непреодолимо отвращение поглед към сър Джералд, който сякаш всеки миг щеше да получи удар.
— Не мисля, че ще ви се наложи да станете свидетели — Даниъл погледна, присвил очи, сумтящия от гняв баронет. — Елате, сър Джералд, нека обсъдим разумно обстоятелствата.
— Разумно ли? — На лицето на Ашби отново се появи лукавият израз. — Че къде са ви документите? Хайде, покажете ми ги. После ще можем да разговаряме разумно.
— О, вече мога да ти ги покажа — Хенриета беше бяла като платно, но изглежда вече се беше овладяла. — Много добре зная къде са — и тя погледна подигравателно баща си. — Хайде да заминем всички заедно за Оксфордшир и там да ви ги покажа. Ще го предпочетеш ли… татко?
Тези думи бяха пропити от толкова горчивина, че пронизаха Даниъл до мозъка на костите. В настъпилата внезапно тишина, Хенриета се изправи, съвсем спокойна, събра цялата си енергия и сила на волята и ги отправи към мъжа, когото току-що бе нарекла свой баща. Онова, което знаеше само тя, беше, че изобщо не знаеше къде са скрити документите. Но ако те не бяха унищожени, можеха да са само на едно място, където баща й от край време пазеше всичко, което някой ден можеше да му е полза. Тя го изгледа настойчиво и забеляза, че той става неуверен. А тя беше, изглежда, на прав път.
— Скрити са под двойното дъно на ковчежето за скъпоценности на лейди Ашби, зад ламперията в твоята спалня.
Хенриета беше извисила победоносно глас. Бесен от гняв, баронетът понечи да се нахвърли с юмруци срещу дъщеря си, но Даниъл го сграбчи със стоманена хватка.
— Е, сър Джералд, може би ще проведем сега един разумен разговор? Седнете, господин Филбърт. Ще трябва да изложим някои неща на хартия, а не бива и да губим време. Сигурен съм, че господин Озбърт ще ни бъде на разположение като свидетел.
Като скърцаше със зъби, сър Джералд се отказа от по-нататъшна съпротива, а Хенриета, вече победителка, се оттегли на пейката до камината.
— Откъде го знаеше, Хари? — прошепна й Уил, който седна до нея. — Свикнал съм да очаквам всичко от теб, и все пак, защо беше толкова сигурна?
— Изобщо не бях сигурна — призна си Хенриета и предпазливо се усмихна. — Знаех само къде крие всичките си съкровища, защото един ден ги открих, докато вилнеех из спалнята му.
Уил се колебаеше между осъждане и възхищение.
— Тършувала си из стаята на родителите си?
— Да. И освен това подслушвах на врати и прозорци. Така разбрах и за наследството, което ми е оставила майка ми.
— Ужасно поведение.
— Вярно — съгласи се невъзмутимо тя. — Но много полезно, както виждаш. Освен това трябваше сама да се грижа за себе си, защото никой друг не го правеше вместо мен.
Уил кимна мълчаливо.
— Изглеждаш уморена — каза той след малко. — Не искаш ли да полегнеш малко?
— Да, май ще е добре да поотпочина. Така вечерята ще ми е по-вкусна.
Когато Хенриета се събуди, първата й мисъл беше, че е спечелила битката с баща си без продължителен и скъпо струващ процес. Вече беше свободна, сега и завинаги, освободена от коварната подлост на баща си.
Дочу весели гласове, дрънченето на чинии, звънтенето на ножове. Хенриета бързо стана, облече се и слезе бързо по стълбата. Откъм кухнята и трапезарията се носеше толкова апетитен мирис, че и потекоха лигите. Когато отвори вратата на трапезарията, видя Даниъл, тримата Озбъртови и адвокат Филбърт насядали в чудесно настроение около масата. Виното, добрата храна и буйният огън в камината бяха зачервили бузите им.
— Даниъл, ужасно съм ти сърдита, задето не ме събуди — каза Хенриета.
