— И на мен — кимна тя. — Днес няма повече да говорим за това. Искам да си почина.
— Да, мадам. Преди такова предизвикателство е най-добре духът да се отмори. — Изражението на магистъра издаваше, че не се чувства добре.
Гуинивър се овладя напълно. Разумът й беше хладно, ясно пространство, където нямаха достъп нито страхът, нито облекчението. Най-после щеше да се изправи срещу демоните в лицето на лорд-пазителя на печата и на крал Хенри. И щеше да победи. Нямаше да признае друг изход.
— И вие ли ще присъствате, лорд Хю? — попита с безразличие тя. — Трябва ли да свидетелствате?
— Така ми заповядаха.
— Естествено. — Тя се обърна бавно и последва магистъра, който се отдалечи между дърветата.
Хю протегна ръка и й препречи пътя, като опря длан на близкото стъбло.
— Почакайте малко, Гуинивър — заговори настойчиво той. — Има нещо, което трябва да изясним. Не е лесно, но трябва.
Тя спря. Ръката му опираше в гърдите й и връхчетата им веднага щръкнаха.
— Наистина ли трябва? Не можем ли да го обсъдим в къщата?
— Не, по-добре е да сме навън. — Той отпусна ръка и тя можеше да си отиде. Не му се искаше да си помисли, че е приложил насилие.
Гуинивър остана. Скръсти ръце и се загледа към овощната градина, чиито прави алеи водеха към къщата. Явно той имаше да й каже нещо много лично. Не искаше да го чуе, но имаше чувството, че няма да й бъде спестено.
Хю търсеше думи. През последните дни ги беше изричал често, беше си построил цяла реч, но в решителния момент грижливо подбраните изрази се разпиляха във всички посоки.
— Гуинивър, мисля, че трябва да оставите писмено свидетелство за бъдещето на децата си.
Тя пое дълбоко дъх.
— Искате да кажете, за в случай че не успея да докажа невинността си? Бъдете уверен, че нямам намерение да загина!
— Трябва да мислим за всичко — настоя със задавен глас той.
Разбира се, той имаше право, но Гуинивър не искаше да допусне нито една проява на слабост. Гласът й обаче прозвънна издайнически:
— Не знам какво ще ми разрешат да им оставя. Вие знаете ли?
Той поклати глава.
— Не, но съм убеден, че ако оставите завещание, ще имам шанс да се преборя за тях.
— А готов ли сте да се борите за децата ми? — Всъщност това не беше въпрос, а съгласие, и той го разбра.
— Искам да им осигуря добро възпитание и необходимата зестра. — Тя вдигна ръце към устата си и вдъхна дълбоко лекия аромат на ръкавиците от сърнешка кожа, за да събере сили и да произнесе онова, което я мъчеше още от пристигането на Хю дьо Босер в Малори Хол. — Смятате ли, че завещанието ми ще има правна сила?
— Не знам, но можете да опитате. — Той се поколеба, дори потрепери зиморничаво, макар че септемврийският ден беше топъл. — Сигурно никой няма да възрази, ако оставите децата си под мое попечителство.
Гуинивър сведе очи към земята. Видя как един стрък трева блесна под слънчев лъч, паднал точно върху капчицата роса на върха му. Видя сребърносивата следа на охлюв върху паднало листо. Усети в гърба си топлината на есенното слънце, което проникваше през копринените дипли на светлото й було.
— Вие ще се борите за тях — повтори тихо тя, без да вдигне поглед. — Но няма да имате необходимите средства, за да ги отгледате. Знам колко е важно да получите земите ми, за да осигурите необходимото на Робин. Как обаче ще се погрижите за дъщерите ми, ако останат без нищо?
Хю отговори делово и равномерно като страничен наблюдател.
— Ако определите една разумна част от имотите си за осигуряване на децата си, кралят вероятно няма да възрази. А лорд-пазителят на печата е длъжен да се съобрази с кралското решение.
