Джак се наведе над рамото й и сложи на масата пред нея пет рула монети. После протегна ръка и взе смарагдовата гривна. Замени я срещу две рула монети и отново сложи ръка на рамото на Арабела.
— Би било жалко да развалиш хубавия комплект, скъпа — прошепна в ухото й той, остави чашата, вдигна китката й и й сложи гривната. — Камъните много подхождат на очите ти.
Арабела знаеше, че той е прав. Също както знаеше, че настояването му тя да носи кремави и бежови тонове е абсолютно основателно — те бяха в прекрасен контраст с наситените цветове на смарагдите, сапфирите, рубините или топазите, които й купуваше за всяка вечерна рокля. Беше й жал да изгуби гривната, макар че жертвата беше необходима, ако продължаваше да играе с безгрижната страст, която бе станала нейна запазена марка.
— Кажете, сър, на коя карта да заложа сега? — попита тя през рамо. — Този път съм решила да заложа на картата, за която мисля, че ще изгуби. — Ръката й помилва едно руло монети. — Промяната в тактиката може би ще ми донесе късмет.
— Без съмнение. Ако играчът не вярва в късмета, по-добре да не играе.
— Тогава обърнете късмета ми, сър, и играйте за мен — каза тя и избухна във весел смях.
Джак погледна засмяното й лице и си пожела отново да види откритата, непринудена, естествена жена, за която се беше оженил. Лондон, неговият Лондон, я разваляше. Защо беше такъв глупак да вярва, че тя ще блести като проклетите скъпоценности на шията й… тази шия, която продължаваше да го възбужда, когато плъзгаше устни по нея, когато вдишваше нежния и аромат, когато късите кичурчета гъделичкаха носа му.
— Не съм проследил кои карти са излезли — отговори той. — Залагайте сама, мадам. Ще остана до вас и ще ви нося късмет. — Помилва бегло рамото й и вдигна чашата към устните си.
Арабела реши, че този път ще опита да спечели. Разбира се, не беше броила излезлите карти, защото нямаше намерение да печели, но не беше съвсем просто да губи нарочно, когато Джак стоеше до нея. Смръщи чело и се опита да си спомни дали дама купа бе минала. Май не, реши и сложи рулото монети върху картата.
Този път се оказа права. Първата изтеглена карта беше дама купа. Арабела спечели достатъчно, за да играе още няколко часа, без да се наложи да се раздели със смарагдовата си гривна. Ала инстинктът й подсказа, че е време да сложи край.
— Моля да ме извините, уважаеми дами и господа, но смятам да се откажа. Отстъпвам мястото си. — Тя се изправи с усмивка, без да обръща внимание на протестите на другите играчи.
Джак я хвана подръка.
— Вино? — попита той учтиво. — Или предпочиташ да се прибереш вкъщи?
Ръката му се плъзна по голото й рамо. Внезапно си пожела с все сила да върне отново своята Арабела.
Наведе глава и й прошепна нещо. Както очакваше, тя веднага се скова, дишането й се накъса. В следващия миг се овладя и му отговори с небрежно вдигане на раменете:
— Разбира се, сър, щом желаете, ще си отидем вкъщи.
— Ще заповядам да извикат каретата.
По време на силния, почти див изблик на страст през тази нощ Арабела намери време да се запита как ставаше така, че отчуждението, възцарило се помежду им след онази вечер в операта, не влияе нито на страстта, нито на задоволяването и. Джак беше нежен и настойчив както винаги, тя можеше да реагира или да го предизвика както и преди. Извън спалнята обаче двамата се движеха като две изискано облечени фигури от севърски порцелан, танцуващи в музикална кутийка. Обикаляха се един друг, вечно нащрек, очаквайки лоша изненада.
Джак не спомена кражбата от касетката си, а Арабела не му поиска сметка за неизпратеното писмо. Ала настъпващото от време на време смутено мълчание, моментите на сдържаност, които се повтаряха все по- често, издаваха всичко. Той знаеше, че писмото е у нея. Но ако просто е забравил — понякога Арабела беше твърдо убедена в тази възможност, — защо не искаше да говори открито с нея? Защо просто не се извини и готово? Тя щеше да направи същото, двамата щяха да се засмеят и да забравят за роднините от Корнуол. Ала той не казваше нищо и тя усещаше, че я наблюдава също така внимателно, както тя него.
