— Баща ти заяви, че не ти дължи нито едно пени — прекъсна я Даниъл.
Хенриета се обърна, смаяна.
— Но как така? Та нали се омъжих с негово съгласие.
Той искаше да се отърве колкото може по-лесно от нея — спомни си с горчивина Даниъл и поклати глава.
— Както и да е, всеки случай баща ти отказа да ти даде каквото и да било.
Хенриета гледаше ужасена съпруга си.
— Това значи само, че те е измамил, Даниъл. Парите на майка ми бяха предназначени за мен и трябваше да ги получа на сватбата си, при условие, че няма да се омъжа против волята на татко. Тези пари са мои. От него самия не очаквам пукнат петак… — Гласът й затрепери от гняв. — Но той няма право да ме лишава от онова, което ми е оставила майка. Трябва да са поне хиляда и триста фунта, ако съм разбрала добре господин Филбърт…
Даниъл вдигна ръка.
— Момент. Кой е господин Филбърт?
— Един лондонски адвокат — отговори нетърпеливо тя. Подслушвах на вратата, докато разговаряше с господин Озбърт и баща ми. Говореха много високо. Ставаше дума за сватбата ми с Уил — каза тя с гримаса. — Баща ми все повтаряше, че не е съгласен и ако все пак се омъжа за него, ще загубя и наследеното от майка. Господин Филбърт го потвърди, каза, че брак против волята му е единственото условие, при което той може да вземе парите. Още една причина господин Озбърт да не иска да се оженим с Уил.
В паметта на Даниъл възникна лукавата усмивка на устните на сър Джералд Ашби, когато излагаше условията си. Беше искал, значи, не само да се отърве от дълговете си, но и да си присвои зестрата на дъщеря си.
— Щеше ли да имаш представа за всичко това, ако не беше подслушвала на вратата? — попита той бавно.
Хенриета поклати глава.
— Навярно не. Никой никога и нищичко не ми беше казвал. Връзката между всичко това изведнъж й се проясни. — Баща ми не е имал, разбира се, изобщо представа, че зная нещо…
— И се чувства сигурен, защото ти не можеш да искаш нещо, за което не знаеш — допълни Даниъл.
— Той е нехранимайко! — възкликна Хенриета. — И не ми казвай, че не бива да го наричам така, защото добре го познавам.
— Предполагам, не знаеш къде е кантората на господин Филбърт, нали?
— В Чийпсайд — отговори веднага Хенриета. — Ще позная и него. Искаш ли да го потърсим?
Даниъл я погледна колебливо.
— Имах такова намерение, само че…
— О, Даниъл, не можеш да ме оставиш вкъщи. Тези пари са си по право мои. Но са разбира се — побърза тя да допълни — сега и твои. И съм готова да се боря за тях.
Изглеждаше толкова твърдо решена, така напрегната, слабичкото й телце така трепереше от възмущение и енергия, че Даниъл тутакси си спомни за онази Хари от бойното поле при Престън, онази Хари, която бе отишла смело за пропуските в Нотингам. Беше се оженил за Хенриета Ашби не само защото му трябваше домакиня и компания за неговите деца, не само защото тя нямаше покрив над главата си. Беше оценил човешките й достойнства и го бе ръководило неосъзнатото чувство, че тя ще стане достойна за любов всеотдайна спътничка, щом порасне достатъчно за новата си роля на съпруга. Досега рядко бяха имали възможност да развиват взаимните си отношения. Пътуването до Лондон щеше да им даде, може би, възможност да се сближат.
Даниъл я хвана за брадичката.
— Лейди Дръмънд, ако реша да не идваш, значи няма да дойдеш с мен.
В тъмните му очи проблесна нещо, което я окуражи.
— Но ти няма да го кажеш, нали?
— Не, няма — тупна я той по нослето. — Ще отидем заедно. Но само защото предварително бях решил да те взема.
— Кога тръгваме?
