известна сянка, но нищо не предпазваше Синджун от палещото слънце, което нахлуваше през железните решетки. Досущ като нея, Синджун сякаш бе нарочен за мъчение.
Той я изгледа с някакво примесено с тъга примирение, дори не си направи труда да наостри уши. Зад него ламата издаде странен кудкудякащ звук, докато камилата най-прилежно не й обърна внимание. Горещината от асфалта проникваше през гуменките й и гореше краката й. Потта се стичаше между гърдите й. Очите на Синджун сякаш прогаряха душата й.
Мразеше това място, където животните бяха затворени в клетки, за да ги зяпат хората. Кудкудякането на ламата проехтя в ушите й. Главата я болеше, а от миризмата на плесента от найлона й се повдигна. Направи неволна стъпка назад, искаше да се махне от слънцето, от тези тъжни животни и от жегата. Една от гуменките й цопна в локва вода. Погледна и видя фланеца на шланга, по който течеше водата към коритата за поене на животните.
Без изобщо да се замисли какво прави, тя изтича; покрай него, докато не стигна до бронзовия накрайник, от които водата течеше в коритата Взе го и завъртя крана, за да спре водата. Накрайникът бе студен в ръцете й и прокапваше.
Присви очи, когато излезе отново на ярката светлина, и усети как погледът на Синджун сякаш прогаря и без това топящата й се кожа.
Тя погледна капещия накрайник — тъй хладен в ръцете й. Рязко врътна крана, вдигна шланга и насочи: хладната струя право към клетката на тигъра.
Веднага почувства как тялото й се облива от вълна на облекчение.
— Ей! — Дигър се затича към нея, бързаше толкова, колкото можеха да му позволят поразените от артрит колене. — Престани, мис! Престани веднага, чува ли?
Тигърът оголи зъби към него. Тя се завъртя и насочи струята студена вода към старика, намокри мръсната му риза.
— Стой настрани!
Той се спря и отстъпи.
— Какво правиш? Ще я убиеш тая котка! Котките не обичат да ги мокрят.
Тя обърна отново водата към тигъра и усети как облекчението се просмуква до самите й кости, сякаш обливаше собственото си тяло.
— Тази обича.
— Престани ти казвам! Не бива да го правиш.
— На Синджун му харесва. Погледни го, Дигър. Ами да, вместо да се отдръпне от водата, тигърът се протягаше, обръщаше тялото си под студения душ.
Докато обливаше тигъра, й се прииска да каже на Дигър, че това не би било необходимо, ако се грижеше по-добре за животните, но знаеше, че и той е преуморен, затова и замълча.
— Дай ми го!
Нико приближи зад гърба й и посегна да избие шланга от ръката й. Но Нико Мартин й бе дошъл до гуша и тя не го пусна.
Водата струеше. Тя ахна, когато пое цялата сила на струята в лицето си, но не отпусна хватката си.
Той й бе извил ръката.
— Престани, Дейзи! Дай ми шланга.
Влудяващият рев на Синджун процепи тежкия следобеден въздух и удави всички останали звуци. Клетката потрепери, когато тежкото му тяло се стовари върху решетката, сякаш се опитваше да достигне Нико и да я защити. Слисан, дресьорът пусна ръката й и се обърна към източника на смразяващите звуци.
Синджун бе свил уши, ръмжеше и съскаше срещу него. Дейзи освободи шланга.
— Проклет, побъркан тигър — промърмори Нико. — Би трябвало отдавна някой да го застреля.
Дейзи насочи струята отново към клетката. Водена по-скоро от самохвалство, отколкото от убеденост, тя рече:
— Не му харесва, когато ми се пречкаш.
— Погледни, Нико — рече Дигър. — На този кучи син водата му харесва.
— Какво става тук?
Всички се обърнаха към приближаващия Алекс. Дейзи избърса очи с мръсния си ръкав, без да спира да облива клетката на тигъра.
— Дейзи реши да пусне на Синджун един душ — рече Нико.
— Дейзи ли е решила? — Алекс я изгледа с неразгадаемите си руски очи.
— На Синджун му бе горещо — обясни уморено тя. — Искаше да го поразхладя.
— Той ли ти го каза?
Бе прекалено изтощена, за да отвърне. Освен това, как би могла да обясни, че Синджун наистина й го бе казал? Тя самата не разбираше мистичната връзка, която изглежда бе установила с тигъра.
Насочи струята към купчината нечистотии, която се бе сбрала в дъното на клетката.
— Тези клетки са мръсни. Трябва да се почистват по-често.
Дигър веднага се засегна.
— Не мога да свърша всичко сам. Щом мислиш, че са толкоз зле, може би сама ще ги почистиш.
— Добре. Ще го направя.
Какво каза? Допреди минути само бе решила, че си тръгва, а сега доброволно поемаше още работа. Как можеше да поеме още, след като не бе в състояние да се справи и с досегашните си задължения? Алекс се намръщи.
— Имаш си достатъчно работа. И сега очите ти се затварят от умора, няма да позволя да се товариш още.
На нея взе да й писва от начина, по който съпругът й диктуваше всяка нейна стъпка.
— Казах, че ще го направя, значи ще го направя. А сега, ако с Нико не искате да се измокрите като Дигър най-добре ме оставете на мира.
В очите на Алекс блеснаха искрици на изненада. Нико се намеси:
— Тя не може да свърши цялата си работа за мен; Как ще се справи още и с менажерията?
— Няма да го прави — рече твърдо Алекс.
— Не, ще го направя.
— Дейзи…
— Няма да ми казваш какво да правя в свободното си време.
— Нямаш никакво свободно време — напомни и той.
— Ами, тогава ще трябва да работя по-бързо.
Той й хвърли продължителен поглед. Помежду им премина нещо, което тя не успя да схване напълно. Някаква искра на признание? Пламъче на уважение?
— Наистина ли искаш да го правиш? — попита той.
— Да.
— Даваш ли си сметка в какво се набъркваш?
Тя срещна погледа му без да премигне.
— Нямам никаква представа.
По лицето му пробяга сянката на някакво чувство, близко до нежността, но той веднага я прогони с отривисто кимване.
— Добре, ще те пробвам в следващите няколко дни. Можеш да поработваш тук по два часа сутрин, след което ще работиш за Нико.
Дигър запелтечи.
— Но на мен ми е необходима повече помощ! Не мога да върша всичко сам.
— Нито пък Дейзи може — рече тихо Алекс.
Тя с изненада се взря в него.
Той повдигна вежди.
