Той хвана момичетата за ръка и се запъти към водната стълба в Блекфриърс, докато те го обсипваха с въпроси. Какво ще им каже кралят, как изглежда, кога ще им позволи да видят майка си, защо трябва да пътуват с лодка, колко време ще трае пътуването, какъв е палатът на краля, защо гребците припяват, докато работят, как се нарича това място на брега, ами онова…
Хю отговаряше търпеливо. Лодката беше малка и лека, шестимата гребци бяха яки и издръжливи. Буквално летяха по реката, благоприятствани от силното течение и придружавани от непрестанното бъбрене на Пипа. Пен беше потънала в замислено мълчание, което прекъсваше само от време на време с кратък въпрос или изказано на глас размишление, което се въртеше все около майка им. Хю разбра, че много скоро трябваше да й разкрие поне част от истината. Но първо трябваше да освободят Гуинивър. Дано начинанието му се увенчаеше с успех, за да я види още тази вечер в своя дом.
Широко разкрачен, кралят стоеше насред двора и оглеждаше доволно конете си. Ловни жребци и кобили, бойни коне, предвидени за турнири и война, все любими животни, с които се гордееше. Конете минаваха покрай него като на парад, той кимаше доволно и се радваше на бодрата им стъпка, издутите ноздри и оголените зъби. Най-благородните между тях бяха с толкова огнен и див темперамент, че можеха да ги яздят само най-опитни ездачи.
Топлото следобедно слънце, което осветяваше деня, сякаш понамали болката в крака на краля и увеличи задоволството му. Опрян на рамото на застаналия до него придворен, той отиде до бялата ограда, която отделяше заграденото място за конете от двора, за да види кобилите и неуморно припкащите жребчета.
Кралят се засмя гърлено и възрастният благородник, на чието рамо се опираше, си позволи нещо като усмивка.
— Виждам, че под вашето вещо ръководство конете ми се развиват отлично — похвали го Хенри.
Лорд Рочестър се поклони със сияещо лице.
— Те са най-голямата ми радост, ваше величество!
— Да, и нашата също — потвърди благосклонно Хенри. После се обърна тромаво като голям боен кораб при отслабващ вятър. — Утре ще ловуваме в Ричмонд. Вие ще яздите с нас, милорд Рочестър!
Началникът на кралските конюшни се поклони дълбоко.
Хенри го освободи с приятелско кимване и се отдалечи с клатушкащи се стъпки. Когато отиваше при конете си, не искаше компания. Поне тук беше свободен от безкрайните интриги и ядове в кралския двор. Изпълнен със злобна радост, той си представи как придворните нетърпеливо се разхождат в преддверията и коридорите на палата, докато той се наслаждава на тези великолепни животни.
Без да бърза, той закуцука по широката, настлана с чакъл алея през градините към реката, като се проклинаше, че е забравил бастуна си в спалнята. Допреди малко беше убеден, че кракът му е много по- добре и не се нуждае от опора, но се оказа, че се е излъгал, и сега трябваше да си плаща.
Недалеч от реката той забеляза трима души, които вървяха право към него. Смръщи чело и примигна любопитно под гъстите червеникави вежди.
— Кои ли са пък тези? — промърмори той, ядосан, че са смутили спокойствието му.
След това позна мъжа и тихо изръмжа името му: Хю дьо Босер. У лорд Хю имаше нещо, което му вдъхваше доверие и подобряваше настроението му. Този мъж беше прям, винаги спокоен и най-важното — не беше интригант и не се грижеше единствено за собствената си изгода.
Хю водеше със себе си две малки момиченца. Дори само това беше достатъчно да събуди интереса на краля, който се смяташе за голям приятел на децата. При това забравяше, че често се отнася несправедливо и дори жестоко към своенравната си голяма дъщеря, затваряше я и я лишаваше дори от огън в камината и достатъчно храна.
В близката ниша на грижливо подрязания жив плет беше поставена каменна пейка и кралят се отпусна на седалката с доволна въздишка. Протегна масивните си крака, скръсти ръце върху дебелия си корем и загледа наближаващото трио с искрено любопитство.
