посред бял ден, още сме облечени и не лежим в леглото.
Той се разсмя на искрената й изненада.
— Любовта не изисква всеки път тъмнина, голота и легло. Нито трябва да е всякога една и съща. — Като продължаваше да се усмихва, той я вдигна от коленете си. — Трябва да се приготвим за пътуването. Иди да съобщиш на госпожа Киърсот. Аз трябва да поговоря с управителя.
Хенриета го погледна неуверено.
— Няма ли да е по-добре ти да осведомиш госпожа Киърсот?
Даниъл поклати глава.
— Това е твое задължение, Хенриета. Ти си господарката и майката на децата. Ако си го повтаряш често, ще ти е по-лесно и да се държиш както подобава.
Хенриета присви чело. Даниъл беше прав и тя щеше да се постарае, да положи най-искрено усилия да оправдае очакванията му.
В Лондон цареше странна атмосфера, съвсем различна от онова, за която си спомняше Хенриета. Някаква закана витаеше в студения въздух и целият град сякаш беше затаил дъх в очакване на непостижимото.
Хората бързаха, топло облечени, под бръснещия вятър по покрития със замръзнала кал паваж. Вървяха навели глава и сякаш не желаеха да се поглеждат. Какво изпитваха жителите на столицата — срам или страх — какво изживяваха хората в града, където за краля на Англия сега се решаваше — живот или смърт.
— Къде ще живеем? — попита Хенриета, докато яздеха през непознати улици.
— Близо до катедрата Свети Павел — отговори Даниъл. Трябва да сме колкото може по-близо до господин Филбърт в Чийпсайд, защото сигурно ще си имаме често работа с него. — Той хвърли кос поглед към съпругата си. — И да ти го кажа отсега, Хари. Не искам да напускаш къщата без придружител и без да съм ти позволил. Въздухът е пропит с насилие. Сигурно го долавяш и ти. Хората са несигурни и възбудени. Не искам да те изложа на опасност.
Хенриета мълчеше. Не искаше да приеме тази забрана, защото щеше да й създаде непредвидени трудности. За щастие Даниъл прие мълчанието й за съгласие и не се върна отново на въпроса. Двамата свиха по Патерностер Роу, прекосиха тясна уличка, където стрехите на къщите от двете й страни почти се докосваха.
— Пристигнахме. — Даниъл спря коня си пред много спретната къща. Стълбището беше изтъркано с керемида, прозорците светеха и дори калдъръмът отпред беше пометен.
— Моята дойка живее тук — каза усмихнато Даниъл. Омъжи се за едно от нашите конярчета и се премести с него в Лондон. В нейния дом винаги ще се намери място за мен.
Той скочи от седлото и почука на вратата с лъснатото месингово чукче, гордост на домакинята.
Когато отвориха, мрачният зимен ден сякаш изчезна. На прага застана мъничка жена и като видя посетителя, радостно записука. Даниъл я прегърна засмян и я вдигна високо.
— Доркас, милата ми Доркас — възкликна той. — Я виж кого съм ти довел.
Докато траеше тази бурна сцена на поздрави, Хенриета беше скочила от коня и сега се приближи към двамата.
— Това е жена ми. Хенриета, това е Доркас, която знае повече за лошата ми репутация, отколкото бих позволил на когото и да било.
— Сър Даниъл, какви ги приказвате! Като дете бяхте същинско ангелче — възкликна миниатюрната женичка, направи пред Хенриета реверанс, но я изгледа изпитателно с острия поглед на светлосините си очи. — Добре дошла, лейди Дръмънд, Моля, заповядайте, влезте. Нашият Джо ще се погрижи за конете.
„Нашият Джо“ беше момък толкова набит, колкото майка му беше мъничка. Той се появи тутакси и отговори с поклон на поздрава на Даниъл. Хенриета последва поканата на домакинята и влезе в малкия коридор.
