Първата среща между любовницата и съпругата. Усмивката й, отправена към лейди Уорт, излъчваше топлота и увереност.
— Не е нужно да ни запознават официално, лейди Уорт. Горях от нетърпение да се запозная с вас.
Лили отговори на ръкостискането, без да измени изражението на лицето си.
— Ваша светлост — проговори учтиво тя и веднага пусна ръката й. — Колко очарователно.
— Много се надявам да ме посетите на Кавендиш Скуеър — продължи Арабела с все така любезна усмивка. — Убедена съм, че ще открием много общи неща — завърши с тих смях.
— И аз се радвам — промълви едва ли не уплашено Лили, направи лек реверанс и се отдалечи със съпруга си.
— Чу ли това? — пошепна Джордж Кевъна в ухото на Чарлз Фокс, който стоеше до него и подръпваше розовата си перука, увенчана с мъничка тривърха шапка.
— Разбира се, че чух, драги. Не очаквах, че сестрата на Дънстън има такъв стил — отвърна контето.
— Не му е истинска сестра, имат само общ баща — обясни Джордж. — Според мен, драги приятелю, тази жена ще създаде доста проблеми на нашия приятел Джак.
— Ще му се отрази добре — ухили се Фокс. — Аз се интересувам повече защо се е оженил за нея.
— И аз се питах, но като я видях днес… — Джордж се усмихна многозначително. — Трябва да призная, че е необикновена жена. Но все пак е Лейси. А семействата Фортескю и Лейси са като огън и вода.
— Нищо не е вечно, драги приятелю — отговори весело Джордж. — Във всеки случай ще се радвам да задълбоча познанството си с дамата.
— Бих искал да я видя на игралната маса — промърмори замислено Фокс, който не издържаше и две минути, без да говори за голямата си страст.
— Сигурно играе като Лейси — отвърна Джордж и размаха шапката си, когато Арабела мина подръка със съпруга си.
Тя го дари с приятелска усмивка без следа от лицемерие. Наистина беше невероятно, че тази толкова спокойна и сдържана личност е успяла да затвори устите на клюкарките. Беше дала да се разбере, че знае всичко за любовницата на съпруга си и че не се интересува особено от другата дама. Че не я счита за съперница.
Без да каже дума, Джак придружи жена си до чакащата карета. Слугата бързо отвори вратичката.
— Добър вечер, ваша светлост… Ваша светлост. — И спусна стълбичката, за да се качи Арабела.
Преди да влезе, тя се обърна и каза тихо на съпруга си:
— Сигурен ли си, че не искаш да се прибереш вкъщи и да се скараме, както трябва? Няма да ти навреди, ако изпуснеш малко пара.
— Благоволете да се настаните в каретата, мадам. — Думите бяха произнесени с преувеличена учтивост. — Духа студен вятър.
Арабела благодари на чакащия слуга и се настани на меката седалка. Учуди се, когато мъжът й наистина се качи след нея и зае мястото насреща.
Той се облегна назад, скръсти ръце под гърдите и я огледа замислено. После поде с измамно мек тон:
— Изглеждаш решена да ме провокираш, Арабела. Какво съм направил?
Тя отговори съвсем спокойно на погледа му.
— Нарушаваш правилата, Джак. Ние с теб сключихме брак по разум. Разбрахме се, че аз няма да се намесвам в твоите работи и ти няма да се месиш в моите. А сега очакваш да се държа като невинна наивка с нежни ушенца и чувствително сърце. Не бива да зная нищо за жената, която ти е любовница от… всъщност откога си влюбен в лейди Уорт?
Джак затвори очи за миг и отново ги отвори.
— От три години.
— Имате ли общи деца?
В гласа й имаше само любопитство.
— Доколкото знам, не.
Арабела кимна и отговори просто:
— Е, повече не искам да знам.
— Радвам се да го чуя. — Той се усмихна подигравателно. — Ще се разберем ли да не говорим повече по тази тема?