Гуинивър вдигна глава, но не го погледна.
— Ще се посъветвам с магистъра и ще съставя убедителен юридически документ, само че ни трябва потвърждение и печат на нотариус.
— Аз ще намеря нотариус и ще подготвя документа преди началото на процеса. Дайте ми го утре рано сутринта.
Тя кимна.
— Благодаря ви! Надявах се, че имам време да се погрижа за това, но вие с право ми напомнихте, че изходът е несигурен. Би било глупаво да не се подсигуря. — Тя му кимна с горчива усмивка и изчезна между дърветата.
Не вярвам в добрия изход, каза си горчиво Хю. Затова трябваше да й го каже. Тя беше длъжна да напише завещанието си още днес, защото утре вероятно щяха да й отнемат тази възможност. Негов дълг на приятел беше да поиска от нея писмено завещание. Защо тогава се чувстваше като предател, че я беше изправил така брутално пред лицето на истината?
Вечерта магистър Хауърд и Гуинивър останаха до късно в залата. С гробовно изражение той записваше, каквото му диктуваше тя, без да задава въпроси. Само проверяваше отделните точки относно юридическата им валидност и от време на време предлагаше стилистични промени.
— И накрая — заключи Гуинивър, загледана в пламъците, — оставям на верните си слуги, които са с мен от най-ранното ми детство, малкия имот Кулдън в Дербишайър да разполагат свободно с него.
— Мадам, не е нужно… — Магистърът вдигна перото от пергамента.
Тя се усмихна.
— Напротив, дори е много нужно! Не знам дали ще уважат желанията ми, но лорд Хю обеща, че ще направи всичко, което е по силите му, за да изпълни написаното тук. — Тя се надигна и добави уморено: — Хайде да си лягаме, вече е късно.
Магистърът поръси пергамента с пясък, изтърси го и й го предаде.
— Милейди е много великодушна.
— Не, приятелю! — Тя нави грижливо изсъхналия пергамент и го прибра в джоба си. — Правя, каквото мога, за да ви се отплатя за добротата, с която ме дарявахте през целия ми живот. — Стисна ръката му и бързо изкачи стълбата.
Тили я чакаше пред огъня, заета с кърпене на детски дрешки.
— Дадох на малките успокоително питие — зашепна извинително тя. — Бедната Пен е полудяла от тревога, а Пипа се съсипа да плаче.
Гуинивър беше премълчала пред момичетата, че е обвинена в убийство, но те усещаха, че положението е много сериозно и майка им може отново да бъде хвърлена в затвора. Никой не спомена, че е възможно да я екзекутират. Нямаше смисъл, защото заплахата от нов затвор беше изчерпала възможностите на децата да възприемат ставащото.
Тя остави пергамента на тоалетната масичка, съблече се с помощта на Тили и се пъхна в леглото до прегърнатите деца.
Заслуша се в равномерното им дишане и постепенно се успокои. Тили духна свещта и се отпусна тежко на постелята си. Гуинивър усещаше топлите детски тела и не смееше да се помръдне, макар че те бяха упоени и нямаше да се събудят. Дано само не се събудеха рано сутринта, когато тя трябваше да тръгне за Уестминстър. Ако се стигнеше до най-лошото, щяха да й разрешат да се сбогува с тях — това поне беше сигурно. Тя преглътна смело сълзите си и усети как заседнаха в гърлото й като буца. Не биваше да мисли за поражение. Още не.
Огънят хвърляше трепкащи сенки върху варосаните стени. Хю сигурно вече е заспал, помисли си Гуинивър. Макар да беше изпълнена с решителност, тя беше наясно, че утрешният ден можеше да означава край на всичко. Сигурно никога повече нямаше да обича някого. Каква непоносима мисъл…
Тя стана от леглото като лунатичка, загърна се в халата си и посегна към пергамента. Той беше идеалният претекст за онова, което беше намислила. Можеше да го остави при него и да се върне в леглото си. Да, можеше.
