът затруднява дишането. Явно и Чип не го харесва. — Тя посочи маймунката, която се бе свила в най-отдалечения ъгъл на кръчмата и притискаше мършавата си ръка към носа.
— Ще ми простите, но не виждам защо е нужно да се съобразявам с предпочитанията и отвращенията на една маймуна — отвърна графът и отново дръпна от лулата си.
Миранда прехапа долната си устна.
— Нямах намерение да бъда неучтива, милорд.
Мъжът кимна утвърдително с глава и в кафявите му очи отново блесна весела искра. Миранда се почувства успокоена и отпи още една глътка бира. Една сега усети, че след дългото бягство по улиците на града устата й беше пресъхнала. Отново вдигна чашата към устата си и скритом разгледа спасителя си. В него имаше нещо успокояващо, небрежно, самоуверено, което не само я утешаваше, но и правеше силно впечатление. Този човек й вдъхваше чувство за сигурност и защитеност.
Как го бе нарекъл гостилничарят? А, да, милорд Харткорт.
— Искам да ви благодаря за всичко, което сторихте за мен, милорд Харткорт — осмели се да каже тя. — Все пак ние с вас изобщо не се познаваме.
— Странно е, но постепенно добивам чувството, че ви познавам много добре — отговори той и добави сухо: — Все едно искам ли го или не.
Миранда притисна носле към издрасканото стъкло и се опита да се убеди, че е смешно да се чувства засегната, даже забележката му наистина да бе прозвучала подигравателно. Той беше влязъл в живота й за съвсем кратко време и щеше да изчезне също така бързо.
Уличката пред кръчмата беше тиха и пуста.
— Мисля, че вече мога да изляза навън. Не искам да ви досаждам с присъствието си, милорд.
Гарет я погледна изненадано.
— Ако сте сигурна, че не ви заплашва опасност — отговори той. — Но ви уверявам, че можете да останете тук с мен толкова дълго, колкото искате.
— Благодаря ви, но е по-добра да си вървя. — Тя се обърна към вратата. — Още веднъж ви благодаря за всички услуги, които ми направихте, милорд.
Тя се сбогува с рязък поклон и излезе от кръчмата. Маймуната скочи веднага на рамото й, обърна се към Гарет и направи неприличен жест с ръка, като през цялото време грачеше войнствено.
Неблагодарно зверче, помисли си Гарет и отново дръпна от лулата си. Учудващата прилика между Мод и това момиче. не преставаше да занимава духа му. Казваха, че всеки човек си има някъде двойник, но според него тази идея беше напълно абсурдна. До тази сутрин…
— Кога желаете да вечеряте, милорд? — попита Молтън, който отново бе влязъл в кръчмата.
— След един час. — Гарет изпи бирата и допуши лулата си. — Първо ще отида в обора, за да видя коня, който сте ми наели. Освен това ми трябва легло за тази нощ. Готов съм да платя за привилегията да имам стая и легло само за себе си. Надявам се, че можете да ми ги осигурите.
— О, да, милорд. Имам чудесна стаичка над пералнята, много подходяща за едно лице. — Молтън се поклони така дълбоко, че челото му едва не се удари в коленете. — Но ще се наложи да платите една крона, милорд. Леглото е широко и спокойно мога да настаня в него трима души, без да се блъскат.
Гарет го изгледа с високо вдигнати вежди.
— Но нали само преди минута казахте, че стаята е точно за едно лице?
— За едно лице е най-добрият подслон, милорд — отговори с достойнство Молтън. — Но мястото е достатъчно за трима.
— Аха, разбирам. Най-после проумях как стоят нещата. — Гарет взе от тезгяха ръкавиците си, обшити със скъпоценни камъни. — Тогава ви моля да отнесете багажа ми в стаята над пералнята. Сега излизам и щом се върна, ще вечерям. — Той излезе на двора, без да погледне усърдно кимащия и кланящ се Молтън, който спря да се кланя едва след като графът изчезна от очите му.
Конят, нает за него, се оказа мършав и кокалест, но Гарет беше уверен, че ще измине без особени проблеми седемдесетте мили до Лондон, стига да го щади, пък и той не бързаше особено. Знаеше, че Имоджин е на тръни, а Майлс напразно обикаля цялата къща в търсене на скривалище, за да избяга от непрестанно сипещия се дъжд от обвинения и оплаквания. Като си помислеше какво го чака вкъщи, ушите му забучаваха. Сестра му умееше да изнервя хората, а бедният й съпруг не смееше да й се противопоставя. Тъй че в Лондон не го очакваше нищо приятно.
Не за първи път Гарет се запита защо беше предоставил на сестра си отговорността за домакинството си. След страшната катастрофа с Шарлът, объркан и потиснат от тайното си чувство за вина, той не съзнаваше какво става около него, а Имоджин беше ненадмината майсторка в това да улавя всички възможни благоприятни случаи, особено когато ставаше въпрос за брат й. Преди да е осъзнал какво му се готви, тя и цялото й домакинство — включително невероятно досадната и неприятна Мод — се бяха настанили в къщата му в Странд. Според Имоджин свещената й мисия беше да утешава брат си в тъгата му и да води домакинството му. И сега, след цели пет години, тя беше още там.
Имоджин беше трудна, темпераментна жена и единствената й, всепоглъщаща страст беше благото на брат й. След смъртта на майката тя се бе заела с възпитанието на десетгодишния тогава Гарет, задача, която според нея щеше да продължи до края на живота й. Тя беше дванадесет години по-голяма от него и го засипваше със знаци на сестринска любов, която не бе намерила друг отдушник… Така беше и до днес. Нещастният й съпруг се задоволяваше с трохите. Гарет се съпротивляваше упорито срещу властната
