малко сирене. Ще ти стигне ли?
— Напълно — каза той и задълго замълча.
Хенриета отпиваше от виното си. Най-сетне събра кураж и попита:
— Много висока глоба ли ти определиха?
— Целта й е напълно да ме разори, ако не намеря в Лондон приятел, който да каже пред парламента добра дума за мен.
Даниъл си отразя навъсено парче от хляба, който Мег междувременно бе донесла. Ако никой не се застъпи за него, едва ли ще му остане нещо освен къщата и стопанството до нея. Към всичко това се добавяше и дългът му към сър Джералд.
— А имаш ли приятели, които да ти помогнат?
— Зет ми има роднина с известно влияние в парламента. Може би той ще помогне с нещо. — Даниъл стана. — Щом свършиш, върви да си легнеш, Хенриета. Аз трябва да пиша писма.
Той отиде в кабинета си, а Хенриета седя мълчаливо още няколко минути. Така искаше да помогне на Даниъл, но как може да се помогне на човек, който не желае да говори за грижите си? И как щеше да помогне някому тя, след като не можеше едно суфле със сирене да сготви?
Настроението не се подобри и през следващите дни. Сър Даниъл беше погълнат от съвещанията със своя управител, в които ставаше дума да съберат сумата от четири хиляди фунта или, ако не успеят, да поискат тя да бъде намалена. Щеше да се наложи да продадат много земя, включително и Бартън Копс. Тази горска местност беше важен източник на доходи. Снабдяваше с дърва за огрев не само господарската къща, но и близките селища. Без тези доходи щеше да е още по-трудно да се справят с разноските, без да продадат още земи и така да застрашат самозадоволяването на имението.
Хенриета се чувстваше отстранена, макар да признаваше, че Даниъл няма намерение да я наранява. Дори децата бяха потиснати и общата трапеза бе станала тъжна и мълчалива. Госпожа Киърсот седеше с присвити устни край масата, на лицето на управителя беше изписан страх, сякаш бе настъпило второ пришествие, а Даниъл сякаш изобщо не забелязваше какво яде или пие. Хенриета се опитваше да подхване някакъв разговор, но всеки неин опит потъваше като вода в пясък.
Изцяло погълнат от грижите си, Даниъл изобщо не питаше с какво се занимава жена му по цял ден, а тъй като ноемврийските бури принуждаваха Хенриета и децата да си стоят вкъщи, госпожа Киърсот вече не се оплакваше от скъсани дрехи и лошо държане на двете момиченца.
Хенриета продължаваше да трупа знания по домакинство и всички в къщата я подкрепяха в усилията й. Даниъл беше убеден, че жена му е поела юздите на домакинството в свои ръце и никой не му обясняваше, че греши. Заблудата му не можеше все пак да продължи прекалено дълго.
От време на време, въпреки че с мислите си беше другаде, Даниъл разбираше за някое произшествие. Хенриета често не знаеше какво да отговори на въпросите му, като например дали октомврийската бира вече е налята в бъчвите или дали ярките са достатъчно угоени и стават за колене. Когато помоли един ден жена си за чаша чай от лайка, приготвянето й се оказа толкова продължително, че той се смая, когато тя наистина влезе най-сетне с една единствена чаша чай.
Една студена сутрин в края на ноември Даниъл прекосяваше двора зад къщата, когато до него откъм мандрата долетяха възбудени гласове. Отвори вратата и видя Хенриета сам-самичка в хладното помещение. Тя биеше масло и ядосано ругаеше.
— Какво, по дяволите, става тук?
— Ами ей туй проклето нещо! Никога няма да разбера как става — извика Хенриета и тропна с крак на влажния под. Бузите й бяха пламнали, очите й святкаха от яд заради неуспеха. — Вече втори път не успявам. Изглежда просто не улучвам подходящото време. Пък и работата е толкова тежка! — И тя ритна съда за избиване на масло.
— Нищичко не разбирам — Даниъл се приближи към нея и на Хенриета изведнъж й стана ясно, че се е издала. Тя стисна устни и млъкна.
