станали нахални и непокорни и тя не може да поеме и занапред отговорността за тяхното поведение. Да търсят дирите на лисици, да ловят риба в потока, да се катерят по дърветата, всичко това им е било забранено, докато… Тя присви устни, защото не биваше да я упрекнат, че е критикувала открито лейди Дръмънд.
— И си остава забранено — отсече кратко сър Даниъл. Оставете, моля ви, това на мен.
Той излезе от къщата и се замисли откъде да почне да търси съпругата си и децата. Слънцето беше вече почти залязло и духаше леден вятър. Надникна в конюшнята и разбра, че не са на езда и следователно не могат да са много далеч.
Изведнъж от овощната градина долетя възбуденият глас на Нан.
— Можеш ли да я стигнеш, Хари? Горкото мъниче! Дано само не падне!
— Котките не падат, глупаче — чу се и гласът на Лизи, но звучеше малко потиснато.
Всичко стана ясно, когато Даниъл влезе в градината. Лизи се беше покатерила между два големи клона на едно дърво и гледаше напрегнато нагоре, където Даниъл зърна нещо синьо да проблясва между по- високите клони. Беше изглежда синята рокля на Хенриета. Нан, за щастие още твърде малка за подобни подвизи, танцуваше с пронизителни викове около дървото.
— Елизабет!
Като чу гласа на баща си, Лизи за малко не падна от дървото. Нан тутакси млъкна и пъхна палец в устата. Даниъл й измъкна пръста.
— Голяма си вече за такива детинщини. Върви при госпожа Киърсот, бързо!
Детето хукна мълчаливо, а Лизи се пусна от долния клон на земята. С ръце на гърба, се загледа някъде покрай баща си. В косата й се бяха оплели листа, а роклята й беше украсена с голямо петно от трева. Даниъл не можа да не си спомни за майка й. Нан беше всякога толкова спретната и чиста, приветлива и женствена, способна да се справи с всичките си задължения.
— Не ви ли забраних да се катерите по дърветата?
— Да, татко.
— Върви си в стаята. Веднага идвам.
Лизи си тръгна с бавни стъпки. Хенриета, която се беше смъкнала незабелязано от другата страна на дървото, излезе от сянката. Държеше в ръцете си котенце на сиви ивици.
— Мисля, че няма да е справедливо да накажеш Лизи — изрече тя бавно и отчетливо. — Как да допусне, че е забранено, след като и аз го правя.
— Сега ще е, както виждам, мое неприятно задължение, да изясня това заблуждение — отвърна дрезгаво Даниъл. — Той погледна жена си, а като си спомни за другата, целият му насъбран гняв изведнъж избухна. Тази тук не можеше да научи децата му на никакви домакински умения, нито на женствено държане, защото тя самата не ги притежаваше. Познаваше само смели лудории и непокорство, а на всичкото отгоре го беше натоварила с тежко задължение, което заплашваше да го смаже.
— Няма да допусна дъщерите ми да станат непослушни, зле възпитани диви пакостници.
Хенриета разбираше, че тези епитети се отнасят за нея. Всяка дума я уцелваше като удар, но тя продължаваше упорито да настоява Лизи да не заплаща за грешките на мащехата си.
— Позволи ми да поговоря с нея — помоли тя настойчиво. — Ще й го обясня така, че да може да го разбере. Котето писукаше толкова жално, че мислехме само как да го спасим.
— Имаме достатъчно ратаи, които можеха да се погрижат за това. — Даниъл беше все така недружелюбен. — Беше ми казано, че моите дъщери са станали нахални и непослушни под влиянието на тяхната мащеха. Това няма да го бъде.
— Не — отвърна бързо Хенриета. — Ако е истина, имаш пълното право да се противопоставиш. Но не го вярвам. Нека обясня всичко на Лизи и ти обещавам, че подобно нещо няма да се повтори.
