— Скоро ще чуете камбаните за вечерня. Дотогава трябва да вземете решение. Ако не желаете да дойдете с мен, ще наредя да повикат децата ви, за да споделят с вас гостоприемството на краля. Вече не мога да крия истината от тях. Вие най-добре знаете как да им го кажете. — Той отвори вратата. — Щом зазвънят камбаните, ще се върна да чуя отговора ви.
— Хю?
— Да? — Той спря на вратата, без да се обърне, с ръка върху бравата.
— Ще дойда с вас. — Какво друго й оставаше? Той много добре знаеше, че никога не би довела децата си в Тауър, както не можеше и да ги остави без обяснение за отсъствието си.
— Тогава да не губим време — отвърна той студено и резервирано. — Щом се приберем, ще изпратя човек да вземе вещите ви.
Гуинивър се уви в наметката си и обходи с поглед малкото помещение. Дали след процеса щяха да я доведат отново тук? След като я обявят за виновна? Тук ли щеше да чака екзекуцията си?
Тя прогони енергично черните мисли. Потиснатостта изчезна, естественият й оптимизъм се събуди. Щом беше свободна, щеше да намери начин да се спаси. Сега щеше да се върне при децата си и имаше нужда от цялата си енергия, за да им каже истината.
Когато мина покрай Хю, тя вдигна умолителен поглед към него. По лицето му все още личеше огорчение.
— Простете ми — прошепна тя. — Казах нещо ужасно.
— Точно така — отговори глухо той. — Само да знаех с какво съм го заслужил! — Когато улови ръката й и я поведе надолу по стълбата към вътрешния двор, зазвъняха камбаните за вечерня.
Когато минаха под Лондонския мост, той беше почти пуст, тъй като след вечерните камбани движението между двата бряга се прекратяваше. В централната градска част все още беше оживено. Видяха светлините на крайбрежните кръчми, чуха песни и смехове. Пред вратите на ярко осветените бордеи, разположени по южния бряг, стояха жени и се провикваха дрезгаво, за да привлекат минаващите покрай тях мъже.
— Бордеите по левия бряг процъфтяват — отбеляза Хю, проследил погледа й.
— Само там ли?
— Те са най-известните в града.
Отново потънаха в мълчание. Гуинивър се питаше дали той щеше някога да й прости. Но след като тя държеше да запази разстоянието помежду им, вероятно беше по-добре да не се опитва да заглади случилото се.
Слязоха от лодката на Блекфриарс и мълчаливо закрачиха към Холборн. Щом стигнаха до дома на Хю, Гуинивър ускори крачка. Входната врата се отвори с трясък и децата се втурнаха с радостни викове насреща й.
— Мамо, мамо, толкова ни липсваше! — викаше Пипа и се притискаше към майка си. — Защо са те затворили? Ние говорихме с краля и той каза, че можем да те видим… нали, Пен?
Пен, която стискаше здраво свободната ръка на майка си, можа само да кимне, тъй като хаосът от чувства, който цареше в главичката й, й бе отнел дар слово.
— Говорили сте с краля? — Гуинивър погледна объркано децата си, после се обърна към Хю, търсейки обяснение.
Той вдигна рамене едва забележимо, сякаш искаше да каже: а ти какво би направила на мое място?
Каквото и да беше направил, то е било единствената възможност да издейства освобождаването й, Гуинивър беше убедена в това. А когато отново прегърна децата си, единственото чувство, което я изпълваше от глава до пети, беше благодарност.
17.
Хю излезе от дома си и прекрачи с отсъстващ вид Мускатово орехче, което си играеше на стълбата с паднало жълто листо, докато сестричката му гонеше червейчетата в локвата край входа. Котетата са толкова разглезени, че не им се е наложило да научат разликата между сухи листа, червеи и мишки, помисли си Хю — но без гняв.
Той слезе по стълбата и тръгна към овощната градина, където се разхождаха Гуинивър и магистърът, както винаги задълбочени в остроумна юридическа дискусия. Бяха минали три дни, откакто Гуинивър се беше върнала от Тауър, без двамата да останат сами поне за минути. Винаги някой беше до нея, ако не момичетата или магистърът, то друг член на домакинството й. Веднага след вечеря тя се оттегляше от залата и се скриваше в стаята си. На сутринта се появяваше учтива, но сдържана, учеше с децата си или разработваше защитата си. Беше издигнала около себе си непроницаема стена, за да се пази от неприятеля.
Отчаянието му беше равно по сила на объркването му. След като бе прекарал един следобед в Матлок, вече знаеше достатъчно за брака й с Тимъти Хадлоу и обстоятелствата около смъртта му, за да си състави ясна представа, но все още не беше наясно със смъртта на Стивън Малори. Същевременно обаче знаеше, че процесът пред държавния съвет никога нямаше да извади на бял свят истината. Разследванията му, макар да не бяха доведи до убедителни доказателства, щяха да бъдат достатъчни на алчния пазител на печата да издаде обвинителна присъда.
Не можеше да й се сърди, че се държеше настрана от него, но винаги когато беше близо до нея, усещаше, че тя се нуждаеше от подкрепата и нежността му — и че копнееше за любовта, която ощастливяваше и двамата. Но тя не отстъпваше. Според нея той и собственото й желание да се люби с него бяха непримирими противници.
Когато излезе изпод дърветата, Хю я чу да говори, преди да я види. Магистър Хауърд се беше разпрострял върху някакъв юридически казус с обичайното си пристрастие към детайлите.
За да не събуди впечатление, че ги подслушва, Хю затропа с ботушите си.
— Лейди Гуинивър?
— Ах, вие ли сте! — поздрави го тя с хладна усмивка, когато застана пред двамата, но очите й веднага запламтяха, щом срещнаха неговите.
Хю отново се запита колко ли време още щеше да му устоява и дали той щеше да издържи дотогава, без да я докосне. Ако не беше магистър Хауърд, щеше да я просне на влажната, ароматно ухаеща трева под клоните на старите ябълки и да я люби, докато чуеше от устата й думи на страст и копнеж. В очите й прочете, че и тя мислеше за това. Без да иска, тя се приближи до магистъра, като че инстинктивно търсеше защита.
Гуинивър отмести поглед. Сините му очи имаха такава власт над нея, че не смееше да ги гледа. Имаше чувството, че ако задържеше погледа си върху него, щеше да ослепее.
Магистър Хауърд се покашля дискретно.
— Желая ви добро утро, магистре — поздрави Хю и продължи спокойно, обърнат към Гуинивър: — Милейди, лорд-пазителят на печата изпрати вест, че утре трябва да се явите пред държавния съвет в Стар Чеймбър.
Погледът й отново потърси неговия. Бузите й пламнаха, след това побледняха. Тя протегна ръка, той я хвана бързо и я стисна здраво.
— Утре ли?
— Да.
— Разбирам. — Тя издърпа ръката си. Цветът на лицето й бързо се възстанови, гласът й прозвуча почти нормално. — Е, по-добре е да застана пред дявола, отколкото постоянно да го избягвам. Ще ми позволят ли в Стар Чеймбър при нужда да се допитвам до магистъра?
Хю поклати глава.
— Изрично е написано да се явите сама.
Хауърд сложи ръка на рамото на господарката си. Лицето му издаваше напрежение и страх.
Гуинивър се постара да го успокои:
— Аз съм готова, магистре. И всичко дължа на вас.
— Да, мисля, че обсъдихме всички възможни случаи — отвърна той. — Не ми хрумва абсолютно нищо, мадам, което може да сме пропуснали.