Какво си мислеше, че ще направи тя? Самата тя не знаеше. Знаеше само, че иска истината. Обаче нямаше представа как да стигне до нея.
Арабела отпусна ръка през ръба на леглото и усети утешителното докосване на хладна кучешка муцуна. Кучетата не бяха позволили да ги изгонят от спалнята й. Джак обаче недвусмислено им бе дал да разберат, че трябва да спят на пода. Както всички други и те се подчиниха на заповедите му без особени протести.
Тялото му, притиснато в гърба й, беше толкова топло и силно. Той дишаше равномерно и скоро Арабела също заспа в мекия ритъм на движенията на гърдите му.
Уелският принц се намести с пъшкане в крехкото позлатено кресло, което изскърца тревожно под тежестта му, и огледа домакинята със самодоволна физиономия.
— Соарето ви снощи беше великолепно, мадам. Кажете на готвача си да даде рецептата за соса в Карлтън Хаус. — Поглади издутия си корем и добави: — Искам непременно да го сервират на следващата вечеря, която ще дам.
— Мосю Алфонс е истински гений на готварското изкуство — отговори с усмивка Арабела.
Принцът се засмя гърлено.
— Като че ли не знам, милейди! От три години и повече се опитвам да го примамя в моята кухня.
— Обзалагам се, че няма да успеете, сър — обади се весело Фокс, който тъкмо си наливаше мадейра. Тоалетът му не беше ексцентричен както обикновено — само жилетката беше много ярка, на жълти и зелени райета.
— Защо мислиш така? — попита негово кралско височество и изпразни чашата си.
Фокс се приближи с гарафата.
— Наскоро Джак се оплака, че къщата му е станала убежище на десетки емигранти. — Вдигна чашата си към Арабела и тя направи подигравателен жест. Все така засмян, Фокс напълни чашата на принца и продължи: — Трябва да знаете, сър, че лейди Арабела си е поставила за цел да помага на емигрантите. Не само на художници и скулптори, но и на шивачки, модистки, готвачи, фризьори и така нататък. Знаете ли колко хора са й задължени? Бедният Джак сподели с мен, че поне половината семейство на Алфонс е намерило подслон в къщата му.
— Няма от какво да се оплаква — отсече Арабела и за момент изгуби безгрижието си, като заяви: — Положението на тези хора е ужасно, сър. Много от тях идват от Франция само с дрехите на гърба си.
Уелският принц изръмжа нещо неразбрано. Самият той беше постоянно задлъжнял и мразеше да моли хората за пари.
Арабела, която много добре знаеше това, побърза да смени темата, но точно в този момент се появи Тидмут и оповести тържествено:
— Лейди Джърси, ваша светлост, и лорд Кевъна.
— О, страхотно — промърмори принцът и се изправи тромаво. — Скъпата лейди Джърси. — Обсипа дамата с комплименти, докато целуваше всеки пръст на ръката й. Арабела се почувства малко неловко. Всички знаеха, че лейди Джърси е любовница на принца, но двамата се държаха толкова свободно, че обществото негодуваше.
Принцът беше последното от завоеванията на красавицата, толкова изкусителна, че и най-ревнивите съпруги трябваше да се примирят. Още в началния стадий на познанството си с дамата Арабела бе стигнала до извода, че щеше да цени острия й ум и малко злобните шеги, ако Франсис Вилие не беше си поставила за главна цел в живота да се държи зле със съпругите на мъжете, които бяха споделяли леглото й.
— Лейди Арабела! — Лейди Джърси я прегърна, сякаш бяха близки приятелки, и боядисаните пера на голямата й шапка се вдигнаха като паунова опашка. В големите й очи светеше злоба. — Надявам се, че сте добре, мила моя. Снощи в Девоншир Хаус изглеждахте малко изтощена.
— Много съм добре, благодаря. — Арабела й обърна гръб и поздрави Джордж Кевъна, който с галантен
