— Изведи ми коня.
Беше навярно безсмислено да я търси, но Даниъл не можеше само да чака и да се моли Хенриета отново да се появи.
Хенриета стоя на сигурното място до портата, докато тълпата почти се разпръсна. Беше се наложило дълго да чака, но нищо не би могло да я накара да напусне сигурното си пристанище. По улиците още имаше войници, но никой не й обърна внимание, когато се измъкна от скривалището си. Тя се огледа за камбанарията на катедралата свети Павел, за да реши в коя посока трябва да върви. Пътят й се стори сега по-дълъг отколкото сутринта, когато още не беше видяла и изстрадала всичко, което се случи. Всяко кокалче я болеше, кожата й беше като наранена, а ужасните спомени изсмукваха последните й сили.
Даниъл я зърна в мига, в който вече мислеше, че няма да понесе по-дълго страха. Беше отпъдил всички ужасни картини, които въображението му бе нарисувало, докато оглеждаше улици, улички и площади, но виждаше само чужди лица. Сега се спускаше за втори път по Лъдгейт Хил и видя нежната фигурка, която изкачваше мъчително хълма с наведена глава. Беше си загубила шапката, бялата й яка беше скъсана.
Той препусна към нея и подковите на коня изтрополяха по калдъръма. Ужасена, уплашена от този звук, Хенриета вдигна очи. Даниъл дръпна юздите, обърна се на седлото встрани, хвана Хенриета под лактите и я сложи доста грубо пред себе си на седлото. Не каза нито дума и пое към дома.
Хенриета също мълчеше, но беше всъщност силно разтревожена. Това не беше Даниъл, когото познаваше. Лицето му приличаше на маска на гнева, а тялото му беше сковано от старанието да не я докосва.
Пред къщата Даниъл скочи от коня, дръпна и Хенриета на земята и пристъпи с тежки стъпки прага, Доркас и Джо се появиха на виковете му на кухненската врата. Жената притисна стресната ръка към устата, щом видя колко ядосан е Даниъл. Още преди тя да успее да каже нещо, Даниъл повлече Хенриета нагоре по стълбата.
Едва беше затръшнал вратата на стаята и се нахвърли върху Хенриета.
— Ти си позволи да не ме послушаш на този страшен ден!
— Не бях сама — изпелтечи Хенриета. — Джо дойде с мен. Но после ни разделиха…
— Забраних ти да напускаш къщата, с Джо или с когото и да било — нахока я той. — Или мислиш, че не знаех какво ще стане по улиците?
Хенриета преглътна и се опита да не се предаде от страх.
— Трябваше да отида — каза тя. — Знаех, че ще страдаш и трябваше да съм до теб, за да зная какво изпитваш. — Тя трепереше и очите й плувнаха в сълзи. — Видях! Видях как умря кралят… — Тя млъкна, задавена от сълзите. Притисна ръка към гърдите, сякаш това можеше да намали болката в сърцето й.
Даниъл се извърна.
— Иди до прозореца. Толкова съм ядосан, че не мога да те понасям близо до себе си.
Хенриета се запрепъва през стаята към другия й край.
— Не исках да бъда изключена от твоята болка — прошепна тя, ужасно напрегната и закърши ръце. — Ти не ме взе със себе си, затова трябваше да отида сама.
Даниъл опря ръце на плота на камината и скри лице в шепи.
— Имаш ли поне най-малка представа за това, което можеше да ти се случи?
— Да — отговори Хенриета. — Успях да се скрия в един вход, но видях какво се случи с други хора… — изведнъж зъбите й почнаха да тракат.
Даниъл я погледна и смисълът на думите й започна да прониква в съзнанието му, объркано от гнева и страха. Тя беше отишла до Уайтхол, за да разбере страданието му и за да може да го сподели. Такава постъпка беше много необичайна, но от нейна гледна точка напълно естествена, защото произтичаше, както и в други случаи, от смелата й решителност. Беше я смятал за твърде млада и неопитна, за да сподели с нея мъката си. Не й оказваше доверие и затова я беше принудил по нейния простичък и пряк начин сама да вземе всичко в свои ръце. И го беше изстрадала. То си личеше по бледото й лице, по изпълнените й с ужас очи.
Даниъл излезе мълчаливо от стаята и се върна след десет минути с поднос, на който имаше две халби и чиния с меденки.
— Ела до огъня — каза той спокойно. — Трябва да пийнеш нещо топло. Доркас направи горещ пунш, а меденките са току-що извадени от фурната.
Хенриета се приближи колебливо към него и разтри разтреперана ръце.
— Нали тук в стаята не е студено.
— Не, студено е вътре в теб — отвърна Даниъл и й разтри енергично ръцете. — Нека никога не забравяме онова, което преживяхме днес. Човек, който го е видял, няма никога да го забрави. Но животът трябва да продължи. Борбата също, защото никой честен човек не може да живее под властта на кралеубийци.
— Какво искаш да кажеш, Даниъл? Нали се закле във вярност на парламента.
Даниъл поклати глава.
— Не съм се клел във вярност на кралеубийци. Чарлз I е мъртъв, но Чарлз II е жив и аз му дължа вярност.
— Какво смяташ да правиш? — Този въпрос бе прошепнат.
— Ще отида на заточение в Хага при краля и ще се присъединя към него.
Хенриета кимна бавно.
— Много семейства предпочетоха да емигрират. Положително няма да сме сами, а децата ще научат много нови неща.
Даниъл я гледаше мълчаливо. Беше пожелал само да следва вътрешния си подтик, имаше намерение да остави Хенриета и децата в Кент. Но неговата съпруга този ден вече беше показала как разбира тя съпружеската взаимност. Той обгърна с усмивка лицето й с ръце.
— Мислиш ли, че госпожа Киърсот ще приеме да живее в изгнание?
Оживление и светлина се върнаха в големите очи.
— Налага ли се да я водим с нас?
— Боя се, че да, елфичке. Като моя съпруга ще имаш при двора достатъчно много задължения.
— Там поне няма да ми се налага да бия масло — каза с лукав поглед Хенриета.
— Но няма да можеш и да се катериш по дърветата — заяви сериозно Даниъл. — Ще трябва да се научиш да бъдеш придворна дама.
Хенриета прие спокойно такава перспектива.
— Няма да е по-трудно от всичко останало, което ми се наложи да науча досега. — Тя го прегърна за шията и нежно го целуна. — Но няма и да е толкова хубаво като някои други неща.
— Сигурно не — съгласи се Даниъл. Той притисна гъвкавото тяло към себе си, усети неговата топлина и собствената си възбуда в отговор на тази близост. Изведнъж го обзе непреодолимо желание, сякаш страстното единение можеше да пропъди ужаса на този ден.
Хенриета усети промяната, която бе станала в Даниъл и със странно чувство за триумф го привлече към леглото.
10
— Нан, не се помайвай — каза нетърпеливо Хенриета и хвана момиченцето за ръка. — Боя се, че и без това много се забавихме.
— Сигурна съм, че пак ще закъснеем за вечеря — доволният глас на Лизи долетя иззад огромния букет току-що набрани диви нарциси.
— А татко навярно пак е поканил гости — в забележката на Нан прозвуча съвсем неуместно безгрижие.
— Повече от сигурно е — измърмори Хенриета и ускори крачка по тясната калдъръмена уличка, която се провираше през оживения център на Хага.
Виковете на уличните търговци примамваха децата, несвикнали с градския живот и на Хенриета й се налагаше непрекъснато да откъсва момичетата ту от някоя пръскаща остра миризма рибарска сергия, ту от
