Той се наведе с усилие и нежно пощипна Пипа под брадичката. После потупа Пен по рамото.
— Бог да е с вас, мили момичета! Запомнете днешната среща с краля.
— О, да — пошепна пламенно Пен. — О, да, никога няма да я забравим.
Хенри, който винаги прозираше ласкателствата, засия, възхитен от искреността на детето.
— Хайде, вървете. — Той се изправи и намигна на Хю. — Струва ми се, че познавате добре своя господар, Босер!
Хю се ограничи с нов дълбок поклон.
— Вървете! — Хенри го освободи с властен жест. Теглейки със себе си момичетата, Хю направи няколко крачки заднешком, после се обърна и забърза към водната стълба.
— Кралят каза ли, че можем да посетим мама? — попита Пипа, объркана от случилото се. — Нищо не чух.
— Не каза точно това — отговори Пен, — но каза, че ще бъде освободена. Нима нашата майка е в затвора, сър? — обърна се тя към Хю.
— Временно — отговори смутено той.
— Но защо? Защо са изпратили мама в затвора? — извика стреснато Пипа и гласът й огласи околността.
— Майка ви ще ви обясни — отговори Хю и отново се почувства страхливец. — Трябва веднага да се върнем в Лондон. Колкото по-скоро стигнем там, толкова по-скоро ще видите майка си. Добре, че лодката не е заминала.
Той качи момичетата в същата лодка, с която бяха пристигнали преди половин час. Ако се бяха забавили още малко, лодкарите щяха да отстъпят мястото си на новопристигнали пътници и отпътуването им щеше да се забави. А така само след няколко минути щяха да бъдат в средата на реката и течението щеше да ги понесе към Лондон.
По обратния път към града момичетата не пророниха нито дума. И двете бяха гладни, тъй като след ранната закуска не бяха хапвали нищичко, но бяха толкова развълнувани от събитията на деня, че не усещаха къркорещите си стомаси.
Хю, който също умираше от глад, се наруга, че сутринта в бързината беше забравил да вземе храна. Непрекъснато следеше бавния път на слънцето и хапеше устни, за да не се развика на лодкарите да побързат.
Беше почти шест, когато стигнаха мостика на Блекфриърс. Хю скочи и изнесе момичетата от лодката.
— Чакайте тук — нареди той на лодкарите. — След пет минути ще ми трябвате. — Той хвана ръцете на момичетата и тримата буквално пробягаха разстоянието до къщата му. Остави ги на входната врата и се втурна обратно към лодката.
— Бързо към Лайн Гейт на Тауър — нареди той, щом скочи в лодката.
Мъжете наблегнаха веслата и лодката заплава по течението на реката към Лондонския мост и кея на Тауър.
Комендантът огледа внимателно кралския пръстен и го остави на масата пред себе си.
— Правилно ли ви разбрах, лорд Хю? Наистина ли трябва да предам затворената лейди Малори под вашата опека?
— Такава е кралската воля.
— Тази сутрин дамата имаше посетители.
— Да, камериерката й и магистър Хауърд. Изпратих да й донесат някои неща.
— Позволих им да останат при нея един час. — Комендантът като че ли търсеше одобрение за проявената милост.
— Сигурен съм, че лейди Малори ви е много благодарна.
— О, да. Вчера жена ми много я хареса. Покани я на вечеря, а аз наредих да запалят огън в стаята й.
Хю кимна, едва скривайки нетърпението си. Комендантът се надигна.
— Елате, милорд, ще ви отведа при затворницата. Ще видите, че не беше на лошо място.
Минаха по бойниците, където гарваните се събираха да нощуват в нишите и дълбоките сенки на високата стена, изкачиха стълбичките на кулата и спряха пред килията на Гуинивър.
Тя седеше пред тлеещия огън, увита в наметката си и с разтворена книга на коленете, но от няколко часа насам не беше прочела нито дума. Посещението на Тили и магистъра бе повдигнало духа й, но сега, когато сенките на нощта изпълваха затворническата килия, оптимизмът я напусна. Вече не виждаше смисъл да разработва сложна, юридически необорима защитна стратегия. И без тора никой нямаше да си даде труд да я изслуша. Въпреки всички уверения в обратното, накрая щяха да й вземат онова, заради което я бяха довели в столицата.
Когато чу превъртането на ключа в ключалката, тя бавно обърна глава в очакване на мълчаливия пазач с храната.
— Хю? — Тя стана от столчето и автоматично затвори книгата, отбелязвайки страницата с пръст. — Какво ви води насам?
Хю се обърна към коменданта, застанал на прага, и тихо помоли:
— Оставете ни сами.
Комендантът се оттегли с кратък поклон и затвори вратата зад себе си, но не превъртя ключа.
— Сигурно ми носите вест от децата? — попита Гуинивър и остави книгата на столчето. Лицето й беше напрегнато и изпълнено със страх. — Тили и магистърът ми донесоха всичко, от което имам нужда. Много съм ви благодарна, че ги изпратихте. Как… как са децата?
— Горят от нетърпение да ви видят отново. Непрекъснато ми задават въпроси, на които не съм в състояние да отговоря. — Той остана до вратата и не направи опит да се приближи. Погледът му се плъзна по лицето й, отбеляза всяка следа от мъката и тревогата, които я изпълваха, откак бяха напуснали Хамптън Корт. Сърцето му заби ускорено, но пак не направи крачка към нея. Усещаше стената, която тя бе издигнала между двамата и която беше по-дебела от вратата зад гърба му.
— Не можете да ги доведете тук — прошепна тя и посочи тъмната килия.
— Но вие можете да отидете при тях. Издействах от краля да бъдете освободена, ако сте съгласна да приемете гостоприемството ми.
— Как го направихте? — Очите й се присвиха, тя се изправи гордо, едва ли не високомерно.
Хю изпъна рамене. Тя и без това щеше да разбере, но той не бързаше да се изповяда.
— Хенри много бързо мени настроенията си. Ако го уловиш в подходящия момент, можеш да получиш от него, каквото желаеш. Аз намерих правилния подход.
Гуинивър не настоя да чуе повече.
— Значи, за да изляза оттук, трябва да ви приема като свой личен охранител?
— Точно така.
Тя се загледа тъжно в огъня. Чувстваше се толкова ранима, така силно усещаше близостта му, пронизващия поглед, който проникваше до сърцето й… Копнееше за силната му прегръдка, за нежните му целувки, за силата, която й вдъхваше любовта му. Но в крайна сметка всичко това щеше да я направи не по-силна, а по-слаба. Този мъж щеше да излезе като свидетел срещу нея и тя не биваше да бъде зависима от него.
Затова се обърна и проговори горчиво:
— А трябва ли да очаквам, че тялото ми ще бъде на разположение на охранителя като компенсация срещу гостоприемството му?
Хю пребледня. Изведнъж носът му изпъкна върху лицето, около устните му се появиха сини сенки. Той вдигна ръка в спонтанен жест, но веднага я отпусна. Стисна ръце в юмруци, защото ей сега щеше да я сграбчи и да я раздруса.
Гуинивър пое дълбоко дъх, сведе очи и пошепна:
— Простете ми! Не знам защо го казах. — Искаше да го нарани и отблъсне, но сега изпитваше отвращение от думите, които кънтяха в ушите й.
Хю помълча малко, твърде развълнуван, за да проумее поне отчасти какво я измъчваше. После се обърна да излезе.