— О, не мога да ти обещая. — Арабела се намръщи замислено. — Кой знае какво още ще се случи. — Наведе се и сложи ръка върху неговата. — Обещавам ти, че винаги ще се отнасям с лейди Уорт с извънредна учтивост и дружелюбие.
— Точно от това се опасявах — изсъска той и присви очи. — Ако ми позволите една малка забележка, скъпа ми госпожо, вие сте коварна като цяло гнездо змии. Не си въобразявайте, че можете да ме измамите с невинната си усмивка и с разумните, изпълнени с разбиране възражения.
— Не искам да те мамя — възпротиви се тя. — Искам да съм сигурна, че правилата не са се променили. Ти ми обеща, че като дойдем в Лондон, ще мога да правя каквото си искам, и аз точно това възнамерявам. — Присви очи и започна да изброява впечатленията си. — Твоите приятели мистър Фокс и лорд Кевъна ми харесват. Обещаха да ме посетят утре. Принцовете не ме впечатлиха ни най-малко, но се налага да ги търпя.
— Точно така — кимна сухо той и в сърцето му неволно се прокрадна възхищение към ума й.
— Мисля, че ще се разбирам добре с херцогиня Девоншир.
Джак избухна в тих смях.
— Мила моя, херцогинята е най-важната, най-влиятелната жена в Лондон. Ако желае, тя ще се разбира добре с теб. Обратно не става, повярвай ми.
— Наистина ли? — попита тя с едва забележима усмивка и без преход премина в атака: — Не ти ли се струва странно, че семейството на мама от Корнуол изобщо не отговори на писмото ми? Писах им през август, а сега е януари. — Вдигна рамене и добави: — Разбира се, вече не ми е нужен отговор. Бях забравила онова писмо, но сега се питам дали пък роднините ми не са измрели до един. Може би са станали жертва на епидемия?
— Нямам представа — отговори Джак и почука по разделящата стена. Каретата веднага спря. — Тук трябва да те напусна. Ще повървя по Пикадили и ще стигна бързо до „Брокс“. — Наведе се към нея, целуна я хладно по челото и отвори вратичката.
Арабела се отпусна назад и изтощено затвори очи. Отвори ги едва когато каретата спря пред къщата й. Когато слезе и се заизкачва по стълбите към парадния вход, където нощният портиер вече я очакваше, усети, че хладният нощен въздух малко я поободри.
— Нейна светлост има ли още някакви желания? — попита портиерът, след като заключи голямата врата и пусна резето.
— Не, Сайлъс, благодаря. Нямам представа кога ще се върне негова светлост.
— Не преди изгрев слънце, мадам — отговори мъжът с многозначително кимване.
Той сигурно знае, каза си Арабела. Отдавна е в къщата на Джак и познава навиците му. Тя му пожела с усмивка лека нощ, но вместо да се качи горе, отиде в библиотеката. Двете свещи, поставени в канделабрите от двете страни на камината, хвърляха мътна светлина. Облицованото с тъмно дърво помещение, препълнено с книги, тънеше в мрак. Тя затвори вратата и се облегна на касата, за да обмисли последствията от действията си.
Не беше кражба, защото писмото, което се готвеше да вземе, беше нейна собственост. Джак ще се ядоса, че е отключила касетката му… че се е ровила в личните му документи. Но тя няма да вземе нищо, няма дори да погледне документите. Ще вземе писмото и ще заключи касетката. Това не беше ровене в тайните му. Разбира се, съществуваше възможност той изобщо да не забележи, че писмото липсва. Може би вече е забравил, че го е заключил в касетката си. Ако не е имал намерение да го изпрати, не е имало защо да го съхранява.
Арабела се отблъсна от вратата и отиде до писалището. Вървеше на пръсти, макар че беше съвсем сама и в къщата беше буден само нощният портиер, който нямаше да напусне поста си. Седна на стола и отвори