Даниъл се погали замислено по брадичката. Ненадейно сякаш му се отвориха очите.
— Струва ми се, че са необходими някои обяснения — каза той най-сетне. — Ела да влезем вътре. Та тук е студено като в ледник.
Хенриета последва мъжа си в неговия кабинет и го наблюдаваше мълчаливо, докато той си топлеше ръцете на огъня. Мълчанието стана тягостно. Най-сетне Даниъл се обърна към жена си.
— Прав ли съм, като предполагам, че неспособността ти да се справиш с маслото не се ограничава с него?
Вече нямаше смисъл да продължи да играе на криеница. Хенриета издържа сериозния му поглед.
— Да, така е. Вярно е също, че не разбирам абсолютно нищо от пивоварство, от готвене, още по-малко от чайове и лековити билки. Представа нямам как се води домакинска книга и…
— Стига! — прекъсна я рязко той. — Разбрах. Но как е възможно? Защо не са те научили на всичко това?
— Много е просто — отговори с горчивина Хенриета. — Няма никакъв смисъл да учиш, ако и за успехи и за неуспехи еднакво те пердашат. Чувствах се по-сигурна навън и затова предпочитах да не се мяркам много-много из къщи.
Даниъл кимна замислено.
— Ела тук, елфичке. — Тя се приближи предпазливо, а той сложи ръце на раменете й. — Защо трябваше да го държиш в такава тайна?
Тя вдигна нерешително глава.
— Не знаех как да ти го кажа. Ти беше толкова сигурен, че зная всичко и аз наистина би трябвало да го зная… — Тя сви безпомощно рамене. Непрекъснато се стараех да уча, но е толкова много. Ще ми трябва целият ми живот.
— Ама че глупости! Сега, когато вече не ти се налага да криеш каквото и да било, всичко ще е много по-просто. И аз ще ти помагам винаги, когато мога.
— Но ти си имаш и без туй толкова грижи. — Хенриета сложи ръка върху неговата и усети яките му мускули под ръкава на жакета.
— Това ще отмине, елфичке. — Даниъл се наведе напред, за да я целуне по ъгълчето на устата. — Така е и с добрите, и с лошите времена.
— Наистина. Искаш ли да поседнем за малко пред камината? Ако китарата ми беше тук, щях да свиря и да пея за теб. Казват, че имам много приятен глас.
— Значи това си научила и нищо друго?
— Доставяше ми удоволствие и да танцувам.
Спокойният израз на лицето му изчезна.
— Отсега рядко ще имаме поводи за такова прекарване на времето. Парламентът е решил да изправи краля на съд.
Хенриета потрепери.
— На какво основание?
— Задето е пратил армия срещу парламента и е злоупотребил с ограничените си правомощия. Няма да се успокоят, докато не го обявят за виновен. Един господ знае дали няма да имат наглостта и да подпишат смъртната му присъда. — Даниъл въздъхна и стана. — Трябва да обиколя нивите при Лонгфорд и да нагледам заграждането. Като се прибера, ще ти покажа как се пресмятат разходите по домакинството.
Един неделен следобед Даниъл се върна от посещение в Еликът Парк. Разговорът със семейство Еликът не бе донесъл нищо радостно. Зет му Джеймс наистина беше направил в Лондон известни постъпки в полза на Даниъл, но решения още не бяха взети. Когато се прибра Даниъл, свари на всичкото отгоре твърде неучтиво написана подкана от сър Реджиналд да си плати дълга, като се изискваха допълнително и лихвите за последните десет години, които трябваше да издължи всъщност не Даниъл, а сър Джералд. Даниъл си беше правил сметка да изплаща дълга си на вноски, въпреки че и това щеше безкрайно много да го затрудни. Сега се оказваше, че коварните машинации на сър Джералд щяха да го принудят да продаде още повече земи. Даниъл кипеше от гняв.
Тъкмо в този неудобен момент при него влезе госпожа Киърсот, за да го осведоми, че дъщерите му са