Хю водеше във всяка ръка по едно дете. Беше се надявал, че кралят няма да промени навика си и в хубав следобед като този ще посети оборите на Хамптън Корт без придружители. Също така се беше надявал да избере правилно момента и да завари Хенри в най-добро настроение след посещението при любимите му коне.
Сметката му май излезе вярна.
Пипа беше неестествено тиха, докато вървяха към огромната фигура на краля, облечена в червено и черно, с дръзко нахлупена на едната страна плоска барета. На периферията блестеше огромен смарагд, на шията висеше тежка огърлица. Всичко у него беше огромно, даже подплатените къси панталони от раирана коприна. Погледът й спря върху отвора на панталона и тя отвори уста да попита нещо, но Хю стисна предупредително горещата й ръчица. Който познаваше Пипа, можеше да си представи какво ще изскочи от устата й.
Той беше решил да не внушава на децата как да се държат пред краля, разчиташе на тяхната невинност и естествения им разум. Сега можеше само да се моли стратегията му да успее. Тримата застанаха пред краля и той пусна ръцете на децата, за да свали шапката си. Направи дълбок поклон, момичетата приклекнаха в реверанс, но веднага се надигнаха, за да погледнат своя суверен с разширени от страхопочитание очи.
— Я виж ти, лорд Хю, кого сте ми довели? — изгърмя дружелюбно кралят.
— Аз се казвам Пипа, сър.
— Името й е Филипа — поправи я веднага Пен и отново направи реверанс. — Това е сестра ми Филипа, сър, а аз съм Пенелопа.
— Е, малка Пенелопа, от кое семейство сте?
— Нашият баща е лорд Хадлоу от Дербишайър — отговори с уверен глас Пен.
По лицето на краля пробяга сянка. Стана и се разкрачи, за да не загуби равновесие, опрял ръце на хълбоците.
— Вече съм чувал това име. — Той погледна въпросително Хю.
— Вторият съпруг на лейди Малори — обясни спокойно той.
— Да, и искаме да отидем при мама. — Пипа, която бързо бе преодоляла страхопочитанието към краля, произнесе тези думи със засилваща се настойчивост. — Не знаем къде е тя, но трябва да отидем при нея. Моля ви, сър! — Тя го погледна умолително и неволно докосна ръката му.
Кралят погледна първо нея, после и сестра й. Два чифта кафяви очи бяха устремени към него с пламенна молба.
— Готов съм да се обзаложа, че един ден и двете ще станат красавици като майка си — промърмори той.
— Сега трябва да отидем при мама — повтори Пипа. — Нали няма да ни забраните, сър?
— Сигурна съм, че тя ни чака с нетърпение — допълни Пен.
— Значи доведохте децата да помолят за майка си, милорд? — попита замислено кралят. — Явно знаете, че сме податливи на детските молби.
— Великодушието на ваше величество е известно — отговори спокойно Хю. — Лейди Малори никога не е идвала в двора и произнесе някои необмислени думи. Аз гарантирам, че тя се разкайва най-искрено за лекомислието си.
Кралят се извърна настрана и погледна към оборите. Само след няколко седмици неговата кралица щеше да му роди трето дете. Може би то щеше да бъде така желаният и необходим син. Всички знаци сочеха натам. Астролозите предсказваха момче, лекарите се кълняха, че наистина ще се роди син. Самата Джейн беше сигурна. Милосърдието и великодушието бяха кралски добродетели. И може би, ако днес проявеше милост към двете прелестни момиченца, щеше да се сдобие със здрав и силен син.
— Значи твърдите, че лейди Малори ще се съгласи да живее в дома ви? — попита той, без да погледне Хю.
— Да, ваше величество! — Лордът не се поколеба нито миг.
— Тогава да се надяваме, че дамата ще се научи да владее езика и темперамента си — отвърна Хенри, извади един пръстен от пръста си, обърна се бавно и го връчи на Хю. — Ето ви моето пълномощие за освобождаването на дамата.
