През последвалата седмица нервното напрежение непрекъснато нарастваше, докато настъпи и денят, на който Чарлз Стюарт бе осъден на смърт чрез обезглавяване като „тиран, предател, убиец и отявлен враг на всички добри хора в тази страна“.
Докато го водеха от съда в Уестминстър, войниците крещяха високо: „Справедливост! Смърт!“, за да искат главата на мъжа, когото обвиняваха в дългогодишното кръвопролитие на гражданската война.
Хенриета беше придружила Даниъл до Уестминстър. Когато доскоро немислимото стана действителност, Даниъл стоеше, скован и мълчалив. Наоколо им се надигаше силна глъчка, някои гласове издаваха безпомощност, други шумно задоволство от присъдата.
— Божият закон е спазен — заяви с хладнокръвно задоволство застаналият до Хенриета мъж с аскетична външност.
Хенриета долавяше как яростта сковава тялото на Даниъл и го дръпна отчаяно за ръката.
— Хайде да се прибираме. Боли ме главата.
Загриженост измести за малко болезнената ярост.
— Какво ти е, елфичке? Да не си болна?
— Не, не, нищо сериозно, от вятъра е. Като пийна вкъщи нещо топло, ще се оправя.
— Добре. Тук и без туй вече не ни задържа нищо. — В гласа му звучеше необичайна острота.
Той хвана Хенриета за ръката и тръгна към странична уличка. Тълпата беше почнала да се разотива, но настроението беше потискащо, тук-там избухваха кавги. Камък се удари в калдъръма пред краката на Хенриета. Даниъл стисна още по-силно ръката й.
— Тук намирисва на беда — измърмори той. — По това време по улиците не бива да има жени.
Следващите няколко дена Даниъл сякаш беше потънал в себе си. Хенриета се опитваше да го поразсее с музика и разговори, с нежност и страст, а когато нищо не помагаше, заговорваше за завръщането им в Кент. Комисарите в Хейбърсдейшърс Хол се бяха съгласили да намалят глобата с хиляда фунта и вече нищо не ги задържаше в града. Но Даниъл не можеше да напусне Лондон. Сякаш беше длъжен да дочака заедно с краля, със своя крал, за когото се бе сражавал, часа, в който секирата на палача ще сложи край на всичко.
Във вторник, 30 януари денят започваше, сив, в Лондон. Даниъл стана мълчаливо, мълчаливо се облече и тръгна към пътната врата. Хенриета избърза подире му.
— Идвам с теб.
— Не, няма! Решителният му тон наруши потискащата тишина. — Ти ще останеш зад тези стени, докато се върна.
Откъм улицата нахлу леден вятър, после вратата се затръшна. Хенриета остана за миг неподвижна.
— Ела в кухнята до огъня — чу тя зад себе си милия глас на Доркас.
— Благодаря, Доркас, но ще отида до Уайтхол.
— Това никак няма да зарадва сър Даниъл.
— Не искам да стоя тук, сякаш безучастна към неговата болка — отвърна спокойно Хенриета. — Ако мъжът ми страда, защото е безсилен наблюдател, искам да споделя с него тази мъка. Просто не мога иначе.
— Направете каквото е необходимо — кимна Доркас. Една съпруга трябва сама да решава какъв е нейният дълг. — Джо ще ви придружи.
Хенриета не беше молила за придружител, но го прие с облекчение, а когато стигнаха центъра на града, облекчението се превърна в благодарност. Улиците гъмжаха от хора, устремени неудържимо в една и съща посока, те напредваха бавно, но целеустремено. Когато тълпата я понесе, вече беше невъзможно да се дръпне. Беше станала част от нея.
Когато стигнаха Уайтхол, бледо зимно слънце се подаде от облаците и освети ешафода, издигнат пред банкетната зала. Тълпата напираше напред и Хенриета се озова изведнъж в първите редици, втренчили безмълвни ужасени погледи в разцепения дръвник. Палачът вече беше там, със смъртоносното си сечиво в ръце. Секирата проблясваше на слънчевите лъчи. Какво ли чувство беше, да знаеш, че тази ръка само след миг ще отсече главата на краля на Англия?
