кошничаря с пъргави пръсти, или от майстора на пастети, замесени с много подправки. Разбираше как влияе на децата това пъстро многолюдие, но вече се бяха забавили достатъчно, за да наберат цветя, а у дома щяха да ги изчакат, преди да седнат на масата.
Както обикновено сър Даниъл беше прекарал сутринта при двора, където трескаво се крояха планове за създаването на нова армия срещу парламента с подкрепата на верните шотландци. Не беше предупредил, че ще води гости, но понеже вратата на дома му беше отворена за многото обеднели емигранти в този град, това се случваше често. Домакиня, която блести с отсъствието си и една закъсняла вечеря не хвърляха добра светлина върху тяхното гостоприемство.
Най-сетне стигнаха до голямата каменна къща със стръмен покрив на мансардата, станала дом на семейство Дръмънд в Хага. Сградата беше добре поддържана. В сравнение с други членове на този двор в изгнание, чиито имоти бяха конфискувани, Даниъл се радваше на макар и скромно благополучие. Беше успял да напусне Англия незабелязано и да вземе със себе си зестрата на Хенриета, която нейният баща най-сетне й беше дал. Налагаше се все пак да бъде пестелив, защото не можеше да рискува да се върне в Англия за още средства. Хора на парламента наблюдаваха пристанищата, търсеха привърженици на краля- изгнаник, а Даниъл не държеше някой от тях да го познае.
Заедно с други подобни сгради, къщата се издигаше на спокоен четириъгълен площад. Зад нея имаше малка, обиколена от каменен зид градинка. Този прекрасен пролетен ден априлският вятър носеше мириса на море и аромата на цветя, затова Хенриета затвори със съжаление вратата зад себе си. Откъм салона вляво от антрето долитаха приглушени гласове.
— Кой ли може да е? — Неукротимо любопитна, Лизи се опита да надникне през ключалката.
— Лизи! — В мъмрещия глас на Хенриета прозвуча и потиснат смях, когато вратата изведнъж се отвори. Лизи загуби равновесие и се озова доста болезнено в краката на баща си.
Даниъл я изгледа смаяно.
— Загуби ли нещо, Елизабет?
— Не… не, сър. Просто се спънах — изпелтечи детето, пламнало от смущение, изправи се на крака и направи припряно реверанс.
— Колко неприятно — каза загрижено Даниъл. — Надявам се, не си се наранила, нали?
— Не, сър. — Лизи повтори реверанса и погледна за помощ мащехата си.
Хенриета не се колеба дълго. Бърз поглед й беше разкрил които са гостите и тя тръгна към тях, побутвайки децата пред себе си.
— Милорд Хендън, милорд Конот, мисля, че още не познавате заварените ми дъщери, Елизабет и Нан.
— Да, така е — граф Хендън остави чашата си на масата и се усмихна мило на двете деца. — Прелестни са, направо са чудесни, Дръмънд… наистина.
— Благодаря — каза сухо Даниъл. — Но понеже гувернантката им вече ги чака, вярвам, че ще ги извините.
Момиченцата направиха реверанс, малко припряно като за наистина безукорно държане и с облекчение се оттеглиха.
— Струва ми се, че си прекарала приятно сутринта — Даниъл гледаше Хенриета, която беше донесла пролетта със зачервените си от вятъра бузи и блесналите си очи.
— Брахме нарциси — отговори тя с онази неустоима кокетна усмивка, с която си служеше обикновено само когато се боеше, че е сбъркала нещо. — Надявам се, че не съм ви накарала да чакате вечерята, но просто не усетихме кога мина времето.
— Вашето гостоприемство, лейди Дръмънд, е наистина щедро. — Уйлям Конот говореше, както винаги, изтежко. Значимостта, която излъчваше, не накърняваха нито вехтия му вълнен жакет, нито евтините уж посребрени катарами на обувките му. — Ще е върховна неблагодарност да критикуваме каквото и да било.
— При все това сме малко нещо гладни — не се сдържа да не отбележи Даниъл. — Вече наближава три часът.
— Веднага ще наредя да сервират.