— Ще ви дам стаята над дневната, сър Даниъл. Тя е най-голямата, а ви трябва повече място, щом отново сте женен.
— Не искам да те притеснявам, Доркас.
— Боже милостиви! — Доркас вдигна ужасено ръце от подобна мисъл. — Я не говорете глупости! Колко ще останете?
— Ще зависи от нещата, които трябва да уредя с адвоката Филбърт в Чийпсайд. Мислиш ли, че Джо може да го открие вместо мен? Надявам се, че няма да е трудно.
— Разбира се, веднага ще го пратя, а в това време ще приготвя вечерята — и женичката бързо изчезна.
— Веднага след вечеря ще ида да поговоря с адвоката Филбърт — заяви Даниъл, — разбира се, ако Джо успее дотогава да го открие.
— Идвам с теб — заяви Хенриета и си сложи палтото.
— Тази вечер още не. Сигурно си уморена от пътя, освен това искам да го посетя първо сам.
Хенриета прехапа устна.
— Не съм толкова капнала, та да не мога да те придружа. Освен това искам да напомня на адвоката Филбърт за разговора, който чух, та да не се опита нещо да скрие. Той е адвокат на баща ми и човек не може да знае на чия страна ще застане. Не е изключено баща ми да е купил мълчанието му.
Даниъл можеше живо да си представи какво въздействие можеха да окажат възмутените оценки на Хари относно машинациите на нейния баща върху този адвокат-консерватор, особено, ако и той самият е участвал във всичко. Филбърт му трябваше, но като съюзник срещу сър Джералд, затова не желаеше от самото начало да го настрои срещу себе си.
— Не тази вечер — повтори натъртено. — Когато разбера истината, ще можеш и ти да се запознаеш с адвоката Филбърт.
— Не проумявам защо ми позволи да те придружа, — измърмори Хенриета — щом решаваш после да ме отстраниш от преговорите. Въпросът е мой не по-малко от твой.
— По-късно — повтори Даниъл, — ще можеш, щом искаш, да присъстваш на всичко, но не и днес. Тъй че край. Хайде да вървим да ядем.
— Добре де, но какво да правя, докато те чакам? — попита Хенриета, когато се настаниха край масата в приветливата стаичка, където им бяха поднесли вечерята. — Да се върна в Кент? Там поне можех свободно да се движа.
Даниъл си напълни чашата и затърси внимателно подходящите думи. Спомни си предупреждението на Уил, че човек трябва да внимава да не нарани гордостта на Хари. Всъщност нямаше никакво желание да се преборва със съпротивата й срещу неговите нареждания, но Хенриета беше негова жена и ако искаше да свикне да се държи като съпруга, и той трябваше да се държи с нея както подобава, а не като с невъзпитано дете.
— Може би не се изразих достатъчно ясно — каза той спокойно. — Казах само, че тази вечер, бих искал да се срещна с господин Филбърт сам. При следващите срещи ще се радвам да ме придружаваш, да ми помагаш и да ме съветваш.
Хенриета реши, че сега въпросът придобива съвсем друг характер. Погледна недоверчиво Даниъл, но той изглеждаше съвсем спокоен. Само дето в очите му веселите пламъчета бяха угаснали. А това беше недвусмислено предупреждение. Беше очевидно, че сега Хенриета трябва да направи крачка към примирието.
— Може наистина да не съм те разбрала добре — каза тя малко сковано. — Ще бъдеш ли така добър да ми подадеш морковите, моля?
Останалата част от вечерята мина в приятелско бъбрене. Към края й се появи Джо и съобщи, че адвокатът Филбърт може да бъде намерен в Чийпсайд, близо до страноприемницата „Златния петел“ и Даниъл веднага се запъти натам.
Хенриета събра чиниите и ги занесе в кухнята. Стори й се неуместно в този дом, където не бяха нито членове на семейството, нито официално квартиранти, просто да се прибере в стаята си и да остави масата нераздигната.