Даниъл мразеше да наказва децата си. Беше много неблагодарно задължение. Ако имаше друга възможност, винаги беше склонен да я приеме. Сега гледаше замислено Хенриета — въпреки че беше раздърпана и с това котенце на гърдите, сега му изглеждаше пораснала. Кой знае, може би и за нея, и за Лизи ще е добър урок, ако решат заедно възникналия проблем.
— Това много би ме зарадвало. — Даниъл си тръгна и даде по този начин мълчаливото си съгласие.
Хенриета погледна сивото котенце.
— Вината е само твоя — скара му се тя. Остави животинчето на земята и се загледа невярващо подире му, когато то изтича, покатери се отново на дървото и щом стигна средните клони, пак подхвана отчаяното си мяукане. — Е не, как можеш да си толкова глупаво!
Даниъл спря и се обърна.
— Какво пак е станало?
— Котето! — извика Хенриета, готова и да се разсмее, и да се разплаче. — Вече е пак на дървото.
— Ами тогава го остави там. Така ще се научи как да оживява.
— Не, Даниъл, не мога. Чуй го само как плаче. Ако ме повдигнеш, ще мога да го стигна. Няма да е същото като да се покатеря, нали?
Не проумявам, помисли си Даниъл. Спомни си мига, когато Хенри се върна от Нотингам с пропуск за всички. Не можа да не се засмее, малко неуместно, ако се вземеха предвид последните събития. Върна се няколко крачки към Хенриета, хвана я за бедрата и я обърна към дървото, та да не вижда лицето му.
— Непоправима си! — Повдигна я и усети колко е лекичка и гъвкава.
— Хванах го, благодаря ти. — Даниъл пусна Хенриета, но тя се обърна бързо, както държеше дърпащото се котенце. — Даниъл, защо ми се струва, че се смееш?
— Нищо подобно — възрази категорично той. — Рядко съм бил в настроение по-неподходящо за смях.
— Не, не, разбира се, че не — побърза Хенриета да се съгласи.
— Махни проклетото животно и си оправи, за бога, дрехите, преди да отидеш при Лизи.
Ужасно доволна от хода на нещата, Хенриета остави в конюшнята котето при другите малки от котилото, сложи си в нейната стая друга рокля, вчеса се и отиде при Лизи.
Момиченцето седеше в очакване на наказанието на леглото и щом вратата се отвори, веднага скочи. Учудена от неочакваното посещение, продължи да гледа уплашено към вратата.
— И татко ли ще дойде?
— Не — отговори Хенриета, седна на леглото и привлече заварената си дъщеря към себе си. — Ела тук, Лизи, трябва да си поговорим. Има някои неща, които и двете трябва да се научим да разбираме…
7
Мина един час, преди Хенриета да излезе от стаята на Лизи. Беше много неприятна задача да обясниш на осемгодишно дете, че съпругата на нейния баща не винаги е пример за подражание, че и на нея често й се правят справедливи забележки за нейното държание. Хенриета се чувстваше толкова малка и незначителна и все пак вече малко по-умна, когато влезе в своята стая, за да подреди още веднъж на спокойствие мислите си.
Но не остана дълго сама. Едва пет минути по-късно Даниъл влезе в стаята.
— Разкажи ми за сър Реджиналд — започна той без заобикалки. — Зная само, че е стар, с черни зъби и ужасно смърди. Но бих искал да чуя и нещо за характера му.
Хенриета свъси замислено чело, докато подреждаше в голяма месингова кана пъстри есенни клонки.
— Виждала съм го само два пъти. Стори ми се много злобен човек, същият като баща ми. — Тя огледа критично букета. — Защо питаш?
— Дължа му пари. Забрави ли? — отговори Даниъл, без да смекчава острия тон на гласа си.
Хенриета се изчерви.
— Предявил е искания към теб?
— Да и то много нагло. Настоява да му изплатя незабавно цялата сума, заедно с натрупаните лихви. — Даниъл се заразхожда ядосано из стаята. — Не ми е ясно как ще събера такава сума.
— Не можеш ли да поискаш срещу нея зестрата ми? Не зная за какво сте се споразумели, защото не присъствах, но…