— Не ми се сърди, елфичке — стана той да я посрещне. — Оставили сме ти твоята порция. Реших, че ще ти се услади повече, след като се наспиш. Ела, седни до мен. Това е пържено гълъбче, а това задушени заешко и агнешко. От кое да ти сложа най-напред?
— От задушеното, ако обичаш.
Около масата цареше толкова весело настроение, сякаш на всички им беше паднал тежък товар от гърба. Озбъртови се усмихваха приятелски, а адвокатът Филбърт не се държеше толкова сковано и официално, както обикновено. Хенриета се радваше, че на Даниъл явно му беше олекнало. Знаеше какво означава за него този капитал и се надяваше баща й да не е посягал незаконно на него, фактът, че тя му бе помогнала да го получи, изпълваше сърцето й с радост. Вече не беше бедната, спасена по чудодеен начин просякиня, беше си извоювала място в живота на Даниъл, място, спечелено честно и почтено.
— Донесъл съм ти подарък, елфичке — каза изведнъж Даниъл.
— Подарък ли? — Хенриета едва не се задави от учудване. — Как така ми носиш подарък?
— Ами беше едно лудо хрумване — отвърна закачливо Даниъл. — Беше и рисковано за мен, защото в наши дни не гледат с добро око човек, който купува такива неща.
— Какво, за бога, може да е? — Хенриета отвори толкова широко очи, че Даниъл избухна в силен смях.
— На вратата е, до вратата.
Хари скочи, изтича в коридора и се върна с някакъв безформен пакет.
— Вече зная какво е! — възкликна тя. — Напипвам контурите! Това е китара.
— Реших да повярвам, че наистина свириш толкова добре, колкото твърдиш. — Даниъл се усмихваше, доволен да види голямата радост на Хенриета.
— О, тя наистина свири добре — каза госпожа Озбърт, — има и приятен глас.
Хенриета се изчерви от комплимента, погали красиво извитото дърво и дръпна предпазливо една струна.
— Чудесен инструмент, Даниъл!
— Мисля, че е време да тръгваме — Амалия Озбърт неохотно стана. — И двамата сте винаги добре дошли в Озбърт Корт… с цялото семейство.
— Наистина не зная как да ви благодаря — каза сериозно Даниъл.
— Глупости! Ако наистина имаше повод за благодарност, щяхме наистина да я приемем.
Сред безкрайни благодарности и протести от двете страни, семейство Озбърт и адвокатът Филбърт се приготвиха да излязат навън, в студената нощ.
— А ние ще се прибираме ли у дома? — попита Хенриета, когато заключиха вратата зад гостите.
— Не веднага. Трябва да отида още веднъж при комисарите в Хейбърсдейшърс Хол и… — На лицето на Даниъл легна сянка. Той сръчка навъсено огъня в камината. — Искам да дочакам и края на процеса срещу краля. Тази заран го зърнах, когато го докараха в Уестминстър. Отиде пеш до ферибота при Гардънс тейърс, заобиколен от онези предатели с пики. — Даниъл сви презрително устни. — Кралят намери мила усмивка за всекиго, когото срещна по пътя си.
Хари се приближи към огъня.
— А какво беше настроението на хората?
Даниъл вдигна бавно рамене.
— Бяха ядосани, объркани… Повечето мълчаха. Някои измърмориха:
— Бог да пази краля, — но веднага ги накараха да млъкнат. При този потиснически парламент подобна молитва се смята за предателство спрямо държавата. Хенриета, бог ми е свидетел, ако се опитат да убият, краля, няма да гледам безучастно.
Хенриета неволно потръпна. На Даниъл оставаше ли му наистина избор? Проявената вярност към краля беше изплатена с парична сума, а той се видя принуден да се закълне във вярност на парламента — само и само да защити семейството и имота си. Нима щеше да наруши клетвата? И какво щеше да стане тогава с всички тях? Денят загуби изведнъж цялото си великолепие.
— Да ти изсвиря ли нещо? — Хенриета хвана китарата.
— Ако искаш.
Но и веселата музика не можа да пропъди мрачните мисли.