Хенриета гледаше втренчено мъжа, сякаш искаше да прочете мислите му, но маската му придаваше нереална външност, отделяше го от ясните очертания на реалния живот. Озърна се да види Джо, но не го откри. Заобикаляха я само чужди лица, на които се четеше цялата гама от чувства — от забавление до ужас. Опита се да се отдалечи от ешафода, но хорската стена беше непробиваема. Отчаяна, Хенриета оглеждаше тълпата, дано види Джо, или, може би, Даниъл. Тя знаеше, че е тук. Но къде?
После ропотът на тълпата се усили, донякъде в очакване, донякъде пропит от ужас, когато отряд войници излезе през портите на Уайтхол. Между тях вървеше Чарлз Стюарт. Беше гологлав. На Хенриета й се стори особено ужасно да види краля гологлав сред въоръжения конвой. Беше абсурдно да се съсредоточава на такава незначителна подробност, знаеше го, но й де стори, че това символизира призрачната атмосфера на тази утрин.
Сега можеше само да присъства на ужасната драма. Кралят се качи на ешафода, който бе заобиколен тутакси от плътни редици въоръжени мъже, тъй че гласът на негово величество, който се обръщаше за сетен път към събрания народ, едва можеше да се чуе. Той подаде наметалото си на човек от охраната, махна превръзката от очите си и коленичи. В този миг настъпи такава тишина, че сякаш нямаше да може никога вече да бъде нарушена. Слънцето проблясваше върху метала, когато секирата се вдигна и отпусна с един единствен замах. Дълбока въздишка се издигна над тълпата, стон на отчаяние и обърканост, стон, който разкъсваше и крещеше към небето.
После някой изкрещя. Тълпата се раздвижи и ту пристъпваше напред, то се отдръпваше назад. Конни войници започнаха да я удрят, размахваха пики и алебарди, за да разпръснат час по-скоро скърбящото множество. Един отряд се приближи към Чаринг Крос, друг се насочи в същата посока, настана дива бъркотия и хората хукнаха, загубили ума и дума, като се мъчеха отчаяно да избегнат тъпчещите коне и остриетата на пиките.
Хенриета събра цялата си воля в усилието да не падне. Всичко останало нямаше значение. Не видя накъде я влачат, но знаеше, озове ли се веднъж под тези тъпчещи крака, никога вече няма да стане. Нежното й малко телце беше огромен недостатък и Хенриета едва не се паникьоса, лишена от яката подкрепа на Джо. Той щеше да я държи здраво, докато ги блъскат напред, назад или встрани, в зависимост от това накъде се е устремила тълпата.
Най-сетне дойде и спасението като тъмен, тесен вход. Малко преди отново да я повлекат, Хенриета успя да се промъкне под ръката на някакъв набит мъж и да се озове на безопасно място. Притисна се, задъхана, до стената. Представа нямаше къде се намира, но поне можеше да стои тихо и кротко изправена, а огромната тълпа все щеше някога да се разпръсне.
Даниъл беше излязъл на кон. Предвидил възможността от инциденти, беше останал далеч от стълпотворението и беше поел към дома още преди войниците да се намесят. Стигна лесно до Патерностер Роу, докато зад него глухата гълчава на тълпата все повече набъбваше. Усещаше се премръзнал, празен, с притъпени чувства. Беше сякаш зашеметен и не усещаше вече нищо. Гняв, възбуда… докато Доркас не му каза, че Хенриета и Джо са тръгнали за Уайтхол.
Гледаше втренчено дойката си и картината на възбудената тълпа застана пред погледа му.
— Боже милостиви!
Без да се замисля, изтича на улицата, без да знае накъде да поеме. В този миг зърна Джо, Джо, но не и жена си.
— Къде, за бога, е Хенриета? — Даниъл сграбчи невъздържано младежа за жакета.
— Загубих я, сър Даниъл — изрече Джо. — За последно я зърнах близо до ешафода. Търсих я навсякъде, но беше невъзможно. Тези хора… Поемаше си задъхано въздух, защото Даниъл продължаваше несъзнателно, да го разтърсва. — Върнах се възможно най-бързо, сър Даниъл, честна дума.
Даниъл го пусна.
— Извини ме, Джо. Нямах намерение да се държа толкова грубо с теб. — Той се опита да подреди мислите си. — Някъде при Уайтхол ли я изгуби?
— Да, сър.
— Преди… преди кралят да бъде обезглавен?
— Да, сър. Беше ужасно.