— Утре заран. Докато ни няма, Лизи и Нан ще гостуват в Еликът Парк. Ще успея, може би, да направя и лично постъпки пред комисарите в Хейбърсдешър Хол за намаляване на паричната глоба.
— Ще те придружавам навсякъде и сигурно ще будя дълбоко съчувствие — заяви Хенриета. — Предполагам, че въздействието щеше да е много по-силно, ако бях издула корема. — Тя леко се изчерви. — Не смяташ ли, че би трябвало вече да съм бременна?
Даниъл разтвори, смаян, широко очи. През ум не му беше минавало, че тя не е проумяла какви усилия прави, за да се сдържа и да не допусне тъкмо това.
— Ох, миличко — каза той нежно. — Мисля, че ще трябва да ти обясня някои неща.
Хенриета приседна до Даниъл и го заслуша внимателно. Когато той свърши, тя вдигна замислено вежди.
— Представа нямах за всичко това, пък и откъде ли? Не че много държа тъкмо сега да имам дете, но бих желала все пак да участвам в решаването на този въпрос.
— Ако имаш желание, трябва само да ми кажеш. — Даниъл я притегли в скута си и я целуна. — Съобразявах се само с теб.
Хенриета усети податливата мекота на устните му, вдиша свежия дъх на кожата му, прокара с две ръце пръсти през гъстата му коса, почти черна на слабата светлина на зимния следобед.
— Искам да ти подаря син, Даниъл.
Даниъл кимна.
— И ще го сториш, ако е рекъл господ. Но няма защо да бързаме. Имам си предостатъчно грижи с двете дъщери. — Той целуна дланта й. — С две дъщери и една лудетина за съпруга.
— Нищо ли няма да ми бъде простено? — Погледът, който Хенриета му хвърли, беше невероятно кокетен.
Даниъл вече познаваше този поглед и всеки път го беше възприемал като много предизвикателен.
— Да, лудетино, простих ти — отвърна дрезгаво. — А като ме гледаш така, почвам да си мисля, че сигурно ще ти прощавам всичко.
Че как ли го гледам, помисли си Хенриета. Полезно щеше да е да знае как може да получава веднага прошка. Целувките следобед бяха за нея нещо чудесно, но забранено. Сега направи опит и докосна с устни бузите на Даниъл, погали кожата им с връхчето на езика, чак до горе, чак до клепачите. Даниъл пъхна ръка под роклята й, под фустата, погали нежно обутите в чорапи крака. Хенриета леко потрепери, когато пръстите му докоснаха копринената кожа на бедрата й над ръба на чорапите. Когато напреднаха още и проникнаха нежно в малката влажна долинка, Хенриета зае с неясно мърморене друга поза, разтвори по- широко бедра, за да го улесни в играта.
Когато влезе в стаята, Даниъл нямаше никакво намерение да си доставя удоволствие по този начин. Настоящето и бъдещето му се струваха обгърнати в синя пелена, която му отнемаше смелостта. Но сега животът сякаш пак придобиваше други багри, хиляда и триста фунта означаваха, че не е обречен на бедност, дори ако не успее да намали глобата. Освен това да накара сър Джералд да се откаже от непочтените си сметки, щеше да му достави и голямо лично удовлетворение. Щеше да изплати дълга си на сър Реджиналд и… Младата му съпруга можеше да е наистина очарователна, когато се сещаше, че е жена. Щеше да й трябва само малко време и малко насърчение. Даниъл се усмихваше доволен, когато стонът й и начинът, по който се притискаше към него, му подсказаха, че се приближава към върховния миг на възбудата.
— Даниъл! — Чу името си само като сподавен шепот на устните й, когато тя потрепери опиянена, а после се отпусна със задъхано, забързано дишане на гърдите му.
— Защо го направи? — попита тя, смаяна и объркана от непознатите досега силни усещания.
— Защото ми достави удоволствие — отговори Даниъл и й оправи дрехите. — На тебе също, нали?
— О да, голямо — отговори тя, възхитена не по-малко от него. — Повече от когато и да било. Но е