Хенриета излезе в антрето и се огледа критично в огледалото. Остана общо взето доволна от онова, което видя. През последните няколко месеца лицето й се беше променило. От очите е, каза си тя и се изчерви. Изразът на очите й беше по всяко време такъв, сякаш току-що се бе любила, бяха страстни, знаещи и безкрайно доволни, а така се чувстваше почти непрекъснато и нейното тяло.
При тези мисли Хенриета леко потрепери и побърза да изтича бързо в кухнята, където опитният дебел готвач-фламандец беше поел всички задължения, а господарката можеше да се гордее с добрата кухня в дома й, без да става нужда да полага за това каквито и да било усилия. Той кимна важно на Хенриета, която се доближи до печката и вдигна един капак, за да си каже тя мнението за неговото произведение — великолепно заешко печено, с гарнитура от картофени кнедли и грах с парченца шунка. След това й демонстрира и ябълковата торта, която беше направил всъщност специално за Лизи. На малката не й беше никак трудно да осведомява готвача кои ястия са й най-любимите. Човек често можеше да я свари в кухнята да разправя каквото й мине през ума на момчето, което идваше всеки ден за най-тежката работа или на слугинчето, което живееше в стаичката на партера. Готвачът я слушаше мълчаливо, но внимателно.
Обедите протичаха обикновено във весело настроение, но този ден Хенриета долови у Даниъл някакво потиснато напрежение. Не беше яд, а възбуда, а в погледа му сякаш имаше въпрос, особено когато поглеждаше към Хенриета, която развличаше гостите с любезни приказки.
За изненада на Даниъл, съпругата му беше поела въодушевено ролята на домакиня, когато се настаниха миналия юли в тази къща в Хага. Усилията й бяха възнаградени с ласкаещо внимание и куп комплименти, от които Хенриета направо разцъфтяваше. Днешните й гости бяха често присъствие на щедрата й трапеза. След като битката при Престън бе загубена, те се видяха принудени да напуснат Англия и да оставят там всичко, което притежаваха. Както повечето англичани в Хага, живееха от ден за ден и от щедростта на по- добре поставените. В това отношение изобщо не се различаваха от своя крал, който беше принуден, останал без каквито и да било средства, да проси.
Сега на Даниъл му предстоеше да играе решаваща роля в плановете на своя крал, роля, подчертаваща доверието на крал Чарлз II към сър Даниъл Дръмънд. Но той се тревожеше — как ли ще приеме Хенриета промяната и дали ще се справи със задачите, които тя ще й постави.
— Е, лейди Дръмънд, мислите ли, че Мадрид ще ви хареса? — Изненадващият въпрос й бе поставен от графа, вече в чудесно настроение след вкусните ястия и чудесното вино.
— Какво имате предвид, милорд? — Лъжицата, с която Хенриета се канеше да сложи в устата си парче ябълкова торта, се изплъзна от пръстите й.
— Още не съм имал възможност да поговоря за това със съпругата си, Хендън. — Даниъл явно беше ядосан. — Та нали ми беше съобщено едва тази сутрин по време на аудиенцията.
— О, моля да ме извините! — Лорд Хендън изглеждаше объркан. — Господи, как можах!
— Мадрид? — Хенриета гледаше втренчено съпруга си през масата.
— Негово величество ме помоли да стана посланик при испанския двор, за да помоля за подкрепа при създаването на нова армия. Но нека го обсъдим по-късно.
— Както обичаш. — Хенриета ровеше с вилицата в парчето торта, а през ума й минаваха хиляди мисли. Щеше да е твърде рисковано предприятие. Испания беше толкова далече, а етикетът на нейния двор беше най-строгият в цяла Европа. Как можеше тя да се представи там като съпруга на посланик? Изгледите я плашеха.
Тя побърза да стане.
— Моля да ме извините, но задълженията ми на домакиня ме зоват.
Даниъл я изпрати до вратата.
— След малко ще обсъдим заедно всичко — каза той предпазливо. — Но за едно искам да те помоля още сега.
Хенриета го погледна въпросително.
— Трябва да внушиш на Лизи, че ако иска да разбере какво става зад някоя врата, достатъчно е само да почука.
Хенриета кимна.
